автор: rainmoon

А ритъмът си тръгва както винаги
невиждан и понякога изтрит
Отдалечен едва от пет минути,
а аз бих казала безкрай,
но има ли значение?
/макар че не разхождаш кучето/
А, ето че си тук във синя лентичка,
Подчертано бял във син масив.
/Презареждам страницата,
очаквам коментари:
няма, естествено.
Просто обожавам да се самозалъгвам
По навик.
И необходимост./
Очаквам всеки ден да стане следващия
Или да стане минал, не знам...
И така още малко: на прибежки
по старт - финалната права
с леки усещания "Oppi fjellet" сутрин
и моментни реминисценции
/или фантазии?/
shoulda, woulda, coulda...
Първи запаметен автоцитат:
"Искам да живея на пуст остров и да отглеждам цветя."
Втори запаметен автоцитат:
"Искам да се кача много нависоко и да сляза много бързо."
/без сравнения със Стийл, не съм на 17 вече.../
А след нея пътят свършва.
Движението е отрязано.
И няма нито едно платно.
Нито алея за пешеходци.
Но за парашутисти има, нали?
Има грапави варосани стени,
в които да блъскам крилата си.
Има кофа за боклук без дъно,
в която не мога да изхвърля миналото.
Множество от неработещи предмети
за самозаблуда, че "Ние сме нормални.".
Има буря от недоволство, а най-накрая
компенсирано от недоволството от себе си.
Има малки безсмислици
и прозрачни лъжи, които сами не си вярват.
Лицемерие и поза, за да заместят
емоционалната ми инвалидност.
Но друг път няма, когато сам го избереш.