автор: kalo

,,,,
V
Форт Бенинг, Джорджия, 12 април 1983година, първа фаза

Обединените военни сили за специално предназначение поддържаха собствен разузнавателен център двадесет и четири часа в денонощието. В него работеха "служители за наблюдение"-военни офицери и цивилни граждани, експерти анализатори, чиято цел беше улавянето на признаци за предстояща криза по разузнавателни данни, а също така и благодарение на базата данни за всички известни терористични организации, с която разполагаха. Имаше изградена мрежа от терминали, която свързваше командването с всички главни новинарски мрежи. Основна идея беше, че първи признак за зараждане на конфликт, можеше да се появи именно по новините. Факт беше, че ОВССО имаше хора във всяко едно разузнавателно управление в страната, било то ЦРУ, АНС, военно разузнаване и Пентагона. Те се мъчеха да намерят под вола теле като преравяха всичко наново. Целта им беше да намерят признаци за евентуални терористични атаки, неща, които можеха за не влизат в компетенцията на даденото управление или просто биваха пропускани.
Аз бях далеч от тази система, но нямаше как да не отчитам важността й за работата ни. Ние работихме чрез нея. Биваше пуснат сигнал и всички трябваше да бъдем готови за отрицателно време. После обаче идваха проблемите, които, с радост мога да твърдя, се изгладиха с течение на времето и след няколко злощастни операции, в които не бях участвал. Ние бяхме готови и чакахме, бяхме нахъсани, но батковците от Пентагона трябваше да се съберат, а това не беше никак лесно, да заседават поне няколко часа, да се покарат малко, да нахвърлят петдесет варианти на развитие на атаката, нещо, което ние едва ли щяхме да изпълним, и накрая, когато се постигнеше консенсус, можехме да тръгваме. Това беше добре, но в повечето случаи се стигаше до мястото на произшествието доста късно, а последиците не бяха никак очарователни.
Нашият ръководител ни научи на няколко изключително важни неща. Спомням си как се качи на масата онзи ден, преди около три години, и започна да декламира:
"Трябва да се научите как да оцелявате. Не го ли направите. Просто е. Не оцелявате!
Трябва да се научите на кого да вярвате. Животът ви ще бъде на границата от смъртта. В такива моменти доверието и вярата е всичко, което можете да дадете и очаквате от тези, които са до вас.
Трябва да бъдете един от тях. Това не означава да станете като тях, а да мислите като тях.
Научете се да мислите като тези, които искате да обезвредите, и ще победите"
Малко високопарни слова, но всичките курсове и подготовки, които преминахме през последните тринадесет месеца,трябваше да ги оправдаят.
Факт беше, че за всичките си тези години в армията още не бях включван в реална ситуация с вземане на заложници или операция от друг вид, но бях добре трениран, перфектно подготвен, и исках да се докажа. Не само на офицерите, а и на себе си. Всички момчета, които останахме и образувахме екип, искахме да докажем колко сме добри. Сплотен екип, способен да мисли и действа като един човек, ако ситуацията го изисква.
По едно време ви споменах за обноски. Няма да отрека, че ми липсваха доста дълго време. Но преминахме специални курсове и за това. Колкото и да ми се струваше странно вече можех спокойно да си похапвам хайвер в будоара на някой политик или принц…Без това да ме притесни или изложи.
Всички тръпнехме за акция, но получихме нещо съвсем различно.
Не мога да кажа дали бяхме разочаровани от факта, че научавахме за следващата дисциплина от обучението си, чак като приключим предходната или просто, че прекалено дълго само се подготвяхме без реално да изпитаме възможностите си.
Но парашутната школа се оказа нещо доста интересно. Особено като погледнеш на нещата от друг ъгъл. Действително бяхме скачали поне сто пъти с парашут, бяхме провеждали какви ли не тренировки, но нещата, които започнахме да учим в детайли, бяха нещо различно. След месец можех да твърдя, че са ни били от голяма полза.
Мислехме си, че като ни обучават са специалните сили, можем всичко. Но се оказа, че доста неща не куцат. За това бяхме доволни, че трябваше да преминем курсовете за рейнджъри.
Командващият офицер ни обясни, че тази подготовка има главно една цел,свързана с подготовката на лидери, които щяха да ръководят малки екипи за мисии и ситуации, с които можехме да се сблъскаме в конфликт с вероятен противник. Сега със сигурност мога да твърдя, че това е армейско училище, което най-много се доближава до всичко, което бяхме преминали до сега, а също така мога да твърдя, че го допълва.
Курсът, както ни обясниха, продължава единадесет седмици и е разделен на четири основни етапа Първият щеше да се проведе тук, във Форт Бенинг, Джорджия, и щеше да продължи две седмици. Следваха три седмици в блатото Окифеноки, което се намираше във военновъздушната база Елгин, Флорида. Третият етап щеше да ни отведе в планините Дахлонийга, Джорджия.Четвъртият етап беше включен в програмата последния момент. Трябваше да преминем подготовка в пустинна местност, а какво по-хубаво място за това от Форт Блис, Тексас.
Започна се.
Първата фаза имаше за цел да ни научи да патрулираме и по-точно, принципите му. Най-важните неща, които се мъчеха да ни втълпят, можеха да се изредят в следния ред:
Изпълнение на оперативните заповеди
Избиране на главни и резервни маршрути
Определяне на сборни пунктове.
Пунктове за срещи.
Преминаване на различни линии.
Действия, с които се цели постигане на целите.
Целта на всичко това беше да ни научи да изпълним поставената задача както трябва. А майката му, както се казва, беше повторението. Отново и отново, докато всичко не бъде изпълнено перфектно.
През първите две седмици отново си припомних първите ми месеци във Форт Браг. Тежък физически труд, строева подготовка, тестове за издръжливост, ръкопашен бой, преодоляване на препятствия.
Няма да се спирам върху деликатни моменти от упражненията, които правехме. Научихме се да играем един доста странен спорт. "Футбол с въжена топка"…На турнира, който си устроихме, загубихме от домакините от Бенинг и това ни костваше по сто лицеви опори.
От "футбола с въжена топка" преминахме към курсове с въже.това го бяхме пропуснали в нашето обучение. Научихме се да правим най-различни възли както и да строим въжени мостове.
Лесно ни беше да се справим с ориентирането. Както ви обясних преди това, бяхме специалисти. А и разстоянията не ни плашеха. Разбира се това не включваше използването на системите за глобално позициониране. Къде с карта и компас, къде без тях. Все постигахме целта си. Бяхме добри.
Към края на първата фаза ни обучиха на всички фундаментални умения в патрулирането. Не съм и предполагал, че един патрул може да е толкова сложно нещо. Или поне офицерите ни го представяха като такова. Разузнавателен, боен, атакуващ, засади…Дълга върволица от задачи, които трябваше да покриваме. И покрихме.
В края на тази фаза не беше проблем да се катеря по въжен мост, който съм оплел от клони, да организирам боен патрул с група от пет човека, да избирам маршрут и да се ориентирам по звездите,а също така и да знам точно какво разстояние изминавам с точност до сантиметри.
Интересно, нали…И това беше само първа фаза. Началото.


Анаконда, Монтана, 25 октомври 2004г

Нощта беше студена и му беше трудно да заспи. Подпря се на лакът и загледа профила на жена си. Не беше първа красавица, но беше най-хубавото нещо, което му се беше случвало след "Пустинна буря". Тя поне спеше спокойно. На моменти и завиждаше. Не беше обременена с неговите спомени. Вече не можеше да преброи нощите, в които се събуждаше облян в пот, стиснал здраво юмруци. Израснала тук, в Анаконда, не беше ходила по далеч от границите на щата. За нея живота извън тази семейна крепост би означавал смърт, непосилно бреме, което едва ли би могла да носи.
Той се изправи и се доближи до прозореца. Загледа се. Небето беше черно. Луната не можеше да се види от гъстия слой облаци, които заплашваха всеки момент да изсипят пълните си търбуси върху спящия град. Звездите също се бяха решили, че тази вечер могат да се отдадат на почивка и се бяха забутали някъде, оставайки небето празно. Но не и той. Той не можеше да заспи, не можеше да има спокойна вечер. Не и сега… Имаше странното усещане, че нещо зло се прокрадва в нощта, провира се през храстите и се мъчи да се докопа до него, да стегне примката си около врата му, да отнеме живота му.
Том Дининг не се страхуваше да умре. Не веднъж го беше доказвал, щеше да го докаже и сега. Трябваше да го направи.
Постоя няколко минути така и отново се върна в завивките. Жена му се размърда, той положи ръка на рамото й, после я погали по косата. Тя нежно измърка и продължи съня си.


Хелена, Монтана, 25 октомври

-Какво имаме този път?-федерален агент Джони Тод пооправи вратовръзката си.
Полицаят му подаде документацията и отстъпи крачка назад без да каже нищо.
-И защо, по дяволите, сте решили да ни викнете?..Обикновено убийство. Нали в полицейския ви участък имате отдел "Убийства"?
-Дан Браун!-мъж на средна възраст с измачкано сако протегна ръка по посока на федералния агент. Тод огледа за част от секундата мъжа пред себе си и протегна своята с нежелание.
-Федерален агент Тод-произнесе отчетливо той.
Мъжът пред него отхапа поредната хапка сандвич с риба тон и посочи към тялото на мъжа, което лежеше завито под одеало на тротоара.
-Погледнахте ли го?-попита той.
Агентът повдигна очи.
-Вижте го…Мисля си, че после ще ми благодарите…
-А вие сте?
-Дан Браун, момче…Като вашия шеф…Уилкс!..Детектив Браун ако искаш…
Федералният се доближи до мъртвия, коленичи и отметна одеалото. Огледа трупа за около тридесет секунди и се изправи. Потърка ръце и отново се доближи до детектива. Последният тъкмо отхапваше голяма хапка от сандвича си.
-Познахте го, нали?
-Аз да-намръщено отговори агент Тод.-Трябва да поговорим, детектив…
-Ето за това ви говорих и аз-ухили се полицая и посочи очукана кола със син буркан на нея.-Изчакайте ме до колата, трябва първо да поговоря малко с момчетата, а и да си довърша закуската.
Федералният агент, все така намръщено, тръгна към подобието на превозно средство. Той вече говореше по мобилния телефон, когато, се намираше до него. След около три минути детектив Браун се присъедини към него. В устата си предъвкваше последната хапка от сандвича. Видимо се наслаждаваше на това, което прави.
-Ще ме придружите ли…Да пием по едно кафе?-попита той, отваряйки вратата на колата, като преди това старателно изтри ръцете си в книжна салфетка, която смачка на малко топче и пъхна в джоба на сакото си.
"Какъв идиот", помисли си агент Тод, но кимна с глава и седна на седалката. Наложи се да я понамести, тъй като някой явно обичаше да се отпуска малко повече в служебната кола.
-Предполагам ще намеря автомобила си пред полицейския участък?-въпреки всичко попита той.
-А-ха…-детективът блъсна врата след себе си. Постави ръцете на волана и извърна главата си на дясно, към мъжа на другата седалка.-Виж, момче, от доста време съм в тази професия и най-много мразя нафукани петлета като теб, да се мислят за Господ…Ок! Нека се разберем за това, а после може и да се разберем да работим заедно. Да ти кажа и защо не харесвам федералните. Не само защото са задници, с голяма "З", а защото те ни мислят за задници. Схващаш ли? Навсякъде има умни момчета, навсякъде има работяги, навсякъде има и некадърни копелета. Не изключвам и корумпираните идиоти, които растат по-бързо от гъби след дъжд…Така…Изяснихме си тези неща, нали?
Федералният агент мрачно се усмихна.
-Можехме да подкараме работата на право, но не мисля, че това щеше да се хареса много и на двама ни…Най-вече на шефа ти!
-Съгласен!..Кафето?
Детективът се ухили самодоволно.
-Радвам се, че има умни задници, които точно пресмятат приоритетите си…Ти си такова момче-детективът запали мотора, който гръмко изръмжа и колата помръдна напред.
-Каква е?
-Не си ли личи?!..Кадилак…Знаеш ли колко зор видях преди да убедя началника си, че това е най-подходящата машина за мен…
-Представям си…-федералният си позволи лека усмивка, но напрежението продължаваше да го гложди.
-С Бар ли разговаря преди малко?-попита детектив Браун.
Агентът учудено извърна глава, но кимна без да каже нищо.
-Знаем се от доста време…Свястно ченге е. Слушай го, момче, няма да е зле. Много неща може да научиш от него…-Браун поклати глава. Колата зави зад ъгъла и продължи напреди по булеварда.-Знаеш ли другата причина, поради която не исках да се замесвам с федетата?..Точно тази вратовръзка, която постоянно дърпаш надолу-нагоре…Стяга те, а?..Ето за това…Личите си от километър, а се надушвате от два ако сте по посока на вятъра. Не искам да имам нищо около врата си. Той е най-важната част от тялото ми. На него е окичена главата ми, хубава или грозна, а една вратовръзка може много лесно да прекъсне някой жизненоважни функции, без които организма ми, ще трябва да вегетира или загине…Знаеш ли, че на времето доста момчета като теб, си отидоха именно благодарение на това нещо…Не ви учат на това в академията, а и странно защо никой не взема този факт под внимание…Но няма значение…
-Така добре ли се чувстваш?-попита агентът.
-Хубавото на това да си стара лисица и, че идва един момент, когато на шефа му писва от теб и те оставя да правиш каквото си поискаш…Въобще не обръща внимание на облекло, обувки, тен, прическа или каквото там ти дойде на ум, стига кмета да не го притеснява или престъпността в района ти да е сведена до минимум…
-Интересно-вмъкна агентът въпреки предположението, което направи, относно необходимостта въобще да казва нещо. Хубавото на Джони Тод беше, че знаеше кога да си отваря устата и кога да слуша. Приказките за "скапаните провинциални ченгета" не бяха нещо, с което можеха да се спечелят симпатии, а в неговата професия крайния резултат беше важен, а той беше неминуем без оказване на необходимото съдействие. За това се налагаше да мълчи и да слуша, въпреки че му идваше до гуша. Факт беше обаче, че Тод обичаше работата си. Също така факт беше, че детектив Браун имаше какво да му каже.
-Хмм…-отново завиха зад една полусрутена сграда.-Тридесет години в полицията, момче…Не че се хваля. Не мисля, че си е за хвалба, но откакто съм в "Убийства", мога да твърдя, че процента им спадна драстично…Това че Маркъс, вашето приятелче, беше намерено с раздробено рамо и пробит череп, обаче нямаше как да не ме накара да потреперя…Тези неща не са хубави.
-Съгласен съм с теб, детектив…
Колата спря пред малка закусвалня. Двамата слязоха и се запътиха мълчаливо натам. Вътре имаше десетина души. Федералният доста се открояваше сред тукашните момчета. Нямаше човек вътре, който да не се загледа след тях.
-Приятно местенце-почти предъвка Джони Тод.
-Кафето е добро, а и като им се усмихна малко повечко всички се обръщат и започват да си гледат работата.
-А-ха…Тъкмо си мислех, че имаш намерение да им изнасяме представление!-агентът се настани срещу детектива. Масичката беше тясна и те стояха един срещу друг на не повече от три педи разстояние.
-Федерални простотии…-измърмори Браун и махна на жената зад бара.-Ще ми донесеш ли кафенце, мила?..И за него, нали?-той погледна агента и след като последва кимване се ухили на закръглената дама.
-Е?-не се сдържа агент Тод.
-Нека малко поразчупим правилата, приятел…Става ли?
-Какво предлагаш?
Детективът преплете пръсти и опря лакти в масата. Носът му вече беше само на някакви си тридесет сантиметра от този на агента. Погледът му се фокусира в неговия и той цъкна с език.
-Първо искам да знам какво прави това копеле тук!
Федералният облиза устни и се облегна плътно назад, възможно най-далеч от детектива. Отново пооправи вратовръзката си.
-Разхлаби я-посъветва го.
-Какво?
-Отпусни малко възела, момче…Ще дишаш по-спокойно, а съм сигурен, че обичаш да го правиш…Е?
-Мисля че ти е ясно, че това не влиза в правомощията ми…Имам пред вид, че нямам право да споделям и обсъждам подобна информация…
-Глупости…Правите го всеки ден с пресата. Те по-добре ли си вършат работата като ни стягат ръцете ръсейки глупостите, които знаят от вас и от продажни копеленца тук.-Мислех си, че вече си го обсъдил с Бар!
-Не съм…
-Мислиш една стъпка назад…Ако не бях казал на патрулките да викнат някой федерален и да затворят района…Сещаш ли се?
Кимване.
-Така че кажи ми какво правеше той тук!
-Ок…Но нека си поиграем, както искаш…Въпрос отговор, въпрос отговор…Става ли?
-Не губя нищо…Твоят задник се пече.
Двамата млъкнаха. Отпиха от черното кафе. Агентът мислеше усилено.
-Първи съм аз…За това поне се разбрахме-ухили се детектива и оправи една от многото гънки на сакото си.
-Кафето е добро…
-Знам…И нека не преиграваме. Все пак това е моя район и мога да ви създам доста главоболия. Питай Бор ако искаш. Познаваме се отдавна, имунизирали сме се един срещу друг вече толкова пъти и няма да повярваш, ама се сработихме чудесно.
-Надявам се да е така…
-Така е…Е? Какво прави Маркъс тук?
-Не знаем…-вдигна ръце агентът.-А сега моя въпрос! Ти от къде знаеш за него?
Детективът не каза нищо няколко секунди. Не можеше да се каже, че не го беше очаквал, но все пак беше изненадващо.
-Изтървали сте го…-това не беше въпрос, а констатация.-Влязъл е в програмата и после сте му позволили да се измъкне!
-Може да се каже, но това не е отговор на моя въпрос!
-Казах ти, че вече тридесет години съм в играта, момче…Знам много неща, а тези, които не знам, знам как да науча…Хей, Кейти!-детективът се обърна отново към дамата зад бара.-Може ли и от онези понички…Без пудра захар.
-Не закусва ли преди малко?
-В нашата професия е хубаво да хапващ, когато можеш. Яденето е от най-хубавите неща в живота. Изпуснеш ли някое все едно си извършил грях. Аз не искам някой малоумник да ме гръмне…Гладен! Знаеш ли…Тогава рая няма да ми се стори толкова красив. А аз си мисля, че съм за там, момче!-Браун за кой ли път си позволи една лека усмивка.
-Щом казваш-съгласи се федералния.
Само след две минути пълна купа понички с шоколад се озова на тясната масичка.
-Почерпи се…Едни от най-добрите в Хелена, а аз съм опитвал на много места.
Федералният агент протегна ръка, огледа поничката за няколко секунди и я погълна цялата. Предъвка и доволно поклати глава.
-Прав сте…
-На времето бяхме заедно в академията-облизвайки устни измърмори детектива.-От там се познаваме.
-Интересно…
-Но това едва ли те интересува…-засмя се той.-Повече те вълнува как едно обикновено ченге знае самоличността на един мъж включен в програмата за защита на свидетелите преди…колко…да кажем седем години. Ти едва ли си бил в редиците на ФБР, когато онова момче, дето сега лежи с пръсната глава, е съдействал на твоите колеги.
-Може да се каже…Не е нужно да смятам, а и виждам, че знаете доста неща.
Детективът премълча, предъвквайки поредната поничка.
-Преди да го вземете под крилото си, знаете какво е вършил, нали?..Двамата завършихме академията, доста успешно, бих казал…След това патрулирахме около три години. Бяхме партньори…-пооправи малко веждите си, говореше без да влага никакви емоции.-По него време доста неща се чуваха за корумпирани ченгета…Не беше лъжа, че в повечето отдели гъмжеше от хорица, които правеха всичко само и само да се докопат до някой долар в повече…Вътрешните доста ни притесняваха. Въобще не им пукаше кого притискат. Имаха карт бланш и нищо не ги притесняваше…Ние вече се бяхме поиздигнали. Бяхме захвърлили патрулката и сега работихме върху обири…Четири години съвместна дейност. Никакви проблеми. Бях сигурен, че той ми пази гърба, както и той можеше да бъде сигурен, че аз бих направил същото за него…Ако си чел досието му би трябвало да си запознат с останалото…
Федералния кимна замислено с глава. Очите му бяха фокусирани върху последните две понички, но ой едва ли ги забелязваше.
-От ДЕА го сгащиха. В самото начало мислеха, че аз също съм в играта. Най-кофтите шест месеца от живота ми. Взеха ми значката и оръжието докато трае разследването. Не ми се искаше да се показвам навън. Хората ме сочеха с пръст. Заклеймиха ме. Корумпиран!..После имаше публично извинение относно мен в местния вестник и обезщетение, разбира се…Него го вкараха в затвора…Другото ти е известно!
-Така е…Но въпреки това, от къде знаеше за Програмата?
-Работя като детектив вече толкова време, момче…Две и две все още е четири…Имах едно съмнение и сега разбирам, че е основателно. На няколко пъти го посещавах в панделата. Не успях да разбера защо премина на другата страна и кога точно се е забъркал с лошите момчета. Факт, който не можах да си простя, беше че съм пропуснал точно този момент. А за партньори това е…недопустимо.
-Не се кори!
-Не го правя…Познавахме се толкова време. На няколко пъти сме попадали в престрелки. А след всички тези години и премеждия се оказва, че човекът от който зависи живота ми, всъщност е бил на границата да ми го отнеме сам…Май е това.
Детективът се облегна назад. Извърна леко глава и погледа му обходи заведението.
-Какво направи за вас? Мисля, че се досещам, но все пак!
-Знаеш как е…Даде ни доста ценна информация. Притиснахме копелетата и всичко си дойде на мястото…
-Дано си е заслужавало-поклати глава Браун.
-При такова положение винаги си заслужава…Как ще процедираме от сега?
-Оставям го на вас…И без това имате доста повече ресурси и техника. Не ми се иска да работя над случая, а като я закъсам за техника да ви тропам на вратата. Нека всичко си тръгне от сега както си му е реда…На този етап искам само тишина в района ми. Разбираш ме, нали?
Агент Тод кимна. Разбираше отлично.
-Също така искам и няколко имена…Нищо няма да правя…Но е необходимо някой да държи по-изкъсо тези, за които си мисля, че са го сторили…
-Обещавам…
-Казах ти, че не е лошо да си сътрудничим понякога-ухили се детектива.-Е, ще пием ли по още едно кафе?
Федералният също се засмя.


Багдад, 25 октомври,2004

Колкото и да показваше достолепие, бригаден генерал Реймънд Гавин беше един уморен човек. Годините служба на любимата държава го бяха смазали под тежкия си ботуш. Вечната студена усмивка, гордия надменен поглед, снажната осанка. Къде бяха изчезнали?
Генералът вече половин час се оглеждаше в огледалото и отказваше да повярва, че образът, който се беше вторачил в него от огледалото, беше именно неговото собствено отражение. Той прекара ръка през сребристите си коси и недоволно поклати глава.
От четиринадесет години беше в Ирак. Беше помощник на Шварцкопф, по времето на неговата офанзива, а после беше заел горещото му място. Тогава беше пълен ентусиаст. Бореше се за каузата. Сега просто я следваше. Ентусиазмът беше започнал да отстъпва място на апатичност и безсилие да се справи със ситуацията, която го заобикаля. Разбира се това не означаваше, че просто щеше да забрави за какво е тук. Не. Това нямаше как да се случи. Под негово командване бяха многонационалните сили. А това означаваше над половин милион невинни животи. Бригаден генерал Гавин нямаше намерение да рискува живота на толкова млади момчета само защото чувстваше, че силите му започват да отслабват. По-скоро би се отказал от поста, който заемаше и би приел да прекара остатъка от годините си на люлеещия се стол в Доус Каунти, Небраска, задоволявайки се с не малката пенсия, която щеше да получава, докато Всевишния реши да го прибере при себе си. Разбира се имаше гадни копелета, които за нищо на света не биха признали слабост. Той също не би го направил. Не и пред лицето на врага, не и пред многобройните сериозни физиономии на своите подчинени. Това, което можеше да си позволи, беше само една вътрешна самокритика и обещание, че краят на блестящата му кариера не е много далеч.
Реймънд Гавин най-накрая се откъсна от огледалото и се отпусна във фотьойла си. Любимото му място. Наслаждаваше се на комфорта му винаги, когато му се отдадеше възможност. През последните месеци нямаше много подобни радости. През следващите също не мислеше, че ще има много.
В Ирак предстояха избори и въпреки, че оставаха повече от два месеца и половина до тях, напрежението в страната ескалираше с всеки изминал ден. Графикът му винаги беше претъпкан.
Десетина минути по-късно на вратата на стаята се почука и в рамката й се появи личния му адютант, който изпълняваше и функции на секретар. Един вечно усмихнат капитан, който знаеше кога трябва да стане сериозен. През последните няколко седмици почти не му се налагаше да се разделя с тази маска.
-Какво имаме сега, Стив?-гласът на генерал беше плътен, нямаше и следа от чувствата, които го гризяха.
-Колкото и да е странно, сър, Али Рахмани иска да се срещнете…
Али Рахмани изпълняваше длъжност Премиер на временното правителство. Щеше да остане на този пост до влизането в длъжност на новото демократично избрано правителство. По предварителен план график първите демократични избори в Ирак трябваше да се проведат в края на януари, а датата "х" се движеше между 29 и 31. Рахмани беше американско протеже. Един обременен с американски идеи шиит, завършил Харвард, близък приятел на Президента. За разлика от повечето си събратя по религия той беше успял да избегне режима на Саддам. Около петнадесет години беше живял в Париж и още толкова в Ню Йорк. По всичко си личеше, че апетита към властта не се изчерпваше само с моментното състояние на нещата. Таеше помисли и вече беше почти сто процента сигурно, че неговата партия ще издигне кандидатурата му на предстоящите избори. Това дали може да постигне нещо повече на изборите зависеше до голяма степен от далновидността му. А той беше доста прецизен и пресметлив човек. Поне според генерал Гавин.
-По време на празниците?-изненадано извърна глава бригаден генерал Гавин.
Адютантът затвори вратата след себе си и се настани на един от столовете пръснати из стаята.
-Започва да се усеща напрежение в държанието му…Времето го притиска.
Генералът беззвучно кимна в знак на съгласие.
-Рахмани е доста зависим от Президента. Шансовете му са доста по-големи ако след седмица Буш и администрацията му спечелят…
-Нормално е да е притеснен-засмя се генерала, а капитана просто се усмихна.-Как се движат нещата в любимата ни родина? Знаеш, че мразя да чета вестниците. Пълни са с глупости. Когато не могат да напълнят страниците с нещо съществено, винаги пишат за нашата работа тук…Ти знаеш каква част от нея е вярна!
-За сега като че ли позициите са изравнени, сър…Но си мисля, че Буш съвсем скоро ще нанесе решителния си удар.
-Политици!-беше кратката реплика, но сарказмът, който беше вложен в думата беше достатъчен.
Военните, полевите военни, винаги гледаха на политиците с неприязън. Повечето дори трудно успяваха да се усмихнат в лицето на някой конгресмен, когато бяха заедно на заседание или прием. Нещо като вродена ненавист, която не можеше да бъде изкоренена. Политиците използваха "ластици", докато самите те използваха "твърди мерки". Който казваше, че политиците, решават проблеми от световен мащаб, лъжеше. Проблемите се решаваха от тези, които стоят зад този, който говори. А зад един голям политик, винаги стоеше една армия. В случая армията на САЩ беше най-лошото нещо, което можеше да се случи на някого. Саддам не беше първия, който го разбра. Американската армия пък показа,че си е взела доста добра поука след издънките във Виетнам и Афганистан.
-Кога иска да се срещнем?-попита генерала.
Стив Боуен прехвърли крак върху крак преди да отговори.
-В момента е в кабинета си.
-Това означава ли, че е зарязал празничните маси?-невярващо повдигна вежди Гавин.-Мислех си, че за един мюсюлманин Рамазан е нещо, което не трябва да се пропуска!
Капитанът просто повдигна рамене.
-Започва да става интересно.
-И горещо!
-Преди да излезеш, Стив…Какво стана с инцидента онзи ден в пролива?
-Ирански съд, сър…Докладът на капитан Фейрчайлд ще пристигне най-късно утре. Имам предвид писмения. В момента разполагам запис на телефонен разговор, където подробно е упоменато какво е станало…
-В общи линии?
-Извършвали са стандартна патрулна акция в Ормузкия пролив. Това включва проверка на плавателните съдове, които пресичат линията им. Знаете какви са опасенията ни…Охранителните фрегати и катери просто подсигуряват нормалното преминаване на танкери и търговски кораби покрай бреговете на Иран. Капитанът е получил сигнал от патрулиращ хеликоптер, че има вероятност конкретния обект да транспортира оръжие и боеприпаси. По заповед е наредена щателна проверка на съда. Пилотът на хеликоптера докладва, че корабът отказва достъп но палубата на проверяващите. Също така докладва за наличност на странни конфигурации разположени върху палубата и необичайно раздвижване след заповедта за спиране и проверка. Част от товара е бил изхвърлен във водата. Докладът се бави точно заради това. Два екипа водолази в момента кръстосват дъното в търсене на това, което е изхвърлено…
-Оръжие?
-Вероятно, сър…Възможно е и мини, което е странно. Но пилотът е забелязал изхвърлянето през борда на предмети с цилиндрична форма. На капитанът на патрулиращата фрегата е отнело около четиридесет минути да се добере до мястото и тогава се е почнало…
-Очаквам доклада веднага…
-Слушам, сър…-капитанът изпъна снага и отдаде чест, а после бързо излезе от стаята затваряйки вратата след себе си, оставяйки генерала сам с мислите си.