автор: kalo

VІІ

Дахлонийга, Джорджия, трета фаза, 15 май 1983


Като на всяко едно място и тук слуховете се разнасяха по-бързо и от огън в степите. Още преди да се качим в камионите и да се отправим към поредното предизвикателство вече знаехме с какво ще се сблъскаме. Разбира се отчасти. Винаги съществуваше момент на изненада и колкото и добре да бяхме подготвени и каквито и изпитания да бяхме преодолели до този момент, винаги щеше да има нещо, с което инструкторите да ни подложат на нещо ново и най-вероятно смазващо духа.
Доста време им беше отнело да ни научат, че бойния дух скрепява колектива и когато една бойна единица, а това включваше определен брой хора, изгубеше точно този боен дух..ами ситуацията не подлежеше на описване. Настъпваше хаос, разногласия и естественото продължение беше злощастен край.
Та и за последната фаза се носеха едни истории. Хубавото от цялата работа беше че това, което чухме, беше станало през декември, а тогава както се предполага времето беше доста по-коварно и можеха да се очакват доста повече неприятни изненади.
Няма да се спирам толкова подробно на тази фаза. Положението беше подобно на предните. Изискванията малко по-различни. Също и обстановката. Партизанска война. Нещо, с което най-често може да се сблъска човек в днешно време. Обучаваха ни как да се пазим, за да не ни забележат, да се държим на страна от опасни места като пътища и застроени райони. Странно но в това понятие влизаше всичко до най-малката колиба, дори да е само една и в нея да не живее никой. Най-трудно според инструкторите беше да не научат да пресичаме опасни площи, полета, пътища без да бъдем забелязани.
Да си призная мен най-много ме измъчи скалното катерене с двойни въжета. Отново тренировки по правене на възли. Всеки възел имаше различно предназначение, а всяка грешка се наказваше с тридесет лицеви опори. Нищо работа, но не и ако сгрешиш неколкократно. Имах чувството, че съвсем скоро ще ни накарат да превземем Еверест. Възли, подсигуряване. Сержантът ни беше номер едно. Не мисля, че скоро пак ще срещна човек, който да разбира повече от него, тия неща.
Знаете ли какво е да висиш на двадесет метра над земята, стъпил в малка пролука в отвесна скала. Доста неприятно усещане особено ако не си сигурен във въжето си и този, който е под или над теб.
Бях се научил да меря разстоянието изключително точно, но ако някой ми каже, че може да стори същото и в планината ще направя всичко, което поиска. Правех стандартни крачки когато се наложеше. Осемдесет сантиметра. Е, за двеста метра разстояние в планината не успях да направя три поредни крачки с една и съща дължина.
И тук както във Флорида успях да видя базовия лагер само два пъти. Първият път, като ни стовариха след дългия преход и след това, като си събирахме багажа.
През цялото "свободно" време патрулирахме. На мен се беше паднала честта да нося картечницата. Доста интересно преживяване. Бяхме станали неразделни дружки.
Разбира се извършвахме бойни патрули на няколко пъти. Успешни. Винаги успявахме да изненадаме "врага" и това ни носеше не малко точки пред инструкторите
Хубавото беше, че вече му виждахме края.

Багдад, 25 октомври 2004

Поправи косата си. След десет минути щяха да му предоставят ежедневната сводка, а това беше едно от малкото неща, които караха сърцето му да прескача лудо. Положението в страната не се променяше. Не и на добро. И техните усилия оставаха не възнаградени и напълно недостатъчни. Напълно разбираше ситуацията и се мъчеше да вникне зад нея. Знаеше, че няма да е лесно, но нямаше намерение да се откаже.
Карим Абдула беше баща на две дъщери и имаше прекрасна любяща съпруга. Беше шиит. В Ирак да си шиит беше доста трудно. По времето на Саддам разбира се. Въпреки че те съставляваха почти три четвърти от населението управляващата върхушка от сунити ги бяха репресирали през последните десетилетия. Държаха ги та страна от властта, смазваха ги под тежкия ботуш на военната диктатура, която партията Баас беше наложила в лицето на лидера Саддам. Сега нещата щяха да се променят. Трябваше да се променят.
Абдула също не харесваше американците и беше на мнение, че е по-добре час по-скоро да напуснат Ирак. Но не можеше да отрече факта, че точно в този момент те бяха повече от необходими тук. Тяхното мащабно военно присъствие гарантираше ако не спокойствие, то поне възможност за нанасяне на ответни удари. Бунтовниците, предимно сунити и подкрепящи ги религиозни фанатици, за които нямаше нищо свято освен борбата срещу американския Сатана, нанасяха ежедневни, ежечасни удари. Мъчеха се по всякакъв начин да дестабилизират и без това разбитата на парчета страна. Всъщност целта им беше да се докопат до това, което бяха загубили след американската инвазия. Властта!
Абдула разбираше опасенията на бунтовниците, но нямаше как да им бъде съпричастен. Вече толкова години той беше от другата страна. Нека сега те разберат какво е да бъдеш подтискан в собствената си държава. Репресиран.
Каква беше равносметката до този момент. Официално войната беше приключила преди година, но бойните действия продължаваха. Дори ставаха все по ожесточени. Бунтовниците бяха концентрирали действията си в Централната част на Ирак. Ежедневно извършваха десетки нападения, имаше стотици жертви, като това включваше и десетки от цивилното население. Но въобще можеше ли да се говори за такова при подобна ситуация. С какво разполагаха бунтовниците. Леко стрелково, малокалибрено оръжие. Прибягваха до прибързани атаки, липсваше им стратегия, но това не ги правеше по-малко опасни нито по-предвидими. За сега факта, че отделните фракции действаха не координирано само можеше да го радва. Него и колегите му, както и многонационалните сили, разбира се. От друга страна концентрацията на терористичните атаки само в определени райони също ги правеше до известна степен прогнозируеми. Проблемът идваше от това, че имаше прекалено много течове в системата им и беше непосилно да бъде изработена акция срещу бунтовническите сили, без да изтече информация преди това.
Това, което стана във Фалуджа преди дни го доказа. Загинаха десетки невинни, а тези, които бяха преследвани от съюзническия удар, се бяха измъкнали. Бяха получили информация от някъде и като плъхове напуснаха потъващия кораб.
Основната цел от първостепенно значение беше да се справят с вътрешните проблеми. После полицията щеше да заработи доста по-координирано и прецизно. Но това изискваше време. Много време.
Карим Абдула знаеше, че не разполагат с това време. Още от малък знаеше, че животът в място като това никога нямаше да му предложи възможностите и целите, които той преследваше. Беше отраснал в многолюдно семейство. Още на шест беше загубил брат и сестра. На единадесет войници от гвардията на Саддам бяха посетили кирпичения им дом и бяха извели баща му. Мина около седмица, а от него нямаше никаква вест. Отлично знаеха какво означава това. Баща им беше не беше жив, а те бяха шест деца, три по-големи от него.
Тогава Карим реши, че трябва да се махне. Заедно с по-големия си брат ограбиха малък магазин,а с парите платиха на сирийски шофьор да ги закара до Ливан. Брат му беше застрелян на границата пред очите му. Още виждаше гърчещото се под куршумите тяло, някакъв фееричен танц, злокобен, изпълнен с печал, но смъртоносен.
Но той успя. В Ливан ситуацията не беше по-розова. Но пък имаше малко по-големи шансове. Започна да помага в един склад за риба. Даваха му съвсем малко пари, но най-важното беше, че му осигуряваха подслон и храна. Мизерия, но въпреки това беше по-добре от покритите с мукава прозорци на жилището им в Багдад.
След три години се качи на кораб плаващ за Англия. И животът му се промени. Успя да си издейства емигрантска виза . Говореше доста добър английски. За годините в Ливан го беше научил. Отдаваше му се. Бързо запомняше, не се налагаше да му се повтаря. Можеше и да смята.
Започна да обикаля магазините и заведенията в Портсмут в търсене на работа. От много места чуваше, че Лондон е Меката на Европа и там е много лесно човек да си намери препитание Но Лондон беше далече, а той нямаше почти никакви пари.
Един дебел англичанин го нае като общ работник. Получаваше сравнително хубави надници и то ежедневно. Можеше да спести това онова. След година, вече на петнадесет, той си позволи да напусне и тръгна към Лондон.
За всичките тези години нямаше никаква вест от семейството си. Беше сигурен, че няма какво да направи, за да облекчи живота им, ако бяха живи. Фактът си беше факт. Десетки хиляди шиити бяха загубили живота си по-особено жесток начин в Саддамовите подземия на смъртта. Армията на партията Баас не търпеше противоречия и наказваше неподчинението с едно-единствено наказание.
Три години в Лондон. Животът като че ли започна да му се усмихва. Той се записа доброволец в армията. Изкара обучението си с отлични оценки, а после реши, че за него ще е по-добре ако се присъедини към силите на реда на местно равнище. Кандидатурата му за работа в полицията беше следващата стъпка, която предприе. Винаги бяха гледали на него с подозрение. И сега не беше по-различно. Вярно беше, че Лондон беше град пълен с хора от различни националности и религии, но на арабите се гледаше с най-присвити очи.
И въпреки това го приеха. Патрулираше по улиците, гонеше гълъбите пред Трафалгар скуеър или преследваше джебчии. Работата не беше нищо особено, но пък му отваряше възможности, а и му гарантираше сигурност и спокойствие. Нещо с което се сблъскваше за пръв път в живота си.
Офанзивата през 1990 беше нещо, което го изненада и изпълни с надежда за едно по-добро бъдеще за страната му. Но САЩ се изтеглиха и Саддам продължи да управлява. По време на войната все пак Карим успя да разбере нещо, което го притесняваше вече толкова години. Майка му се беше поминала през 1987 година. Но двете му сестри и по-малките му братя бяха живи и продължаваха да живеят в онази мизерна дупка.
Карим познаваше десетки английски войници, които участваха в Пустинна буря. Посредством тях успя да изпрати съобщение на близките си, а също така и малко средства. Още пазеше писмото, което получи от сестра си Фатиме. През всичките тези години го носеше в портфейла си и го четеше всеки ден.
Обеща си, че един ден ще се върне и ще възнагради семейството си заради страданията, на които бяха подложени вече толкова години.
И сега беше тук. След като разбра, че Временното правителство се нуждае от обучени кадри лоялни на новия демократичен Ирак, за който се бореха, той подаде оставка и прие поста шеф на едно от десетките полицейски управления в Багдад. Познаваше бегло изпълняващия длъжността Премиер на временното Иракско правителство. Знаеше за връзките му с английското и американското разузнаване. Но едва ли точно това в момента беше от най-съществено значение. Бореха се за една кауза, използвайки различни източници.
След пет минути преглеждаше предоставената му документация за изтеклото денонощие. Изненадващо затишие. Сравнително малко инциденти. Преди седем дни в Мансур бяха регистрирани значителен брой атаки на бунтовници. Бяха отвлечени двама чужденци работещи за инвестиционна компания. От тогава насам ситуацията като че ли се беше поуспокоила.
Какво имахме днес, в края на работния ден?
"Багдад!..Един убит и петима ранени естонски войници, двама от които в критично състояние.
Застрелян иракски репортер работещ на хонорар към агенция Ройтерс. Инцидентът е станал по време на престрелка между бунтовници и американски войници. Застрелян е в главата при отразяване на инцидента.
Взрив на кола бомба в близост до военния затвор Абу Граиб. Няма жертви.
Кола бомба на търговската улица в централен Багдад Саадун. Четирима цивилни граждани са откарани в болница Ярмук. Единият умира поради обилен кръвоизлив.
Списък с имена на единадесет иракски гвардейци, които бяха отвлечени по-рано тази седмица на главния път между Багдад и Хила. Групировката Армия на Ансар ас Суна потвърждава, че те са извършителите, а също така обявява, че са виновни и за похищението и убийството на дванадесет непалци през август тази година."
За Багдад това беше сравнително малко, но въпреки това още веднъж демонстрираше непреклонността на бунтовниците. Неоспорим факт беше, че те няма да положат оръжие и да капитулират пред американците.
Какво ставаше в другите размирни райони. По принцип се стараеха да поддържат непрекъсната връзка между полицейските участъци в самия Багдад, но да се осъществи подобна връзка с останалите райони беше невъзможно. Особено като ставаше дума за размирните Фалуджа и Мосул.
В Мосул ситуацията действително не беше никак розова. Не и за тези, които изпълняваха длъжност - полицай. Миналата година по това време в града имаше около 4000 полицаи, а тази година те бяха едва 1000. Драстичното бягство или напускане на полицейската служба беше свързано с десетките убийства над униформени. През последните няколко дни бяха атакувани няколко полицейски управления и по информацията, с която разполагаха тук, четири от тях вече бяха паднали в ръцете на бунтовниците.
Някой беше предложил да се изтеглят американските войници от улиците, тъй като иракчаните таят не скрита ненавист към тях, а на тяхно място да бъдат поставени иракски гвардейци и полиция, придружавани само от опитни съветници. Не лоша идея стига да имаше ресурси за осъществяването й, а такива нямаше.
"Две коли-бомби се взривени в северния иракски град Мосул, източник - американската армия. Едната кола бомба избухнала близо до американски патрул, който се връщал в базата си. Войниците били обстрелвани и от съседна сграда и отвърнали на изстрелите. Докато се изтегляли към базата, се взривила втора кола бомба. Сред американските войници няма жертви, но според първоначални сведения двама иракски минувачи били ранени. Иракската полиция открила други две коли бомби, спрели встрани от пътя. Полицаите повикали американски сапьори, но бомбите избухнали преди идването на войниците. Няма жертви.
Един полицай е убит, а други 7 полицаи и двама цивилни са ранени при експлозии на две самоделни бомби тази сутрин в Баакуба, на североизток от Багдад, съобщи източник от полицията. Първата бомба избухнала близо до полицейски патрул, охраняващ пътя към университета в Диала. Втората се взривила на километър разстояние от първата.
Трима иракчани бяха убити, а двама ранени при американски въздушни удари над Фалуджа, съобщение на телевизия Ал Арабия. Американската авиация осигурявала въздушно покритие на танкове и нанесла бомбени удари в северната част на града. Според очевидци американските танкове обстрелвали района на Ел Джолан, където са нанесени тежки поражения на няколко сгради, включително на една джамия.
Осем иракчани са убити в боеве между бунтовници и американски военни сили в размирния град Рамади, съобщение от очевидци и медицински източници, потвърдено от източници на Ройтерс. Трима от иракчаните загинали в престрелка близо до сградата на областното управление на провинция Анбар. Това станало след нападение срещу американски патрул, при което била задействана крайпътна бомба и били изстреляни противотанкови гранати. Две от колите на патрула получили поражения. Другите петима иракчани били застреляни по-рано днес от американски снайперисти, изявление на директорът на болницата в Рамади късно следобед."
Карим Абдула остави на една страна листата хартия и премрежи очи. Положението действително не се променяше. А какво можеше да направи той. Почти нищо. На момчетата, с които разполагаше, не им липсваше ентусиазъм, но те не притежаваха необходимия боен опит и трудно можеха да се справят с подобни ситуации. Ежедневно десетки техни коллеги ставаха жертви на престрелки или на коли бомби. Животът им не значеше нищо и случващото се в Мосул го потвърждаваше. Абдула имаше нужния опит и знаеше как да ги стимулира, да ги предпази, но за това трябваше да запуши пробойните. Определено имаме нужда от доста по-ефективна мрежа от информатори, а също така и от изграждането на нов отдел, който да следи и контролира деянията на служителите. Нещо подобно на западните "Вътрешен отдел". Но и това изискваше време, а то беше основния фактор, защото липсваше.
Карим Абдула изключи компютъра и затвори папката. Постави я в чекмеджето на бюрото си. Работният му ден беше приключил. Сега трябваше да се отдаде на семейните си задължения. А това беше единственото нещо, което му доставяше радост в тези мрачни, пропити с кръв, дни.

Вашингтон, 25 октомври 2004

Кристин Деър хвърли на масата купчината снимки и погледна изпитателно мъжът пред себе си. Очите и искряха.
-Е, Амир? - погледна го тя въпросително.-Ще играем ли още игрички или ще си подадем ръка…Без целувки, само приятелска прегръдка в името на дружбата между двете институции?
Израелецът прехапа устни, но не каза нищо. Определено нервността му личеше.
-Добра си-озъби се след секунди той.
-Кого заблуждаваме, а?-на свой ред го контрира тя без да се повлияе от комплимента.
Амир Шаром почеса гърбавия си нос, приближи се до прозореца и огледа града под себе си.
-Хубава гледка!
-Така е…
Той постоя така няколко безмълвни минути, а после се доближи до малката маса в средата на стаята. Извади от джоба на елека си твърд калъф за очила. Постави го на масата, бавно и педантично. Отвори го и извади очилата. Постави ги на лицето си и се пресегна към снимките.
-Нека бъде по твоята!
-Радвам се, че така добре се разбираме с теб…От колко време каза, че си прекъснал активната си дейност?
Израелецът си позволи да оголи зъбите си.
-Притискаш ли ме?
-Ако се наложи…Не искам да се стига до там, но ти и твоите покровители, като че ли започвате да се увличате малко повече…
-Ще им предам мнението ти…Знаеш, че го ценят и ще вземат под внимание препоръките, които направиш…
-Определено ще съм доста изненадана ако и половината неща, които излизат от устата ти, се превърнат в реалност…От колко време се познаваме?
-Цяла вечност-отговори той, а лицето му беше придобило каменно изражение докато разглеждаше снимките. Бавно. Една след друга.-Какво искаш в замяна?
Кристин Деър знаеше, че може да го притисне много лесно. Вече беше изиграла един от козовете си. Нямаше нужда да използва и останалите. Беше се сработила отлично с израелските си приятели от МОСАД. Те винаги играеха на принципа "давам ако ми дадеш". И то винаги толкова колкото получаваха. Приятели само на хартия. Винаги гледаха да са отгоре. Лошото беше, че го постигаха. И макар заобиколени от врагове те оцеляваха благодарение на решителността и потайността си. Човек трябваше да се научи да мисли като тях, да ги разбира, за да успее да се сработи и да ги използва ако се наложи. Деър беше успяла да направи пробив в отношенията с тях.
-На времето имаше едно момче при вас, което каза, че за да се улови Бен Ладен или който и да е друг терорист, не са необходими бомби и военна мощ, а човек…Може и един човек, стига да знае къде и какво да търси. И стига да не го намерят първи…-започна Деър.-Напълно съм съгласна с това мнение…
-И?-израелецът отново застана до прозореца.
-Вие от доста време се заемате тази позиция…Направихте ли нещо повече?
-Не мисля-поклати глава Амир.
-Ще приема че сте постигнали нещо…Все пак вие сте най-застрашени от глобалността на това явление…
-Както искаш-невинно повдигна рамене той.
-Искам да включите част от мрежата си с информатори…Момчетата от Белия дом искат аз Заркауи и ви ще ни помогнете да им го предоставим.
-Еквивалентни ли са?-израелецът погледна към снимките.
-Могат да бъдат…
-Аха…И какво предлагаш? Да се свържа с главната ни квартира и да им кажа да пренасочат част от апарата към търсене на един фантом?
-Нещо такова…Не мисля, че няма да те послушат. А ти?
-Вероятно!-съгласи се Амир.
-Как процедирахте с Бен Ладен?..От къде стартирахте?
-Той е ваше произведение…Знаеш го, нали?
Деър определено усети сарказма в гласа на израелеца. Това означаваше, че са обучили не когото трябва и са го направили толкова добър, че самите те не могат да постигнат нищо съществено в намерението си да го открият. Или пък не правеха достатъчно…Можеше доста да се поспори по този въпрос, а също така можеше да се твърди, че всеки отговор поставяше редица нови въпроси. Перфектен кръговрат на отрицанието.
-Колко пъти сме беседвали за това, скъпа…Парите не играят никаква роля в един такъв свят…А вие давате луди пари, за да се докопате до нечия глава…Не вярвам да не усещате как ви се смеят зад гърба!
-Вярно е, че доста често виждам усмихнати арабски физиономии по телевизията. Най вече по BBC и CNN. Но това е част от политиката…
-Твоята работа също е политика…Криволичиш и идва един момент, в който сама започваш да се объркваш. Питаш се дали вече не си била тук или…
-Нека спестим лекцията…-повдигна ръка Деър.-Знаеш какво е заложено на карта!-тя посочи снимките.
-Навик от новата ми професия…Лесно привиквам с нещата…Добре, ще говоря направо. Това не е само мое мнение, а е резултат от задълбочени проучвания. Не знам до каква степен ще ти хареса това, което ще ти кажа, но трябва да ми гарантираш, че ще си остане тук…Между нас!
Намекът беше прекалено ясен.
-Сама съм-това означаваше, че не носи записващо устройство или предавател.-Искаш ли да провериш?
-Не че не съм имал желание да ти сваля дрешките, но си мисля, че вече ми е минало времето и едва ли ще мога да се покажа от към най-добрата си светлина…
-Дано си така откровен и в това, което ще чуя…
-Бъди повече от сигурна…Започвам от края. Предполагам няма да има нужда да пояснявам, но въпреки това съм готов да го направя.
-Радвам се, че ме мислиш за достатъчно умна…
-Преди два месеца напусна Адринас…Джеймс Адринас!..В продължение на три години и половина той беше по следите на Бен Ладен…Официалната версия за напускането му е здравословни проблеми, но ако ти се намери малко време, може да провериш здравния му картон или поне да се поинтересуваш за последните изследвания, които си е правил…Ние разбира се не оставяме нещата така и когато човек хвърчащ толкова на високо изведнъж си отреже крилата…Просто не можем да се примирим с мисълта, че няма нещо нередно. Да си подозрителен е нещо много ценно. Лошото е, че малко хора го оценяват и го прибавят към положителните качества…
-Буш?
-Определено в целта…Колкото и да се тръби, че Бен Ладен е враг номер едно, не се прави нищо конкретно, за да бъде заловен…Публикациите в пресата не са аргумент за това, че американското правителство в лицето на своя Президент, прави всичко необходимо, за да отмъсти за случилото се на единадесети септември.
-И тъй като Адринас е бил несъгласен с мерките и средствата, които правителството използва за да достигне до Бен Ладен е подал оставка?..Просто несъгласие или нещата са малко по-дълбоки?
-Малко…Но не твърде много, за да бият на очи…
-Разбирам-съгласи се Деър.
-Кога за пръв път се хващате здраво за "главата на Осама"?..Не мога да твърдя със сигурност дали Клинтън постъпи правилно, когато не прие предложението на суданците да му предоставят на тепсия главата на Бен Ладен и още дузина видни мъже от Ал Кайда…Тогава обстановката беше малко по-различна, а и имаше известни търкания между нашите институции. Разбира се бързо ги преодоляхме…Взривовете на коли бомби пред посолствата на САЩ в Кения и Танзания през 1998 обаче преливат чашата…Доста народ прибрахте запечатан в брезентови чували, но във всяка война падат жертви. Къде желани, къде-не…И ето, че изведнъж Ал Кайда и лидера й се превръщат в основна заплаха за САЩ и гражданите по света…За разлика от Буш, Клинтън беше доста по-предпазлив и се страхуваше да предприеме открита офанзива в търсене на един фантом…Екипът му също беше доста по-рехав и за тях от съществено значение беше реакцията на мюсюлманския свят. А тя щеше да бъде доста атрактивна и анти американска…И ето, че вие излизате на хоризонта…Клинтън ви се довери, а ЦРУ го подведе. Предостави гореща информация за местонахождението на Бен Ладен и Президента ви реши да използва само насочващи се ракети вместо да рискува живота на американски войници. Доста хуманно, но не и правомерно…Разбира се не успяхте, но и самите ви не очаквахте да се постигне нещо по-съществено. Осама въобще не беше там. Там нямаше дори кози…Просто сразихте със земята няколко пещери. Нищо повече…И тогава на хоризонта излезе Адринас. Добро момче с остър ум и далновидна преценка за ситуацията. Не мога да кажа, че не без наша помощ, се стигна до едно сравнително добре обмислено решение на нещата, но вие отново решихте да стоите в сенките и да не си оцапате ръцете. Икономическите облекчения на Пакистан ви гарантираха лоялността на премиер-министъра Шариф, но не и на подчинените му…Вие сте убедени че Мушараф е виновен за провала на тази операция, тъй като свали Шариф от власт…Но не е така. Това просто е по-лесното за приемане извинение. Факт е, че вътре при вас нещата куцат и някой играе срещу самото ЦРУ…Трябваше да дойде единадесети септември, за да разберете че войната с тероризма е кално и опасно нещо и не трябва да се прехвърля на друг…Пентагонът подготви най-мащабната от времето на Виетнам, сухопътна операция…Вашите момчета изключително се зарадваха на отворилата се възможност да се справят с елементи, които са им пречили по една или друга причина. И го направиха под егидата "в търсене на Осама"…ФБР също максимално използва създалата се ситуация. Но какво се постигна като цяло. Едно перфектно замаскиране на положението и изливане на канари с пари в афганистанските пустини…-израелецът млъкна. Облиза устните си и се извърна към дамата. През цялото време докато говореше стоеше с гръб към нея и поглед зареян в небесата.
-Вие знаехте за единадесети!-това не беше въпрос, а констатация.
-Вие също!-тихо измърмори Амир и извърна врат. Изражението на лицето на Деър въобще не го изненада.
-Доста неща се изписаха за това, доста хора направиха предположения-уклончиво отвърна жената, но сърцето й биеше лудо.
-Един умен мъж навремето беше казал, че пресата е най-доброто оръжие срещу непросветените, стига да знаеш как да го използваш и да го насочваш във вярната посока. Но един човек, който се е научил да чете между редовете, може да сглоби цялата картина и да види мащабността на нещата…Като онези снимки! Качи се на Луната и погледни Земята! Какво ще видиш? На кое ще обърнеш внимание? Дали тогава ще си мислиш, че Земята е доста по-голяма или, че е само едно кълбо, което се търкаля под теб. Малко, синьо и уязвимо!
-Колко от високо трябва да погледна?-беззвучно запита Деър, но и сама знаеше отговора на въпроса.
Израелецът се доближи до нея и хвана ръцете и в своите. Повдигна глава и впи поглед в очите й.
-Красива си!..Но преди да станеш такава каквато си, си била едно малко момиченце, което не е разбирало нищо от глобална политика, а само от кукли Барби…Много хора продължават да не разбират, въпреки че претендират, че не е така. И обратното…Адлер е свестен човек. Дръж се за него и ще научиш много. Годините вече са му много, но прецизността му не е отслабнала. Когато човек е толкова време в играта то той просто свиква с нещата и ги приема…Мисля, че това, което ти казах струва доста повече от това, което ми даваш…Така че не си мисли, че сме квит. Длъжница си ми!
-Приемам, че е така-съгласи се Деър. Нямаше как да не признае, че израелеца е прав.-Споразумението остава ли в сила?
-Ти сама го каза…От колко време се познаваме? Това, че лавираш умело съвсем не означава, че лъжеш…Просто представяш истината в друга светлина и даваш право на опонента си да мисли върху думите ти. Всъщност да ги интерпретира. Това, дали го прави правилно или не, е съвсем отделна работа…
-Ще чакам да ми се обадиш! Знаеш как да ме намериш, нали?
Израелецът само се усмихна и протегна ръка към вратата.
-Съжалявам, че толкова бързаш…Нямах време да те поканя на вечеря или поне на едно питие…Но обещавам съвсем скоро да се реванширам за поведението си…
Деър постави ръка върху бравата, но преди да излезе от стаята си извърна, усмихна се и произнесе:
-Кой каза, че вие израелците сте егоисти?
-Тези, които ни познават прекалено добре, скъпа…Те просто не виждат по-далече от носовете си…
Амир Шарон заключи вратата след Кристин Деър. После бързо се върна до бюрото в другия край на стаята. Включи лаптопа и изпрати кодирано съобщение. След като получи положителен отговор, се зае да подготвя лекцията си. Рано сутринта трябваше да лети за Джорджия.