автор: glishev

В ХІV-та част на "Беоулф" отдалеч си личи, че саксонският поет е християнин.

Хротгар във златната зала пристъпи,
с поглед обхвана високия покрив,
още и мъртвата лапа на Грендел.
"Слава на Вечния Крал в небесата!
Грендел донесе ни мъки безбройни,
ала е бдял всемогъщият Господ
и от свирепия враг ни избави.
Вече надежда аз нямах, че може
помощ да дойде преди да издъхна.
Беше удавена залата в кърви -
ужас за всички от датското племе.
Надали вярвал е някой, че идва
краят на звяра, от Ада изскочил,
мъст за ужасната негова злоба!
Воине славен, ти с Божия помощ
дело извърши, каквото и вкупом
нямахме сили сами да захванем.
С право могла би да каже онази,
дето живот ти е дала, боецо,
че надарил я е Господ със радост
майчинска щедро - ако е тя жива.
Беоулф! Знай - между хората първи
тебе че смятам. За син те приемам.
Ти не забравяй туй родство със мене:
нищо от моите земни богатства
няма да липсва за миг във дома ти!
Често отрупвал съм по-недостойни
с дарове тежки от бляскаво злато.
Ти се прослави със слава велика,
твойте дела ще останат след тебе.
Нека Владетелят Вечен дари те
с радостен дял, както дълго е правил."
Беоулф рече, на Егтеов чедо:
"Своя дълг кървав изпълнихме честно.
Без страх в сърцата надвихме врага си.
Исках аз още на място да рухне,
тук да издъхне в ръцете ми мощни,
за да го видиш в нозете ти проснат!
Мислех, че здраво съм йотуна сграбчил
и че не може от мен да избяга.
Ала от хватката той се отскубна
и се понесе далече оттука.
Та не успях - че туй Бог не поиска -
да му попреча на дивото бягство.
Не удържах със ръцете си звяра,
той се откъсна, песледван от лудост.
Все пак откъснах му черната лапа,
в мен тя остана със цялото рамо.
Грендел не ще изцери тая рана.
Вече е мъртъв вагът ни омразен.
Зная, грехът му се връща връз него,
сграбчва го в ужас. И страшни окови
стягат го. В тях ще остане с такава
вечна присъда, каквато наложи
волята свята на Сетния Съдник."
Унферт, на Еклаф синът, си мълчеше.
Вече не искаше сам да се хвали,
след като всичките датски велможи
бяха видели висящата лапа.
Чените пръсти завършваха с нокти,
сякаш ковани от яка стомана.
Остри и дълги, на мечове равни
бяха те: страшна ръка нечовешка!
Казваха всички, че даже желязо
никак таз лапа не би наранило.
Толкова здрава бе грозната кожа!
***


В ХІV-та част на "Беоулф" отдалеч си личи, че саксонският поет е християнин. Тук той вече е "забравил", че, принудени от безизходицата, датчаните някога са принасяли езически жертви. Крал Хротгар възхвалява Бога за щастливото избавление, а Беоулф разсъждава какво се случва с душата на убития от него великан (който е потомък на Каин: вж. част ІІ). И кралят, и героят отдават края на Грендел на Божията воля.

Йотун - великан. "Jotun" е исландската дума за великан. Единствено в "Беоулф" се среща англосаксонската й форма "eoten" (както твърди Толкин в статията си "On Translating Beowulf"). Франсис Гъмиър, по чийто превод работя, я предава на съвременен английски с "etin". "Йотун" вече е добила някаква гражданственост у нас покрай книжката "Староисландски саги и митове" на "Народна култура" и затова я използвах тук.

Унферт, син на Еклаф - антигероят в поемата. В предишните части той се проявява като хлевоуст завистник и ругае Беоулф. По-нататък ще се изясни, че Унферт не е лишен от известна храброст, но и не блести с нищо особено. Всъщност той е братоубиец. Освен това подарява на Беоулф, с когото се помиряват, оръжие, което излага героя на огромна опасност.

В следващите ХV и ХVІ част следват пир в освободената Еленова зала (Хеорот), обсипването на Беоулф и спътниците му с безценни дарове и така наеченият "Финсбургски епизод". В него придворният поет на Хротгар разказва дълга и страшна история из преданията на датчаните.

glishev

__________________
Предишна част: Беоулф XIII
Следваща част: Беоулф XV