автор: Anton_Fotev

Под притворените си клепки, изпод завесата на разпилените си коси тя го съзерцава - застанал на ръба на леглото си, втренчил поглед в красивата полунепозната, положила нежна страна върху единствената възглавница в тясното, единично легло. Дъхът му затопля стаята, сгорящява взаимното им присъствие в малката, разхвърляна стая и донася дъх на паста за зъби и прясно кафе.


Под притворените си клепки, изпод завесата на ризпилените си коси тя го наблюва как протяга ръка и докосва връхчетата на пръстите й. Неволно миглите й трепват, когато дланта му покрива нейната, когато тежестта на тялото му разлюлява стария матрак, който са делили цяла нощ без да се докоснат.

Потънал в мълчание, той се взира в полуотворените й очи - дълбоки, странни очи, очи идещи от далечни гледки, видели други измерения. Места, където мълчанието е дълбоко като бучащата тишина, родена в треперещата утроба на ураганните бури. Взира се в нея - погубен е още преди ласката й по рамото му, която така и не идва - изпепелен е преди да докосне и приглади косите, закрили бледата й буза, леко затоплена от съня.

- Кажи ми, че ще си тук, когато се върна от работа? - в гласът му има отчаяние.
Тя се усмихва - ще си тръгне така, както се е появила пред очите му. Недоловимо като примигване, неусетно като политнала по вятъра есенна клонка, докоснала рамото му. Нясна като игра на лунни отражения и сенки, тиха като самотата, стичаща се навътре в душата му.

Той остава. Днес няма да ходи никъде. Просто лежи на лявата си страна и я чака да се събуди. Стига му да наблюдава повдигането на гърдите й под тънкото лятно одеало, стига му да се вслушва в детския, тих звук на дишането й по време на сън. Усмихва се, когато осъзнава, че тя е будна и просто се излежава, надзъртайки изпод завесите на миглите си.

Устните му помълвят:

Усмихваш се -
гладна Луна
със сребърни хълбоци.

Езерата на очите й полека се разтварят изпод леко надвесеното му лице и зеления огън на сънения й поглед му открадва сърцето... Изражението му я кара отново да се усмихне, понеже това, което вижда в него, не е желание, не е любов, не е страст - Душата му изтича през очите, докато я гледа.
Доволна до сладострастие от видяното, тя се протяга с котешка чувственост и грация, и отмята с благородна плавност на жестовете завивката, с която я е наметнал...

Далечни спомени за чай и горещ шоколад нахлуват в призрачното й съзнание, измествайки образите на неистови пространства и обладаващи я, живи вихрушки от лед и гърчещ се вятър. Меки спомени за имената на вещите, за картините през прозореца, за ароматите и светлините.

Нозете й са боси и студени, тялото й пламти под тънката, снежнобяла къса рокля, обвила в копринената си прегръдка облите й, женски колене. Косите й са черни водопади, стичащи се по слабите й рамене, по тесния гръб, в който се впива погледа му, по бледите й слепоочия. Част от кичурите лежат със змийска кротост в скута й и тя несъзнателно ги погалва с дългите си, тънки пръсти.После ляга по гръб и слага главата си върху бедрото му.

Той се навежда и обгръща главата й по начина, по който жените прегръщат малките си бебета. Самотата му продължава да се стича от вътрешната страна на душата му - заради нейното мълчание - Тя усеща това. Време е!
Тъмнопурпурната, нежна пролука на устните й се разтваря.
Не е изричала думи сякаш от цяла вечност...
.... И наистина е така:

- Вихрен!
- Ана!

Отново мълчание, но някаква дълбока пропаст вече е прескочена, огромна преграда е съборена, нещо невидимо е пресечено. Първата й дума от онзи миг, когато тя просто се озова пред него....

- Ана!
- Вихрен!
- Обичам те! - в гласът му има отчаяние.... Защото.... Когато тя отваря очи, върху леглото започват да се сипят нежни снежинки. Мънички кристалчета белота - толкова крехки и ситни, че са само едно присъствие, намек за снежинки. Така ефирни са , че едва - едва падат върху бялата завивка на бледорозови рози.

Тя вдига ръка и няколко блестящи точици лед докосват върховете на пръстите й - други се посипват по голите й, бели ръце. Той не издържа и целува една снежинка, превърнала се в капчица по бледата й кожа - тя му позволява, затваряйки усмихнато очи.

Ръцете му повдигат гърба и тила й и разтоянието между устните им става по-малко от едно дихание. В стаята се поява деликатен, студен вятър, завихрящ нежните въздушни водопади от сипещи се върху леглото снежинки. Поривите на дошлия от никъде вятър повдигат краищата на завивката - в един миг е станала бяла, с избродирани детски кукли в рокли от червени парцалчета.

- Вихрен! - гласът й е шумолене на зелени треви и есенни листа - Вихрен? В начина, по който изговаря името му има въпрос, обвинение, разкаяние, обич, предупреждение. Но той само се усмихва - тъжно! Това е усмивка на мъж:
- Ще ми се случи нещо, ако те целуна, нали?
- Ще умреш!
- Добре! - дланите му повдигат раменете и тила й още малко, а очите му се спускат надолу към нея. Мимо волята си тя усеща, че ръцете й го обгръщат:
- Не трябваше да идвам!
- Но се отзова, Анна! Отзова се.

Лицата им се докосват и времето се завърта по мистичнта ост на битието. Лицата им се докосват и тя се превръща в бледо, капризно и красиво момиче, а той -в млад мъж, който се е побъркал по едно бледо, капризно и много красиво момиче. Тя се превръща в жена, която сутрин го изпраща и вечер го посреща, тя е присъствието, което подрежда хаоса и слага бели рози във вазата върху дългия страничен шкаф.

Лицата им се докосват и тя се превръща в красива девойка, която с тиха усмивка го кани на вечеря на свещи, показва му мъничките обувки с високи токчета, които си е купила, размества му книгите и учебниците, танцува на музиката, която се лее от слабото, портативно радио.

Лицата им се докосват и той разбира, че жената е битие. Тя може да се спусне от Небето или Ада, но иска простички неща... да бъде с теб... да й направиш чай, да си среше косата с костен гребен, да се изкъпе - бавно и до попарване.

. --------------------------------

Минаха дълги дни, големи колкото светулки в бездната на алчните за топлина спомени. Плъзнаха се дните, като дланите й по раменете му, изтекоха като глъдка вода в детска шепичка. Минаха кратки и блаженни дни, Луната се завъртя на небосвода, стопи се и отново порасна, и Вихрен разбра, че Анна копнее за родния си дом. На всички негови въпроси какво е там бе отговаряла, притваряйки очи в екстаз, нега и меланхолия:
- Красиво е! Най-красивото място на света - и нито дума повече.

Знаеше, че тъгата й ще разруши магията на споделеното им мълчание. Вечер загасяше лампата и съзерцаваше как бавно и разсеяно свлича бялата си рокля, за да се окаже още по-снежната й, сияйна кожа на неземно създание. Тъмните водопади на косите й се стичаха по-светещия мрамор на изваяната й снага, по съвършенните бедра и глезени. Красотата й го оставяше без дъх, поваляше го на колене, в езическо преклонение. Душата му изтичаше през очите, докато я гледаше как стои неподвижна и горда пред него, как се приближава с леко полюшваща се походка към него, протяга ръка... морно отпусната тъничка китка, нежни, деликатни пръсти... Върховете на малките й, остри нокти едва едва го драскат под брадичката му, повдигайки лицето му към нейното.

. ---------------------

Очите йм се срещат и тя разбира колко много ще й липсва неговото бузусловно покоряване и обожание. Усмихва му се:
- Виждам ледените следи от докосването на майка ми в душата ти, мили. Вместо да те прекърши, само е събудила духа ти.... Ти си ми равен, мили... Ела, изправи се, вземи ме на ръце.... Тази нощ ни е последна.

За момент остава неподвижен в нозете й. Прозрението бавно напъпва в очите му - тези силни, присвити очи на боец - те са виждали същото съвършенно лице, с идеален овал и черти... лице, в което - под завесите от тежки мигли - са блестели към него две огромни, прекрасни очи на много красива жена.... Ала бели, изцяло бели. Без точица цвят в тях. Вихрен промълвя в сладолената тишнина на задъханото й мълчание:

- Тя ме докосна в съня ми и целия се вледених. Душата ми позна студа тогава... и до този миг си мислех, че това си била ти - изговаря думите бавно, балансирайки между важността на спомена и притеглящата го, магнетична власт на бялото й лице и снага, реещи се безтегловни над него - коленичилия в езическо идолопоклонство.

Анна кимва в знак на безмълвно съгласие. В този миг тя осъзнава, че нейната майка никога няма да си прости именно това - че я е заченала от човек. Една мисъл я прорязва от сърцето до пулсиращите слабини: " Дали Баща й е коленичел така пред Майка й? " Спомени, от преди тя да се роди, се намесват и отговарят утвърдително.


Погледа му я караше да се чувства натежала и омекнала, препила с огъня на мъжкото му присъствие.... Подът на стаята се покри с финна и рехва паяжина от песъчинки, остро замириса на живи цветя. В своето женско мълчание, тя осъзна нещо очевидно:
"Човешката част от сърцето ми прави нещата сложни..."

На сутринта нея я нямаше и всяка хоризонтална повърхност от стаята, включително и неговото тяло, беше покрита с отронени листенца от бледорозови рози. А самия той докато се разбуждаше, с почуда осъзна, че е ...

.... ВСЕ ОЩЕ ЖИВ...