Знаеше, че окончателно се е Събудил. След като Сънят, наречен Анна, загадъчно се появи и изчезна от хоризонта на съществуването му, живееше абсолютно буден. Ставане, лягане, работа, учене - всичко му се отдаваше с онази лекота, която имат само целеустремените и амбициозни жени и мъже.
ТЯ не му липсваше - някаква трезва, безпощадна част от него му казваше, че тя ще се върне за него. Не при него....За него...
... Това беше мисъл, която докарваше леко треперене в ръцете му и правеше сутрешното кафе излишно. Също така се чувстваше странно спокоен - в него прокълваше някакво спокойствие, което го направи един от най-силните и агресивни бойци в боксовата залата - нищо,че отстъпваше на доста момчета по физически данни.
Само треньорът - стар и опитен боец - един ден... всъщност днес... го дръпна настрани и му каза:
- Внимавай, Вихрене, нещо става с теб.
- Да, тренер. Нещо става с мен... но мися, че е на добре.
Прибираше се с торбичкатаката, пълна с потните маратонки, бинтове за юмруци, и гащи, фанелки... По пътя му се прияде и си купи половинка луканка.... Очите на продавача лекичко се разшириха, когато набития, видимо силничък младеж забели скъпото парче месо и започна да го яде като сладелед - без хляб. Вихрен само сви рамене и напусна магазина.
Отвън видя как някаква старица отделя на улично псе нищожно късче хляб от половинката, която беше купила за себе си. Треперещите, морави пръсти, тътрещите се крака... възрастната жена и сакатото куче си бяха лика прилика. Младият мъж за пореде път си помисли, че създателят е имал твърде експресионистично чувсто за естетика... И особено чувство за справедведливост.
Преди би изпитал жалост или гняв при вида на угнетените същества. Анна обаче го беше научила да приема и красивото и грозното... Дозо -нещата са преди смисъла - те се случват... Пое дъх и бавно го издиша - както беше виждал да прави тя, когато аранжираше неизменните бледорозови рози из всевъзможни ъгълчета на малкото му жилище...
Обърна глава на другата страна и отмина. Зави зад ъгъла, пресече подлеза и излезе на спирката. Погледна си нетърпеливо часовника и в този момент кръвта на древнитите му прадеди ловци го накара да се обърне назад и да повдигне вежди от очудване.
Кучето изкуцука нагоре по стълбите и се приближи към него с онази безгранично нахална смиреност, която притежават само професионалните просяци. Вихрен въздъхна, защото разбра, че нещо в погледа му е издало чувството за жалост. Нещастната животинка просто се водеше по своята безпогрешна
емпатия, незамърсена от разум или срам. Тя знаеше, че той носи храна и е готов да се раздели даром с парче от сухата пернишка луканка.
Въздъхна, извади сгъваемия нож от задния си джоб и й отряза едно тлъсто парче. Подхвърли го и после наблюдаваше немощтните дъвкателни движения на престарелия пес. Изпитваше едновременно отвращение, жалост и съпреживяваща болка в сърцето. Гледката се преплете със спомена за Анна и това някак събуди първичният ловец, древният , простичък в сърцето и ума си мъж, ясно определящ що е приятелство, съчувствие, насилие и справедливост. Нещо старо, благородно и силно в него, някаква забравена от стотици поколения твърдост и душевна сила му припомниха какво трябва да направи...
Приближи се до кучето и го погали. То горкото беше толкова зле, че не можеше да сдъвче парчето сухо месо. Накрая просто се опита да го преглътне и за малко не умря така- с огромната буца месо, мъчително преминаваща през отслабналото гърло. Накрая извъднъж потрепери и на Вихрен дори му се стори, че чува тихо уригване. Гадинката облиза муцуната си и изведнъж се притисна в краката му.
Вихрен почувства със сърцето си какво трябва да направи. Докосна с върха на ножа сънната артерия на престарялото животно и то дори не помръдна при боцването... а в очите му прочете най- безграничната умора, която би могла да съществува в едно живо същество. Умора и слабост, които говореха повече от стотици последни писма, изоставени пред нечия вана, пълна с гореща вода... и с бръснач, поставен на мястото на сапуна.
Анна ли ме научи на това... или Майка й, в онази далечна вечер, когато се яви в съня ми и дъхна ледения си дъх в очите ми? Откъде идва тази сигурност, че тъкмо това трябва да направя?... Защото аз наистина се чувствам убеден, че това, което предстои между мен и кучето, е необходимо!
Хората слизаха и се качваха от ресовете си, слънцето бавно се сгромолясваше зад блоковете на Славейков и постепенно те двамата останаха сами. Полумракът лекичко се сгъсти, извирайки през порите на въздуха и погали младежа на металната седалка под козирката на спирката. Животното в краката му уморено и безсилно потръпна- то нямаше сили да се съпротивлява дори на този летен вечерен полухлад- само се притисна колкото му бе възможно към топлите глезени на човешкото същество.
Останаха сами.
На остроярката металнобяла светлина на уличните лампи кучето изглеждаше като създание, дошло от друга планета. Имаше неспокойния, хъркаш сън на пълен човек... но беше толкова мършаво и леко, че дори не го усещаше върху стъпалата си. Сигурно беше пълно с бълхи, но в този миг човекът прецени това за маловажно.
Ножът, неговият връх, още стоеше леко боцнат върху сънната артерия на старото и болно, грохнало от гладуване, слабост и немощ животно. Болката и мястото на което беше приложена, казваха достатъчно на неговия чист, изкован от инстинкти мозък... но то стоеше.
За момент се поколеба... отдръпна острието, отряза още едно парче от шпека и я събуди- но кучето само го подуши с горящия си, сух нос на болно животно, оставяйки го недокоснат. Беше дошъл онзи миг, в който слабостта е по- голяма от глада и порива за живот. Всичко беше ясно... Нещо древно, силно и чисто в душата на мъжа разбра, че е време. Прегърна дребното, изнемощяло животно и му дари милост.
Стана мигновенно. В един миг имаше болка и жалост, и нещо парещо в сърцето му, нещо- което го караше да се ядосва на Бог. В следващия миг имаше леко преритване и пълен покой.
.... Анна, където й да си... аз съм готов да приема следващия ти подарък....
Над него металнобялата светлина на уличните лампи се бореше с сребристия поток от лунни лъчи. Листата на дърветат шумоляха от лекия летен вятър и кучето в краката му не изпитваше вече болка, а той- пареща жалост. Оставаше да направи само едно последно нещо- свали си евтиното димитровградско яке и уви дребното, мършаво тяло с него. Осука го в ръкавите и го взе под мишница. Наблизо имаше занемарен строеж. Отне му пет минути да стигне до там и още десет да зарие трупа на старото куче в един от траповете- с прилично количество изритан от горе чакъл.
За миг застана неподвижен над саморъчно направения гроб на кучето и си даде сметка, че изпраща приятел. Да, с това четирикрако същество се бе запознал преди един час. Но за този един час между тях беше имало простичко, ясно разбиране - за това какво иска другия да даде или получи. Защото - осъзна в този миг, Вихрен - връзките между съществата могат да бъдат прости. Всичко, което трябва е да знаеш какво ти и човека отсреща искате да дадете и получите.
.... А аз какво искам от нея? Дали е това, което тя е решила да ми даде... Защото малкият й език е намазан със смърт, а ноктите й ще ме ослепят и.... Готов ли съм, да бъда съгласен... Да пожелая да ми бъде отмъстено за миналото, за онова време, когато я прогоних, когато красавицата на випуска ме мъкнеше на пейката пред къщата на Анна и ме оставяше да я натискам, докато пердето зад нас се затулва от нечия безутешна сянка.
Тръсна глава и се върна на спирката, за да се качи на последния за вечерта автобус. Само след минута пристигна и аквариумът от стомана и стъкло, с въртящи се колелета и електричество. Дойде с трясъка на пневматичните си врати, с лъхналия мирис на бензин, бързане и дремещи по седалките уморени хора. Дойде с фучене и шум на гуми върху асфалт- и само след дихание изчезна отново в нощта с несекнал вой и дрънчене.
Защо да бърза - никой не го чакаше в тясното му, единично легло...
Тази вечер щеше да се прибере пеша...