автор: kalo

ІІ
Форт Браг, 11 март1982


Всичко беше толкова странно, но решението беше взето и вече нямаше как да се върна назад. И без това животът, който водех, не беше нищо особено. Знаете как е живота в малките градчета в дълбоката провинция, нали? От сутрин до вечер работа, а после в местната кръчма пийваш по едно с момчетата и с това се изчерпват удоволствията. Бях доста точен. Не се сещам някой да ме е побеждавал на дартс, но не само това беше критерия, заради който си приписвам първото място. Доста често стреляхме с малокалибрени оръжия в мините. Вечер, когато всички си лягаха, повечето дечурлига се промъквахме в изоставените мини и си устройвахме състезания по стрелба. В самото начало, като бях на десет-единадесет години, използвахме прашки, но после, родителите ни позволиха да тренираме с истинско оръжие. На шестнайсет нямах равен в стрелбата както между връстниците ми така и между който и да е от по-възрастните. На шестнайсет застрелях и първата си сърна. Често ловувах с баща ми. Яребици, зайци. Бяха действително добър и може би това ме откъсна от живота, който живеех. А и тук, в Анаконда, Монтана, както вече ви казах, живота не беше кой знае какво.Или се занимаваш с търговия, или напускаш града докато още можеш и не си се оженил, или се хващаш на работа в мините. Анаконда по статистика наброяваше около 20 хиляди души, но ако питате мен тези, които са направили последното преброяване явно са броили и домашните животни. Излезете вечер и ако видите повече от двадесет човека да се мотаят по улиците…Скука! През деня беше същото. Децата на училище, възрастните в мините. Можехме да се похвалим само с едно нещо."Анаконда" беше най-големия меден монопол в света. Ако не се лъжа около 40% от медните запаси се контролираха от тях..Производството на цинк също беше широко застъпено. По него време "Анаконда" даваше хляб на над 40 хиляди души в региона.
Но се убедих, че да работиш там не е за мен. Нашите нямаха пари, за да ме пратят в колеж, а аз не смятам, че бях кой знае какъв умник, за да успея сам да си извоювам място и стипендия. Едно средно статистическо момче, малко по-едричко от връстниците си, с КИ 140. Преди малко ви изброих вариантите ни за живот, но забравих този, който избрах аз. Това беше една алтернатива да избягаш от сивото ежедневие, а и да пообиколиш малко света ако Господ е казал.
Алтернативата на деца като мен, с точно око, сравнително здрави и издръжливи, беше Армията. В града доста често идваха военни, провеждаха срещи, семинари. Четяха ни в библиотеката, залъгваха ни. Мен не успяха да ме забаламосат. Знаех, че живота и в Армията не е никак розов, но поне нямаше да ми се налага по цял ден да не виждам слънце. От друга страна покажех ли добри резултати по време на обучението ми гарантираха възможност за израстване. Също така привлекателна беше мисълта да съм първия от рода, който има възможност да завърши колеж, та бил той и военен.
И ей така, сякаш без да се усетя, се записах в редиците на Американската армия. В самото начало нямах ясна и точна представа какъв искам да съм-пехотинец, морски или летец.през първите няколко месеца не бях сигурен дали въобще съм на правилното място, но офицерите, които ни обучаваха твърдяха, че съм много добър и от мен ще стане кадърен войник.
Действително свиквах бързо с нещата. А те всички бяха нови за мен с изключение на стрелбата в цел разбира се. Не бях свикнал да живея с толкова много хора и ми беше малко трудно да привикна да си сгъвам краката, за да се събера във военното легло. Също така не обичах да чета кой знае колко, но ми се наложи да наизустя устава доста бързо. И го направих. Да спазваш заповеди също не беше лесно. Как да го направиш като само до преди няколко месеца си бил безгрижно дете, а изведнъж попадаш на място, където всичко е организирано и се следва някакъв предварително начертан план.
Сутрин ставане в шест. Физическа подготовка. Закуска. Устав. Физическа подготовка. Обяд. Почивка. Устав. И чак след вечеря ти оставаше свободно време. Аз лично го уплътнявах с тичане. Обичах да бягам. И на вечер ми се събираха по седем-осем мили. Чак доста време след това разбрах, че това е нищо в сравнение с това, което бяха планирали за мен. Като приключих с вечерния крос препрочитах определени пасажи от устава, които ми се струваха интересни. А и целта ми беше да постигна висок резултат. Исках да вляза в колеж или военна академия. Това ставаше с много труд-физически и интелектуален.
Последва разпределението ми след първоначалното обучение. Предоставиха ми право да избирам. Тъй като бях сравнително висок и снажен подводничарството отпадаше, въпреки че по това време доста момчета се натискаха да се качват на подводници. Оставаше ми да избера пехотата или обучение във Форт Браг. Тогава алтернативата свързана с Форт Браг беше доста по-привлекателна. Носеха се слухове, че ако н издържиш курсовете за постъпване в специалните сили ти търсеха служба там. А това не беше лоша алтернатива за хора като мен. И реших, че май там ще е точно като за мен. Доста момчета решиха същото и бяхме прехвърлени. Разбира се доста, които смятаха да постъпят като мен, не бяха прехвърлени там, заради физическото си състояние. Да си част от специалните сили изискваше доста добра спортна форма, а само след месец щях да се убедя, че и моята не беше кой знае какво, в сравнение с това, което ми предстоеше.
Доста момчета отпаднаха и по други причини. Споменах ви, че моето КИ беше 140, а се оказа, че ако искаш да постъпиш в специалните сили ти трябва КИ не по-малко от 120. няколко години преди това коефициентът за интелигентност не е бил от съществено значение.
Когато вече си разопаковах багажа във Форт Браг започнах да разбирам защо изискванията към кандидатите се бяха покачили толкова. Имаше прекалено много лентяи, които заемаха постове, от които практически нямаше никакъв смисъл. До известна степен, освен че бяха в тежест на армията като цяло, те оронваха авторитета на специалните сили в частност, а и правеха машината доста по-мудна и бюрократизирана.
Няколко офицери бяха прокарали идеята, че нещата не могат да вървят по стария начин и нещо трябва да бъде променено. А това беше именно имиджа, окото с което се гледаше върху нас и нашата работа. В това число и това, което се очакваше от нас за в бъдеще.
Като ти кажат такива неща няма как да не изпъчиш гърди и да се зарадваш вътрешно, че именно ти си избран и селектиран сред толкова много други кандидати. И мотото, което се мъчеха да ни втълпят офицерите беше "Трябва да обърнем специално внимание върху нас и способностите ни. Не можем вечно да стоим извън системата, а да станем част от армията. А това няма как да стане докато ни смятат за главорези вместо за професионалисти".
Нашата група, новоприетите, бяхме първите, които щяха да се обучават по новите стандарти важащи да специалните сили. Не казвам, че бях доволен от това, което научих. По-точно като разбрах какво се включва в учебната ни програма, но вече беше късно за отказ, а и имаше доста неща, които изглеждаха доста апетитно и предизвикателно.
И така започна моето обучение в специалните сили. 11 май 1983 година. Тогава бях на 19. една чудесна възраст за шлифоване на диаманти. А аз май щях да се окажа диамант.


Шосето между Багдад и Хила, 23 октомври 2004г

Инфраструктурата беше ужасна. Целият път беше осеян с дупки и нямаше изгледи скоро да бъде поправен. В момента протичаха търгове за участие в реконструкцията и възобновяването на следвоенен Ирак. Какви бяха изгледите? Мащабните сделки обхващащи главно ремонт на летища, болници, помощни съоръжения и главни артерии, щяха да бъдат спечелени от фирми, за които вече от доста време се говореше, че са в играта от самото започване на ударите. Всъщност вече никой не си задаваше въпроса кой стои зад тях. Като повечето публични компании те също бяха станали прозрачни за обществеността. Силите коалирали се със САЩ също щяха да получат своя дял от възобновяването, но разбира се за тях щяха да останат второстепенните задачи. Но никой не роптаеше. А и как да го стори като това бяха държави, които съвсем наскоро бяха станали членки на Северноатлантическия пакт, а за тях това означаваше много. Чувстваха се по-сигурни, защитени, дори бяха готови да предоставят военни бази на територията на страните си, за да могат Съединените щати да стъпят по-здраво и близо до този размирен регион.
Не виждаха ли заплахата, която висеше като клеймо над тях? Или просто предпочитаха да оставят нещата такива каквито са и да се надяват, че отмъщението ще ги пропусне. Връщайки се малко по-назад във времето няма как да не отбележим какво се случи в Испания. Ударът беше толкова неочакван и безпощаден, че смрази кръвта на цялата планета. Испания се оттеглиха от голямата игра. Всички останали се надяваха да не последват съдбата й.
И сега се надпреварваха да наддават за права свързани с възстановяването на инфраструктурата на една разбира от бомбите и разяждана от вътрешни противоречия държава.
Беше месеца на Рамазан. За всеки мюсюлманин това беше време на празнуване.
Малкият бежов микробус бавно напредваше по разнебитеното шосе, а дванадесетте мъже вътре се надяваха час по-скоро да се доберат до Хила, където ги очакваха семействата им. За тях празника щеше да започне малко по-късно. Единадесет от мъжете бяха членове на новата гвардия на Ирак, която се намираше под разпореждане на временното правителство съставено от хора с доста положителна нагласа към САЩ. Не можеше да се каже, че им беше лесно. Нито на тях, нито на самото правителство. Имаше толкова проблеми за разрешаване, а като че ли с всеки изминал ден нещата вместо да влизат в релси, все повече започваха да излизат от контрол. Новосъздадената гвардия нямаше необходимия опит, а и ресурси, да се справи с проамерикански настроените фундаменталистки групировки, а също така и с не скритата неприязън на бивши членове от управляващата партия Баас. Положението беше критично, но на тях им се искаше да вярват, че ще дойде момент, в който нещата ще започнат да се оправят.
Автобусът продължаваше бавно да се носи напред. Единствените превозни средства, които се намираха на пътя бяха няколко каруци и стари брички, които едва се тътреха.
Не можеше да се каже за гвардейците, че бяха доволни от факта, че се прибират у дома. Бяха им дали само два дни почивка, твърде недостатъчно време, за да се насладят на празника и на семействата си.
Слънцето препичаше ужасно. Под гумите на микробуса се разнасяха купища прахоляк. Ауспухът димеше ужасно и вонята на нафта беше непоносима. Гърлата им се давеха в облаците прах и дим, които се смесваха вътре.
Една кола се зададе от към Хила и шофьора на микробуса, който тъкмо се канеше да заобиколи поредната голяма дупка, наби рязко спирачките. Мъжете зад гърба му изхвърчаха напред, главите на няколко се блъснаха в предните седалки, чуха се няколко псувни и ругатни. Нищо ненормално, въпреки че Корана забраняваше такъв език.
Шофьорът намали максимално. Шофьорът срещу него явно бързаше доста. Цялата кола се обвиваше в прах, наподобяваше маранята в пустинята. Разделяха ги не повече от петнадесет метра, когато шофьора на колата рязко изви волана и предницата му се вряза странично в микробуса. Точно от страната на шофьора. Последният изтърва волана и изрева от изненада. Предната дясна гума на микробуса потъна в дълбока дупка, а допълнителния тласък, който й беше даден от сблъсъка, прекатури возилото.
Гвардейците също неистово закрещяха. След секунди телата им се блъскаха едно в друго, а микробуса продължаваше да се върти надолу по малкия склон.
Горе на шосето колата спря и ухилен брадат шофьор се измъкна през очуканата врата. В ръката си държеше автомат. Бавно се насочи към преобърнатия микробус изричайки благодарствени слова към Аллах.
Седем минути по-късно още две коли бяха спрели на мястото на инцидента. Десетина въоръжени мъже измъкнаха окървавените гвардейци от микробуса и ги подредиха на горещия пясък. Всички до един бяха коленичили под жаркото слънце, а ръцете им бяха поставени на тила. Чистите им униформи бяха превърнати в парцали оцапани с кръв и пот.
Един от мъжете се доближи до шофьора и опря дулото на автомата в главата му. Без никакво предупреждение или дума натисна спусъка. Откосът разкъса тила на мъжа и направи от черепа му купчина пихтия, кръв, коса и потрошени кости. Тялото на шофьора се строполи в прахта още преди някой от гвардейците да може да изрече името на Аллах.

Персийски залив 23 октомври 2004г

Операция "Пустинна буря" свърши предназначението си. След края на офанзивата САЩ си позволиха да оставят в региона солидно военно присъствие, което трябваше да гарантира мира и да спъва мераците и набезите на всяка от арабските държави, които искаха и можеха да постигнат нещо повече. Моделът беше ясен. САЩ бързо струпаха военноморски, военновъздушни и сухопътни войски. Самото им присъствие говореше твърде много за решимостта, с която САЩ заставаха зад целите си. На няколко пъти използването на тази мощ беше на ръба, но всичко се разминаваше. После дойде отказа на Саддам да допусне инспекторите от ОНН, които трябваше да инспектират иракски обекти, за които се предполагаше, че се занимават с разработването на химическо и биологическо оръжие. 1998г. Саддам отказа каквото и да било сътрудничество и това даде повод на САЩ да изстрелят няколко ракети срещу Ирак, въпреки че не получиха необходимата подкрепа от международната общност. Това разбира се не попречи и американските официални лица продължаваха да твърдят, че всеки един момент са готови да бомбардират Ирак ако се наложи. Това пък беше предпоставка за струпването на още повече военна мощ в региона, а това от своя страна ескалира конфликтите на САЩ както и с Иран, така и с "колебливия приятел" Саудитска Арабия. Това отново не притесни никой и в края на 1998г. в Персийския залив вече имаше близо 15 хиляди военни, в това число два самолетоносача "Нимиц" и "Джордж Вашингтон", един крайцер, четири разрушителя,две фрегати с направляеми ракети, две подводници за нападение и две фрегати, които трябваше да следят за поставени мини или да минират при нужда.
Екипажът на "Ардънт" наброяваше 81 души в това число и летците, които управляваха 6-те хеликоптера. Вече седем години бяха дислоцирани тук и патрулираха по бреговете на Персийския залив. Основната им задача беше да подсигуряват плаването в района на Ормузкия пролив. Една не лека задача пред вид факта, че Иран беше разположил стрелкови позиции от двете страни на пролива, а огромно струпване на огнева мощ имаше там, където пролива беше най-тесен.
Командващ кораба беше капитан трети ранг Мич Феърчайлд. Четиридесет и седем годишен с осемнадесет години опит във Военноморските сили на САЩ. Беше капитан на "Ардънт" от три години, два месеца след като предния командир получи инфаркт. Доста амбициозен мъж награждаван на два пъти за проявена смелост при стълкновенията в Ливан и при първата атака срещу Ирак под егидата на генерал Щварцкопф.
Капитанът стоеше на рампата и наблюдаваше как слънцето започна да се спуска зад хълмовете на брега, къпещо ги в яркочервена светлина. Десетки пъти беше наблюдавал залеза. Имаше нещо величествено в него. Слънцето уморено от дневното си дежурство се оттегляше, а Луната поемаше нощната стража. Като вахтата. Винаги имаше ред, който трябва да се спазва. Светът се базираше на порядки и когато някой имаше смелостта да наклони везните в една от двете посоки, винаги трябваше да се намери някой, който да въдвори реда. Светът не можеше да съществува по друг начин. Ден. Нощ. Слънце. Луна. Може би и за това имаше миротворци, защото светът не можеше без хора, които се славеха и обявяваха за анархисти.
"Ардънт" цепеше водите в близост до катарския бряг. Малко се бяха отклонили от маршрута. На този етап водите около Иран бяха спокойни и можеха да си позволят да огледат обстановката малко на изток-североизток. Петнадесет мили ги деляха от брега до остров Раракан. А отделно това три хеликоптера кръжаха двадесет мили западно от тях и гарантираха спокойствието им.
Старши матрос Дък Чейни се доближи до командира и му отдаде чест. После изглади няколко гънки на перфектно изпъната си куртка и докладва:
-Сър, забелязан е кораб западно от нас!
Капитан трети ранг Феърчайлд си позволи лека усмивка. Вече толкова време си позволяваха да спират и проверяват търговските кораби, че му беше дошло до гуша, но заповедите си бяха заповеди.
-Какъв флаг?-меланхолично запита той.
-Ирански, сър!
-Вид?
-Предполагаем миноносец…
-Стига бе, момчета…Войната свърши отдавна. Това, че в Ирак се води партизанска война не означава, че всяка фрегата, която си позволи да мине през пролива е непременно с анти американска насоченост.
-Разбирам, сър…
-Не, не разбираш, момче…Аз също на моменти се чудя дали разбирам…
Командващият се отдели от мостика и запристъпва бавно по палубата. Морето беше спокойно. Почти никакъв вятър. Никакъв проблем през последните месеци. Очертаваше се един съвсем спокоен патрул. Защо им беше на всички да се стремят да развалят спокойствието, което ги обгръщаше. До някъде разбираше младите матроси. Той също беше с доста буйна кръв, когато за пръв път постъпи във флота. Прекалено буйна. Доста често му се случваше да напуска флотския бар с разкървавен нос или с прещракващо чене. Каляваше си и си мислеше, че една свада с колеги е достатъчно героична постъпка. Но не. Не беше така. Когато за пръв път видя другар да пада до него, надупчен от вражески куршуми, той разбра че безгрижната служба е свършила. Нямаше как да изтрие кръвта от лицето си и на следващия ден да си стисне ръцете с този, който го беше напердашил. Вече загиваха. От истински куршуми. А те още не го осъзнаваха.
-Кой го забеляза?-попита той матроса, който вървеше на метър след него като верен копой.
-От хеликоптерите, сър…
-Свържи се с тях по радиото и им предай да проверят какво превозва…Искам точни координати на моментното му разположение, както и начало и край на дестинацията. Товар-също…Да играем по правилата, а?
Матросът кимна и хукна към рубката.

Анаконда, Монтана, 23 октомври 2004г.

От четиринадесет години беше управител на клона на "Фърст нешенъл сити банк ъф Ню Йорк" в Анаконда. Не можеше да се похвали кой знае с какво в службата, но беше факт, че работата му доставяше необходимото удоволствие. Като се вземеше пред вид местния поминък той определено можеше да се гордее с това, което бе постигнал. Отдалечеността на щата от централните офиси на големите банки му попречи да продължи кариерата си някъде другаде, но пък той обичаше родния си край. Преди две години му бяха предложили да поеме клона в Хелена след като тамошния директор се пенсионира, но Кърт Уолъс отклони предложението достатъчно тактично, че да не предизвика не двусмислици. Познаваше отлично хората, с които работеше. Повечето от тях имаха толкова служба колкото и той. Знаеха, че банката не може да им предложи възможност за повишение, но също като него харесваха това, което правеха, а и стояха далеч от мрачната атмосфера, която на моменти струеше в мините и преработвателните заводи.
Почти всеки гражданин на Анаконда имаше влог тук. Те самите бяха родом от града, бяха израснали, учили и живели заедно толкова години. Познаваха се отлично и това облекчаваше работата им.
Сградата беше на два етажа. Не беше ремонтирана от четири години, въпреки че централния клон в Ню Йорк беше обещал да опусне средства за подмяна на оборудването, инвентара и ремонт на фасадата. Две от буквите не светеха вече три години, но на всяко запитване, което Уолъс правеше , се получаваше изчаквателен отговор. И той чакаше. Щеше да почака още пет години и после щеше да се пенсионира като колегата си от столицата и тогава просто щеше да се наслаждава на живота. Да поскита по света, да отдели малко повече време на себе си.
Не беше женен, но имаше извънбрачен син. Доста хубаво момче, което съвсем скоро влезе в колеж. Въпреки че не беше виждал майка му вече две години той все така продължаваше да държи на нея и подържаха връзка, макар и по телефона.
В банката работиха шестима касиери, имаше помощник управител и шестима мъже охрана. По трима на смяна от по дванадесет часа.
Както всяка банка и те си имаха сигнали за сигурност. Имаше периоди от седмицата или месеца, в които големи суми преминаваха през клона му. Ставаше въпрос за дните, когато работниците в медните мини получаваха аванс или заплати. Тогава подсилваше охраната и осигуряваше полицейски кордон на колата с парите. Поне това можеше да направи за да гарантира спестяванията и заплатите на съгражданите си.
Системата за сигурност също работеше перфектно. Той пръв влизаше в банката. Охраната винаги поставяше предварително уговорени сигнали на точно определени места. Уточняваха ги всяка вечер преди края на работния ден и преди започването на техния. Всеки ден бяха различни. Имаше ли проблем, охраната не поставяше сигнала на мястото му и той своевременно можеше да информира полицията чрез паник бутона. Полицейският участък беше съвсем наблизо, а и винаги имаше патрул наоколо, когато провираше ключа в ключалката. За по-сигурно.
Уолъс предпочиташе да бъде далновиден, вместо да предприема излишни рискове. Вече четиринадесет години не беше допуснал грешка. Вече четиринадесет години не се беше случило нищо, което да навреди на него, служителите му или клиентите на банката. Какво повече можеше да иска човек от живота.
Може би още един спокоен ден?..
8.00!
Той провря ключа в процепа и го завъртя. Помаха на помощник шерифа, който тъкмо похапваше кифлички и влезе вътре. Двамата мъже от охраната му се усмихнаха дружелюбно, стиснаха си ръцете. Третия го чакаше при сейфа. Нямаше как да бъде отключен ако и двамата не бяха там. Всяка вечер от Ню Йорк пристигаха кодовете. Единият беше за него, а другия за старши пазача. Никой не знаеше какви са комбинациите на другия. И това беше добре. Добре беше, че всяка сутрин правеше бърза инвентаризация на наличността.
Днес всичко си беше както трябваше да е.
Денят действително щеше да бъде хубав.
Той поздрави първата касиерка, която мина през вратата и погледна през прозореца изгряващото слънце. Червеникавите хълмове наоколо бавно се обливаха в светлина.