автор: kalo

VІ

Форт Елгин, Флорида , 27 април 1983година, втора фаза


Животът продължаваше. Напуснахме Форт Бенинг рано сутринта. Набутаха ни в автобуси и военни камиони и запрепускахме към следващата спирка от курса ни на обучение. Рейнджърският лагер във Флорида. Лично аз трудно мога да се сетя за нещо кой знае колко интересно за това преместване. Не виждах причина да не ни натоварят на някой самолет и да съкратим предвижването с почти цял ден. Въобще не ни беше смешно късно вечерта като пристигнахме. На толкова много неща бяхме свикнали, но да се бъхтим цял ден в автобус, когато чичко Президент се разхожда със самолет, при положение, че ние вършехме неговата работа или поне щяхме да я вършим.
Елгин също не ни показа гостоприемство. До болка познатата атмосфера. На доста приятели май беше почнало да им идва до гуша от това "бездействие". Имаха пред вид това, че стоим и се обучаваме, а не действаме активно. Стоим далеч от фронтовата линия. Мнозина смятаха, че така затъпяваме, че възприятията, които се стараехме да изостряме до краен предел, се превръщат просто в ненужен аксесоар към живота, който бяхме избрали да водим.
И така. Настаниха ни в палатки. Твърде прекрасни за нашите аскетични особи. Събираха двадесет и четири души или по правилно да се каже толкова походни легла. Към всяка палатка имаше малка трапезария, до която можеше да се стигне единствено ако стъпваш по телата на колегите си. Но не това беше проблема. А медика, който ни съпътстваше и щеше да се грижи за "ранените". Аз лично веднага предпочетох да бъда ранен тежко. Независимо къде. Разбирате ли. Това момиче беше най-хубавото и апетитно нещо, което бяхме виждали или мечтаехме да вкусим през последните…Колко? Два-три месеца. Да не казвам и година за някой.аз си имах момиче и като се прибирах в отпуски, не оставах сам, но имаше свенливи момчета, нещо доста нетипично, пред вид работата, която вършеха, и те гледаха с толкова жаден поглед русокосата медичка, че едвам сдържахме смеха си. Знаехме, че е най-противно да дразниш егото на този, от когото очакваш да пази гърба ти.Винаги можеш да очакваш да ти го върне, а при нашата професия имаше доста начини. Нито един не беше здравословен. Разбирате ме какво имам пред вид.
Изненадващо за всички изкарахме сравнително спокойна нощ. Мога със сигурност да твърдя, че съм спал непробудно поне пет часа. Толкова рядко ми се събираха на последно време. Но знаете, че приказките винаги започват красиво, за да свършат в някое блато. При нас нещата действително завършиха в блато.
Казват, че Флорида била райско място. Още като малък винаги съм си мечтал да посетя тази част на Щатите, да се разхождам по плажа, да заглеждам мацките, които се препичат под жаркото слънце,да карам сърф, да пия бира, да се забавлявам в нощните клубове. Е част от тази мечта се сбъдна. Лошото беше, че се сбъдна само първата част.Бях във Флорида. Нямаше как да го отрека. Но вместо всичко останало, за което съм мечтал, получих нещо малко по-различно, но не мога да отрека, че доста по-забавно. Разбира се ако имаш доста извратено чувство за изпитване на удоволствие.
Мацки нямаше. Но пък за сметка на това имаше много змии. Като малък мразех змии и мишки. С мишките бях свикнал. Сега дойде време да свикна и със змиите. Никога не съм харесвал дългите им лигави тела, които се влачат по земята, съскат, и се гледат да те ухапят. Много хора ми казваха, че ако не закачаш една змия тя няма да те ухапе, но вие можете ли да бъдете сигурен, че когато сте заринат до кръста в блатистите води на Окифеноки, змиите, които си плуват наоколо са дружелюбни. Аз въобще не бях сигурен. Първото и най-важно нещо, което научих тук беше, че кораловите змии и водните мокасини не са никак приятелски настроени и е желателно не само да ги избягвам, ами и да ги обезглавявам, за да не попадне някой мой приятел на тях. Правех го с удоволствие, но те бяха толкова много, че по едно време имах чувството, че започвам да се пристрастявам. Пристрастността ми стигна до там, че започнах дори да се храня със змии. Не отровни разбира се. Да си призная, месото им е като пилешкото, дори може да се каже, че е по-добро.
Четвъртият ден моята група трябваше да патрулира. Нещо съвсем естествено. Намирахме се в джунгла, на сред "вражеска територия" и трябваше да си вършим работата. Разбира се едно е да знаеш, че си на учение, нещо друго да знаеш, че врага е някъде там и те дебне. Все още не можехме да разберем какво е усещането някой да ти диша във врата с оръжие в ръка. Някой, който следи за всяка твоя грешка и е готов да те прати при Всевишния. Учението трябваше да ни научи на това. Да попаднем в реална ситуация. И да можем да се справим с нея.
За това ни тормозеха.
А Флорида било топло местенце. Нека някой да дойде и постои пет-шест дни накиснат до кръста в блатото, пък после ще си говорим.
Оставиха ни в пълна изолация. Насаме с природата. Хранехме се с каквото уловим. Спяхме под звездното небе. Идилия. Винаги съм мечтал за нещо такова.
На единадесетия ден за малко да прекратя участието си в тази интересна игра. Трябваше да преминем по въжен мост, който сами сме направили, от единия до другия край. Нито височината, нито разстоянието не ме притесняваха. Бях сигурен в себе си, а това означава, че и в моето произведение на изкуството.
Тогава видяхме другата група от нашите. Беше на другия бряг. И трябваше да свършат същото. Помогнаха с въжетата. Съвсем скоро над блатото се образува гъста мрежа от въжета. А ние се разхождахме по тях като в цирка. С малката разлика, че на гърба си носех около тридесет килограма джунджурии. И както си преминавах, някой просто отсече въжето с мачете. Полетях надолу. Поне петнадесет метра височина. Сто килограмов мъж с около тридесет килограма багаж в мътните води на блатото. Пльоснах във водата като камък. Хубавото беше, че паднах с краката на долу. За няколко секунди потънах, но бързо се изтласках от дъното. Очите и ушите ми се напълниха с гадна тиня. Изплюх това, което пълнеше устата ми и се загледах. Първо към единия, после към другия бряг. Още няколко въжета бяха отсечени и мъжете, които вървяха по тях, политаха в бездната. Но те вече го очакваха. А аз бях първия. Пример. Забавно.

Хелена, Монтана, 25 октомври 2004г

Музиката беше оглушителна за заведение от такъв вид. Полуголи жени се разхождаха между клиентите разнасяйки питиета и показвайки прелестите си. По пилоните можеха да се видят шедьоври в танцовото изкуство. Изкусителни девойки с оскъдно бельо или без такова гъвкаво виеха снаги през погледите на зажаднелите за страст и женски ласки погледи на насядалите наоколо мъже. Цигарен дим се носеше към аспираторите. Барманките, също без сутиени, разливаха напитки на клиентите си.
Идилия!
Красива девойка с дълга руса коса, месести устни, перфектно тяло. Нищо учудващо. Тялото й грациозно се носеше по малкия дансинг около пилона следвайки ритъма на музиката. Единият й крак се оплете в пилона, ръцете я тласнаха силно, косата й полетя настрани удряйки с върховете си седящите най-близо, тя се завъртя на пилона, плавно се свлече на земята и отметна русите си коси.
Банкнотите полетяха към нея. Нечия ръка напъха петдесетачка в жартиера й, тя се усмихна изкусително и прати въздушна целувка, а после продължи танца си. Няколко минути след като продължаваше да омайва зрителите с възможностите си към нея се присъедини чернокоса мулатка. Двете бяха прекрасни. Бяла като мляко кожа и тъмен махагон. Преплетени в едно. Публиката изпадна в екстаз пред гърчещите се в ритъм тела. Те се оплитаха и разделяха извършвайки сложни елементи.
Чернокожата дама свали червения си сутиен и гърдите й изскочиха. Всички заръкопляскаха. Тя се усмихна величествено, като че беше някой принцеса, а не дама за доставяне на удоволствия на зажаднели мъже и хвърли сутиена си по посока на снажен чернокож мъж, който държеше банкнота в лявата си ръка.
Тя изпъна стройното тяло на подиума и приплъзвайки се доближи към него. Повдигна врат и заметна коси. Те се разстлаха върху лицето на мъжа и той доволно изръмжа. Банкнотата смени собственика си. Петдесетачката сега украсяваше тънките й бикини. Тя грациозно смени позата и краката й обвиха врата на мъжа. Той затаи дъх. Очите му не се откъсваха от нейните.
Бялото момиче с русите коси се присъедини. Нейният водопад от коса обви и двамата…
И в следващият момент нечия ръка тежко се стовари върху рамото на черния мъж. Неговата ръка машинално се пъхна под сакото и стисна дръжката на пистолета.
Двете дами бързо отстъпиха назад и отново усукаха тела около пилона. Шоуто продължаваше.
-Какво има?-носово произнесе черния мъж малко поуспокоен при вида на този, който го беше притеснил.-Знаеш, че мразя да ме закачат докато се наслаждавам на Моник!
-Знам, Джери…Но има един там в ъгъла дето пита наляво и надясно за теб!-мъжът беше слабичък и носеше очила с тънки рамки.
-Ченге?
-Не мисля…Прилича ми на момче, което си търси неприятности.
-Има ли още такива?-засмя се наречения Джери.
-Има хора, които не могат да разберат кога постъпват грешно…И има такива, които трябва да ги научат.
-От колко време е тук?
-Преди е бил при Били…Той ме потърси и каза, че някакъв белчо души наоколо за теб…
-Ще го видя какво иска…Кажи на Бърни, че ще ползвам стаичката за свиждане…Доведи го там и вземи още две момчета от Бърни.
Мъжът с очилата се отдалечи по посока на бара, а Джери се изправи и бавно тръгна към тесен коридор, който разделяше заведението от стаите за свиждане. Всъщност тези стаи се използваха от клиенти, които искаха да се уединят с някой от танцьорките и срещу малко повечко пари получаваха допълнителни услуги. Проституцията не беше разрешена, полицаите знаеха какво става тук, но стояха на страна. Негласно споразумение за не намеса. Много рядко се случваше да има проверка точно в тази част на заведението. По тази причина стаите за свиждане бяха доста сигурно място. А и стените бяха звукоизолирани.
Джери махна с ръка на едър мъж от охраната, който му подаде един ключ.
-Коя?
-Малко по различно свиждане-ухили се черния.-Делова среща. Гледай да няма много разгорещени посетители след като влезем.
Охраната кимна.
Джери продължи по коридора. Спря пред третата врата в ляво и пъхна ключа в ключалката. Стаята не беше голяма, но достатъчна за един сеанс. Широка спалня, малка баня за освежаване и нощно шкафче, чието чекмедже беше пълно с презервативи с всевъзможен цвят, оребряване и размер.
Джери се отпусна в единия от двата стола и преметна крак върху крак. Поредната цигара се озова в ръката му. Той издиша дима към аспиратора и се ухили на огледалото.
-Спри тези шибании, приятел…Не обичам да ме гледат като спортувам!
Със сигурност знаеше, че зад огледалото имаше камера. Доста често се налагаше да се правят компрометиращи филмчета. Това беше й основната причина полицията да стои на страна от това място. Знаеше се, че доста видни личности посещаваха места като това и нямаше да се окаже чудно ако някой от тях се видеше как върти задник в присъствието на лека жена.
Джери се ухили. Винаги оценяваше далновидността на приятелите си. Тя му гарантираше сигурност. И сега щеше да бъде така. Беше абсолютно убеден, че камерата вече беше изключена.
Пет минути по-късно на вратата се почука и четирима мъже влязоха вътре. Стаята изведнъж се препълни с хора и стана тясна. Мъжът с очилата и белия направиха няколко крачки напред, а другите двама останаха до вратата.
Том Дининг се държеше доста хладнокръвно в присъствието на тези яки момчета. Колкото и да бяха добри, то той беше по-добър. Дори и ако се наложеше да се саморазправя и с четиримата наведнъж. Винаги му се беше отдавало да преценява правилно силите на противника и за това беше оцелял толкова време. А тук имаше три мутри с пистолети и джобни ножчета, които едва ли бяха чували за нещо повече от юмручен бой, и един очилат кретен, който го раздаваше шеф. И въпреки това се надяваше да не се стига до недоразумения. Не за това беше дошъл.
-Ти ли си Черния Джери?-запита дръзко той седналия срещу него мъж и преди някой да каже нещо се настани в другия свободен стол.
Негърът не каза нищо. Погледът му преценяваше човека срещу него.
-Ченге ли си?
-Мисля, че твоите другарчета доста обстойно провериха това. Единственото хубаво нещо е, че спряха преди да стигнат границата на търпението ми…
Мъжете до вратата се озъбиха. Джери съвсем леко повдигна длан.
-Надявам се си казал на другарчетата си да изключат камерите…Не че ме касае, но това не засяга никой…
Джери се ухили.
-Красива усмивка!-добави Дининг.
-Кой си ти?
-Приятел…
-Нямам приятели…
-Никога не е късно…
-Ще го запомня…Какво искаш от мен?
-Документи!-премина директно на въпроса Дининг.
Черния Джери преплете пръсти.
-Интересно…А защо смяташ, че аз мога да ти помогна?
-Стига увъртания, приятел…Знаеш как се научават тези неща. Ако това ще те успокои, трябва да ти предам много поздрави от баба Луси…
Черния Джери се размърда, мъжа с очилата ококори очи. Джери махна почти видимо с ръка и двамата мъже напуснаха тихомълком стаята.
-Ти също!-обърна се той към очилатия.
-Но Дж…
-Веднага!-очите му се присвиха.
След тридесет секунди двамата стояха сами в стаята.
-Познаваш ли я?-попита негъра.
-Лично, не…А и не искам да я знам. Приятел ми даде името. Каза, че това ще е достатъчно за мъж като теб.
-Кой?
-Има ли значение?-беззвучно запита Том Дининг.
Негърът не отговори.
-Може и да се прав…няма значение…
-Така и предположих…
-Самонадеян си!
-Не съм дошъл да говорим за характера ми…
Черния Джери се изправи и застана пред стола на другия. Очите му го преценяваха внимателно. Той поклати глава и си позволи бегла усмивка.
-Бил си военен, нали?
-Не че те интересува, но, да…
-Имаш здраво телосложение.
-Ако искаш може да извикаш някоя от горилите си. Само след това ще трябва да му търсиш заместник.
-Перфектно!-захили се черния.-Знаеш ли колко врати може да отвори "баба Луси"?
-Честно да ти кажа не ме интересува Свършиш ли ми работата мисля да я забравя. Не че на нея ще й домъчнее от това, предполагам!
-Няма да питам защо са ти документи!
-Недей!
-Но трябва да знам къде ще ги ползваш…Вътре или вън?
-Искам да са добри…Разбираш ли?
-Аха…Няма да ти излезе евтино!
-Колко?
-Тройка…Но ще имаш нещо действително добро. Няма да имаш проблем дори да ги тикнеш в лицето на някой митничар…
-Това ме устройва, но ще кажа на баба Луси, че продуктите, които за използва са доста солени!
Негърът се засмя.
-Имаш чувство за хумор!
-Не всеки го разбира така-студено отбеляза Дининг.-Три бона!
-Точно…Ще са готови след два…
-Утре следобед…Най-късно до три.
-Доста си се по разбързал, приятел!
-Времето лети…Не обичам да го губя. До три?
-Трябва да те снимаме…
Дининг бръкна в джоба, Джери направи бърза гримаса, ръката му отново се скри под сакото, но видимо се успокои, когато в ръката на мъжа пред него се озова малък плик.
-Това е?
-Снимки…Мисля, че размерът е подходящ. Вътре е и името, което ще използвам. Искам данните да бъдат вкарани прецизно. Без издънки.
Черният се ухили и пое плика.
-Да ти драсна ли едно препоръчително писмо…За моя сметка!
-Никога няма за "моя сметка"…Нека си остане само паспорта…
-Шофьорска книжка?
-Паспорта!-натърти Дининг.-Три бона малко ли са ти?
-Съгласен-повдигна рамене Джери.
-Утре в три ще бъда на бара…Ако нещата ми харесат ще ти поръчам танц. Забелязах, че Моник си пада по теб…Или беше обратното!
-Наблюдателен си…
-Заобиколи се с такива хора и ще живееш малко по-дълго. А сега си мисля, че е време да тръгвам…Надявам се да не се засечем с някое от твоите момчета на неподходящо място. Нали?
-Надявам се и аз…Парите?
-Като преценя дали работата е добра-Том Дининг се изправи и обърна. Ръката му стисна дръжката на вратата и след секунда беше на вън. Озъби се предизвикателно на тримата мъже и продължи към червената завеса. Погледът му обходи заведението. Той закрачи към един от пилоните и остави двадесетачка в сутиена на червенокоса секс бомба преди да напусне заведението. Всичко щеше да мине добре. Беше сигурен в това.

Фалуджа, 25 октомври 2004

Не разбираше нищо от това, което говореха. Но не това беше най-страшното. Не можеше да определи още колко души има в стаята, но беше повече от сигурен, че не е сам. Освен плъховете, които се мъчеха да се докопат до голите части на тялото му, се усещаше и нещо друго. Тихи стенания, подхълцвания, неволна кашлица. Не можеше да определи дали се намираха в една стая или бяха разделени от тънки прегради. Не знаеше къде се намира. Дали беше все още в Багдад или го бяха откарали някъде. Където и да беше обаче положението му нямаше как да стане по-розово. Дрехите му се бяха просмукали от урина и изпражнения. Тялото му се беше схванало от неподвижността. Краката и ръцете бяха изтръпнали, слепоочието го болеше ужасно. Въпреки че му даваха храна, усещаше как коремът му се беше свил на топка. На няколко пъти беше повръщал…
И как стана така, че се стигна до тук?
Нямаше нужда да затваря очи, за да изясни картината. Черната лента не беше сваляна от лицето му от времето, когато го отвлякоха. Нямаше представа дали е ден или нощ.
Но какво стана?
Преди три години беше постъпил в една Саудитска компания, която извършваше доставки на американските и съюзническите сили в Ирак, останали след Пустинна буря. Работата не беше тежка и му харесваше. Той беше координатор. Заместник директор. Под негово ръководство работеха двадесет мъже, които пътуваха ежедневно от Саудитска арабия до Ирак.
Знаеше, че баща му беше против приемането на назначението там, но той вече беше решил. А винаги постъпваше както сметнеше за необходимо. Най-трудно му беше да остави баща си в положението, в което се намираше, но нямаше друг избор.
Три безпроблемни години, а сега беше захвърлен в някакво скапано мазе или стая, с превръзка на очите, овалян във фекалии.
Опита се да напрегне съзнанието си, за да определи сравнително точно от колко време се намираше тук. Със сигурност бяха минали повече от две денонощия, но нямаше как да е сигурен. Единственото сигурно нещо беше, че едва ли щеше да се измъкне жив от тук.
Преди седмица беше гледал по Ал Джазира как хладнокръвно беше обезглавена млада жена. Главата й падна в прахта, кръвта й започна да хвърчи като фонтан и образува голяма локва. Един от мъжете, които стояха зад нея блъсна тялото й и ритна главата, която се търколи до обектива. От близък план показаха очите й. все още широко отворени и невярващи. Страх! В тях можеше да се прочете единствено страх. Американските телевизии не показваха такива неща. Те налагаха цензура, но по този начин не постигаха нищо. Нямаше как да направят американския народ напълно съпричастен на случващото се тук. Така постъпиха и с извращенията в Абу Граиб. Цензурата беше навсякъде. Предпазване на младите от жестокостите, които предлага света.
Ал Джазира беше нещо друго. Интернет също…
А сега него щеше да го сполети същата съдба. До този момент никой не беше идвал при него, освен оня, който му даваше храна. Но и той не продумваше дума. Всеки опит да бъде заговорен завършваше по един и същ начин. Силен ритник в корема или главата, след това, той изпадаше в несвяст и се събуждаше размазан. Три пъти беше опитвал да заговори и трите пъти последва едно и също нещо.
Или може би не беше така…Не беше сигурен какво точно се беше случило. Знаеше само, че десетима мъже нахлуха в къщата му. Нямаше никакво време да реагира. Преди да се осети се оказа повален на земята, лицето му беше залепено за пода, вратът му ужасно изкривен, а ръцете силно извити назад. А после нищо. Не помнеше нищо. Беше изпаднал в несвяст. Събуди се на това място, където и да беше то. Поне беше сигурен, че не го бяха местили от тук. Миризмата беше все същата. Ужасна. А и стенанията, които чуваше звучаха познато.
В началото беше мислил над въпроса защо точно него…Защо бяха решили да нападнат къщата му? Имаше толкова много хора, които правеха същото, което правеше и той. Защо той? Колкото и да напрягаше съзнанието си не можеше да измисли някаква правдоподобна причина.
Нееднократна беше слушал по радиото или беше гледал по телевизията за отвличания. Но едно на сто ставаха от дома, където живееш. Най-много бяха застрашени шофьорите на камиони. Неговата работа по принцип не трябваше да бъде свързана с риска, който съпътстваше подчинените му.
Защо тогава го бяха набелязали?
Трябваше някой да е говорил за него на терористите…Някой, който искаше да се отърве от присъствието му. Нямаше друг начин. Едва ли просто така бяха атакували дома му късно вечерта.
Но кой? Кой би имал интерес нещо да му се случи?
Колкото и да блъскаше главата си, отговор не идваше. Оставаше му само да чака. Времето щеше да покаже какво е отредил Всевишния за него. Искрено се надяваше и двамата да са решили едно и също нещо.