автор: kalo

14
Сградата беше двуетажна постройка. Едва ли беше останал и един здрав прозорец, а едва ли имаше и някой, който би се заел с нейната реставрация, макар че само преди малко по-малко от две години това беше едно изключително вълнуващо място, музей по археология закътан в дебрите на зеления парк. Малко преди взрива голяма част от експонатите бяха изнесени, поради належащата реставрация на сградата. По-голяма част от нея беше съборена, за да бъде построено ново крило. Средствата идваха от някаква мексиканска фондация, която работеше с министерството на Енергетиката по някакъв съвместен проект. Арчи отразяваше новината, тъй като тя се беше сторила доста интресна и необичайна на шефа му. И си беше така. В крайна сметка се беше оказало, че мексиканката фондация не е никаква фондация, а колумбийски наркокартел, който работи с хора от министерството поддържащи тесни отношения с директора на музея. Сделката беше нещо от рода на доставка на експонати, които са пълни с дрога. А както се знае кокалите на динозаврите са доста големички...Представете си само колко дрога можеше да се прекара през границата ако цялата операция беше започнала да функционира.
Разбира се Арчи стигна до края с подкрепата на местната централа на ФБР. И по-точно момчетата от централата свършиха цялата работа, а на него му позволиха да отрази част от материала, който беше обявен от големите чичковци там горе, като допустим до обществото. И въпреки това се беше получил добър материал, добра сензация, която близо седмица стоя на първа страница и донеси на Арчи стабилен хонорар.
Сега Арчи отново стоеше пред вратите на музея, но този път едва ли щеше да се занимава с праистория или археология. Най-вече му се искаше последните трима от войниците да се окажат история, а мястото не беше никак неподходящо. Реши, че ще е най-добре да ги чака вътре. Да не мърда оттук, докато те не го открият. Определено така щеше да е най-лесно вместо да се лута в тъмнината.
Започна да се разхожда. Помнеше сравнително добре сградата. Там, в ляво за пръв път беше видял тиранозавър в целия си ръст-огромен и страшен със зъби колкото самия него, с малки ръчички и хищни очи и огромно, твърде огромно туловище. Разбира се десетки пъти беше виждал това чудовище от праисторията по научнопопулярни филми, той беше един от многото герои, които творците на анимация представяха, беше се сблъсквал с проектирания от компютър образ, но когато видя скелета нещо в него се приповдигна и той се почувства като едно малко нищожество.
...защо ли винаги се чувстваше така, когато се срещнеше с нещо по-голямо от него? Това си беше някакъв синдром, от който трябваше да се оттърве на всяка цена. А май вече беше започнал да плаща бремето си, така че...
Скоро, съвсем скоро, щеше да се оттърси от мръсотията и болката на безволието.
Арчи се усмихна вътрешно и инстинктивно се насочи към стаята на най-хищното нещо, което някога се е появявало на Земята, като се изключи човек, разбира се.

Еилийн Робъртс беше прехапал устни. Тънка струичица кръв се спускаше по брадичката му. Пръстите му бяха стегнати в юмруци. Кокалчетата бяха обелени от ударите по боксовата круша. От него течеше пот като водопад. Той спря за момент да налага торбата с пясък и изтощено се свлече на пода.
-Знаел ли е?-измърмори той без да се обръща към стоящия зад него съветник .
Гери Бърчъм не отговори веднага. Думите трябваше да бъдат доста прецизно подбрани. Нямаше смисъл да се залъгват. Наистина им бяха нанесли поразяващ удар… Не, все още не бяха, но нещата отиваха на там. Съвсем скоро бляновете на Еилийн и на всички военни щяха да се разпердушинят.
Бърчъм беше дребничко човече. Имаше чин генерал. Един от малкото доста доверени хора на Водача. Бяха служили заедно, макар че Бърчъм никога не беше виждал истинско сражение. Беше нещо като канцеларски плъх с прекалено много връзки по горните етажи на стария Пентагон. Но това не го правеше по-малко напорист. Доста умен и последователен той доказа, че макар и да нямаше истински опит като войник, беше перфектен стратег и тактик.
-Предполагам, че още не са се обадили от "Ченс"?!-това не беше въпрос, а констатация, но въпреки това последва мигновен отговор.
-Още не! Следователите от Дирекцията ще изпипат нещата от игла до конец. Много добре знаят какво е заложено на карта. Няма да рискуват.
Еилийн изсумтя.
Какво всъщност беше заложено?
Повечето военни от екипа му всъщност не се интересуваха толкова от това, че той е на власт, а от факта, че те, военните управляват страната. Винаги бяха имали водеща позиция при вземане на изключително важни стратегически решения за САЩ, но сега… Сега всичко беше в ръцете им, а когато вкусиш от красотата на властта е просто невъзможно да се откажеш. В това беше сигурен. Беше сигурен, че момчетата от Дирекцията щяха да направят всичко по силите си, за да потулят или поне облекчат очаквания удар.
-Записа?
-Прегледах го…Заедно с Фил! Категоричен е!
Нищо.
-Не знам как е попаднал в ръцете на - направи кратка пауза,-Важ, но това е коз, който наистина може да ни …
-Събори! Унищожи!
-Така е, сър!.. Използва ли го, край с нас… Ако това нещо бъде пуснато в ефир, ако хората видят какво е станало…
-Мамка му! Дори не съм и помислял да го удрям под кръста… Не и по този начин! Не бих се издънил толкова леко!
-Хората няма да разберат… За тях тя ще бъде именно жертвата, която е принудила Важ да се оттегли от битката за властта. Хората са лековерни и ако той използва картите си както трябва…Танковете, които кръстосват улиците ще бъдат безпомощни да се справят с вълните от негодувание. А и ние не искаме разбунтували се маси, сър...Не това е целта.
Водача мълчеше.
-Какво ще кажете да си поговорите лично с Рей?-предложи Бърчъм.
-Не е ли по-добре да го направи Фил?
-Не знам, сър… Рей е дебелокожо животно!
-Адмиралът ще го пречупи.
-Не, не…Не е до това. Мисля, че ще е по-добре ако успеем да обърнем нещата в наша полза или поне да замажем очите на хората, а това може да стане единствено ако вината бъде поета единствено от Рей!
-Та той си е виновен, по дяволите!..Но никой няма да повярва. Излезем ли с изявление по случая само ще разлаем кучетата… Ако Важ е решил да си мълчи, то едва ли ще продължи да го прави след като види мазната мутра на оня мухльо… Не мога да се съглася!
-Имаме ли друг избор?-повдигна вежди Бърчъм.-Обещаваме му лека присъда, която ще излежи на някой островче далеч от тук… Ще симулираме смъртта му. Малко погребение.
-Не, не… Къде ти е ума? Мислиш ли, че това ще остане скрито от очите и ушите на Важ. Сам се убеждаваш, че той има хора навсякъде. Ако успеем да се измъкнем сега то по-късно ще се издъним. Все едно как! Той е прекалено умен и ще успее да ни хване натясно. Общественото мнение ще застане зад него…а това означава прекратяване на мандата.
Водача се изправи и нанесе няколко удара по крушата.
-Как можа да стане такова нещо! Толкова тънко изпипахме всичко, а откъде дойде удара...

Толкова време се стараеха да постигнат това. Толкова труд и толкова време. Цяла една машина, милиарди долари, нерви и ходене по мъките. И най-накрая всичко се подреди. За един доста кратък момент всичко действително беше наред. А сега! Сега виждаха, че нещото, в което вярваха безрезервно, нещото, което се бореха да постигнат със зъби и нокти, не е това, което си бяха представяли.
Да притежаващ власт беше нещо чудесно. Правеше те силен. Всемогъщ. Разполагаш с безкрайни ресурси и възможности. Или поне така си мислиш. И ето, че всичко се подреди, но перспективата не беше никак удовлетворяваща Нямаше бъдеще. По-скоро се връщаха крачка назад. Доста голяма крачка. Може би три века. Живееха в модерни времена, където комуникациите и компютрите бяха всичко, а сега...Тези неща, разбира се пак си съществуваха, но нивото на обществено развитие и взаимоотношение се беше върнало поне с няколко столетия назад.
И тогава генерал Паркър си зададе въпроса "дали именно това са желали да постигнат през всичките тези години".
Колин Паркър беше на шестдесет и осем години, снажен, с посребрени коси, гордо чело и остър нос. Беше участвал във войната във Виетнам. Още помнеше ужаса на другарите му по оръжие. Беше стоял в плен два месеца, два достатъчно тежки месеца, които бяха оставили отпечатък в съзнанието му и до сега. Спомняше си лицето на командоса, който му протегна ръка и го измъкна от онази яма, където трябваше да прегризва гръкляните на водните плъхове, за да не прегризат първи неговия. Скот Адлер...Беше на неговите години и до сега бяха много добри приятели.
А после дойде Афганистан. Преследваше муджахидините в скалите на Афганистан изложен на непрекъснат огън. Бяха се справили и тогава. Още веднъж показаха на света, че военните са способни да постигнат своето. Демонстрираха власт. Способност да използват слабостите, за да извоюват успех.
Генералът докосна хълбока си. Три куршума бяха преминали от там оставайки поредните белези в кариерата му. Белези, които му донесоха медали и почести. Белези, които му проправиха пътя към висините в Пентагона. Белези качващи го още едно стъпало по стълбицата на властта. Живееше сред елита на военната общност. Приеми, разгул. Каквото човек си пожелае. Имаше достъп до най-секретните технологии. Сам беше разработил не един и два проекта...За един период от време беше започнал да с опиянява от властта. Властта поквареше
Разбра го, но май беше твърде късно. Жена му го напусна след поредната "екскурзия" до партизански Ирак. Прекара три години в Кербала. Три години на постоянни престрелки с групички партизани, които нападаха конвои и избиваха патрули.
Обичаше войната, обичаше мириса на барут, обичаше да гали студеното дуло вечер в очакване на битката, обичаше другарските разговори вечер, нито за момент не преставаше да се държи като обикновен полеви войник, редник. Беше съпричастен когато се наложеше и неимоверно твърд, когато обстановката го налагаше. Дори беше издал една смъртна присъда на войник от собствената си рота. Обичаше всичко това, но също така обичаше жена си. Прекалено много я обичаше, но тя го напусна.
Напусна го и тогава се появи първата пукнатина в железния му характер. Започна да вижда нещата от по-различен ъгъл. Притегляше всичко. Погледът му отрезня за заобикалящия го свят и тогава като че ли прозря, че каузата на която се беше отдал не беше нещо повече от тази на която се бяха отдали тези, които преследваше през целия си живот.
И каква беше разликата. Определено не беше в средствата, които използваха. Всички действаха подмолно. Терористи и военни. Първите нямаха скрупули, но не ги беше страх да го демонстрират. Вторите също нямаха скрупули, но властта към която се стремяха, ги караше да ги прикриват зад операции като "Пустинна буря","Пурпурна завеса", "Нощни очи" и какви ли не там имена.
Каква тогава беше разликата като и едните и другите убиваха хора. Как можеше да се даде интерпретация от рода на "...ама те избиваха невинни хора...". всеки разбираше това понятие по съвсем различен начин. Придърпваш чинията, която стои в средата на масата и казваш тя е моя. От другата страна разбира се не са съгласни, а факта, че си я придърпал първи въобще не те прави победител. Победител е този, който последен остане на масата.
Колин Паркър вече не искаше нищо от тази чиния, макар че след толкова много години сега всичко му се сервираше на тепсия. Трябваше само да се пресегне и да вземе каквото си поиска. Никой нямаше да оспори това му право. Ако някой се опиташе, имаше си начини...
Играта! Решаваше доста проблеми...Играта...
Генералът си спомняше малкото мигове, когато се разхождаше с усмихнатия си внук във Вашингтон. Показваше му какво ли не...Беше на седмото небе, когато русокосото хлапе се усмихваше, когато държеше малката ръчичка в шепата си...
А къде бяха те сега. Внукът му и дъщеря му...и жена му. Жена му беше оцеляла след взрива, но колко други животи бяха прекършени като тънки вейки...
Постигнаха целта си. И какво? Управляваха! Държаха най-великата сила в ръцете си, но само погледни през прозореца...Какво виждаш? Нима в един перфектен свят имаше място за танкове по улиците вместо разхождащи се хора. Дали беше по-добре да чуваш спорадични изстрели вместо детски смях и плач.
Това ли беше цената на властта? За това ли отдаде толкова години от живота си?
Знаеше че вече е късно, но не беше достатъчно късно да се опита да поправи това, което бяха направили. И вече го правеше...
Генералът се надигна замислен от креслото си и посегна към телефона. Включи кодиращото устройство, което заемаше половината му шкаф разбивайки сигнала на битове, които представляваха една невъзможна за разгадаване структура от цифри и букви, освен ако не разполагаш същата машина, и набра един номер.
На седем преки една друга подобна машина започна тихо да жужи.
Аксел Корт беше в ресторанта на осмия етаж в сградата на "Ченс" ТВ, когато миниатюрното устройство, което беше прикрепил към часовника си започна да вибрира.
Той се изправи, извини се на събеседниците си и бързо закрачи към офиса си.

Беше професионалист. Познаваше отлично най-новите оръжия, умееше да борави с хладно оръжие, владееше четири източни техники за самоотбрана. Но сега беше започнал да се притеснява. Притесняваше го факта, че беше намерил вече две обезглавени тела. Притесняваше го факта, че преди час прекъсна и връзката с диспечера, а именно той координираше действията им. Притесняваше го и това, което беше чул последно по предавателя си...
Пристъпваше бавно в тъмнината, а уредът за нощно виждане стърчеше поне на половин педя пред маската. Пред него се простираше безбрежна зелена шир, набраздена от най-различни препятствия. Вдясно малко паркче, вляво някакви съборетини. Съвсем наскоро там беше приключил живота на един участник. Бивш сенатор от Оклахома или пък беше от Орегон. Едва ли имаше значение. Просто лош късмет. Беше попаднал в Играта и мозъкът му още стоеше по стените на бараката. Спомни си момента на победата. Държеше главата му в ръка, а оръжието, студено и смъртоносно, беше опряно в челото му. И после лек натиск върху спусъка и край.
Металът се чистеше лесно. Бяха направили специална сплав. Въобще не потъмняваше от кръвта. Играта беше изпипана перфектно.
До този момент...
Не можеше да повярва, че толкова войници бяха загинали от ръцете на онова недъгаво същество. Не можеше да си и помисли, че следващото тяло без глава можеше да бъзе неговото.
Спря се за момент и обходи с поглед тъмнината. Зелената вълна се разстла навсякъде около него. Набеляза си цел и тръгна към нея. Активира бутона на лявата си китка и за пореден път се помъчи да се свърже с диспечера.
Безуспешно.

Едно от първите неща, които бяха възстановени след Взрива бяха комуникациите, а това включваше и Интернет. Катастрофата не беше достатъчна, за да изтрие глобалната комуникационна система по ред причини. Една от тях беше, че именно военните първи използваха връзка между компютри дислоцирани в различни военни бази. След време системата се беше разраснала главоломно и в края на миналия век Интернет обслужваше потребители от цял свят.
Мълниеносно!
Малко преди Взрива американското правителство, след разрешение от Сената и Конгреса, беше сформирало една група, която контролираше трафика в Интернет. Бяха предимно наблюдатели, които се намесваха при възникване на проблеми. Стотина професионалисти, за които компютърът беше всичко
За контрола над тази група беше създадена междуведомствена комисия включваща директорът на тогавашното разузнаване, двама представители от Агенцията за национална сигурност, един от зам-директорите на комуникациите, двама сенатори, които бяха най-критично настроени към работата по ред причини, като основната беше размера на бюджета, а също така комисията включваше и един независим наблюдател без право на глас при вземане на решения, член на правителството.
Дали заради това, че нямаше право на глас, или защото просто беше доста приятен и тих човечец, директорът на групата контролираща трафика в Интернет, определено имаше положителна нагласа към него.
Мъжът се казваше Лорънс Боливар и действително беше доста тихичък и скромен. Дребен на ръст, малко под метър и шестдесет, оплешивяваща глава, което разбира се не му пречеше да има доста гъсти побелели мустаци, изключително слаб с леко прегърбена фигура и неизменно благ поглед, зад който препускаше пъргав и аналитичен ум.
Лорънс Боливар хвърли сакото си на леглото и дръпна завесите на прозореца. Беше му дошло да гуша да гледа Белия дом. Толкова години беше в екипа на Фишър, а Фишър беше съветник на президента по въпросите за Национална сигурност. Два пъти по-едър от него и два пъти по-арогантен. Фишър, обвързан до мозъка на костите си с Военнопромишления конгломерат, лобиращ за интересите на военните. Фишър, човекът рейтинг. Фишър перфектния. Фишър, предпоставката светът да се намира в това си състояние.
Лорънс прекалено много уважаваше шефа си. Не харесваше насоката му на работа, но тогава това не го вълнуваше прекалено. Тогава. Уважаваше личните му качества, пробивността му, нещо което лично на него доста му липсваше, а и го уважаваше за това, че го беше забелязал
Сега го мразеше. Мразеше го защото беше позволил всичко това да се случи. Мразеше го защото за хора като него парите все още значеха много, въпреки че лично той беше наследил близо три милиарда от пребогатите си родители. Мразеше го, защото именно той и тези, чиито идеи поддържаше вкараха света в една адски голяма клоака от която излизане нямаше. Не и с методите, които използваше настоящото правителство.
Пейджърът му тихо забибка и той ядосано се изправи и започна да се оглежда. Най-мразеше да се лута из стаята и да го търси. Звукът го изнервяше прекалено, но той и така не го промени.
Намери го сравнително бързо и прегледа съобщението.
Погледът му за момент притъмня. Пусна пейджъра на леглото и побърза да активира лаптопа си. Пръстите му зашариха по клавиатурата.
Три минути по-късно изпусна тиха въздишка, а лицето му почервеня. Не от яд, а от притеснение. Не знаеше как да поднесе тази новина. Това, което видя, накара кръвта му да замръзне във вените.
Не беше сигурно да комуникираш в Интернет, но въпреки това беше наложително да се свърже веднага. Набра парола от седем цифри и зачака.
Само след десет секунди връзката беше осъществена. Постави слушалките на ушите си и започна нервно да барабани по бюрото. Използваше вируси, които пречеха на евентуални любопитковци да слушат разговорите му, но до колко това ги спираше, не можеше да бъде сигурен.
-Сигурна ли е информацията?
Въпросът беше излишен. От другата страна на линията стоеше бившия директор на вече бившата група за контрол на трафика в Интернет. Джеймс Ливайн.
-Извинявай!-бързо добави.-Знам, че въпроса ми е глупав, но ми дойде като гръм от ясно небе.
-Питаш ли ме мен-долетя металния глас отсреща, а после мълчание.
-Кога е влязло в мрежата?
-Час и половина...
-Оле...Сигурно вече е видяно от десетки потребители...
-Възможно е и да не е...Няма банер за отчитане на посетителите, но предполагам, че твърде са малко онези, които...-Ливайн отново млъкна.-Разбирам! Имаш предвид специални очи...Знам, че има хора, които вършат нашата работа, но не съм сигурен дали са достатъчно, а и достатъчно компетентни, за да знаят какво и къде да търсят.
-Това дали трябва да ме успокои или напротив...И в двата случая ситуацията е твърде неприятна. Доста по-неприятна от всичко, което бяхме планирали.
-Така е...Как мислиш да реагираш?
-Все още не знам...Ще помисля. Въпреки неприятните новини...Не знам. Обстоятелствата определено се променят. От нас зависи колко бързо и адекватно ще реагираме. От нас зависи кога ще се покажем...
-Говори ли с генерала?
-Първо с него...
-И?-нетърпеливо избоботи оплешивяващия мъж.
-Мисли, че трябва да съобщим ако вече не е достигнало до него...Не искахме да стане така, но когато събитията изпреварят плановете е по-добре да нагодиш плановете към фактите. Все пак ако всичко се развие по план утре, най-късно вдругиден, ще сме направили първата голяма крачка.
-Имаш ли информация за развитието на Играта?
-Усетих тревожни сигнали по трасетата...Значи всичко върви по план. Наблюдавам внимателно, за да не се получи непредвидена ситуация, но все си мисля, че Водача няма да допусне друга подобна грешка....Но ако въпреки това реши, че е по жизненоважно да се меси, си мисля да сигнализирам на едно две приятелчета, които и без това му имат зъб...Те са от комисията, която разреши тази глупост да се случи. Те ще са и тези, които могат законно да я прекратят ако Водача се реши да пристъпи условията.
-Така че...
-Информирай го...Нека разбере, че не е сам в това и има свестни хора, които споделят идеите му...Разбира се започни със съболезнования...Май погребението й беше днес...
-Лесно е да се каже...Как ли ще реагира на това?!- това не беше въпрос. Погледът на Лорънс беше фокусиран върху екрана на лаптопа.
-Тежко, но колко тежко преживяхме всичко до тук..
-Добре...Поне някой все още мисли за тази държава...
-За света, приятелю. За един луд свят управляван от побъркани маниаци.
Лорънс прекрати връзката. Беше сигурен, че Ливайн ще направи всичко възможно до блокира сайта. Все още не беше нужно всички да видят как всъщност беше загинала Лили Важ.
Изтри челото си, което се беше оросило с ситни капчици пот и се пресегна към телефона.
-Стивън ти ли си...-запита след като от отсрещната страна му отговориха.

15.
Арчи се беше заровил сред купчината камънаци. Беше се покрил с клони, които незнайно как бяха попаднали тук, и чакаше. Чакаше. Колко време беше минало едва ли можеше да определи. Но сега времето едва ли имаше чак такова значение. Значение имаха единствено останалите трима войници. Значение имаше единствено това да види телата им проснати едно до друго. Е, можеше и да не са едно до друго, но задължително проснати, мъртви, студени и безжизнени. И какво ли още не. Просто не трябваше да го убият. Той трябваше да достигне този скапан финал, беше толкова близо.
По скоро усети нечие присъствие отколкото видя нещо. Беше сигурен, че към него приближава някой, нещо. Нищо чудно от камънаците да изскочи и някое куче. Надяваше се да не е така. Не знаеше кое всъщност е по-опасно. Да се опита да застреля куче или войник. Не се затормози много. И двата варианта не бяха за предпочитане, но обстоятелствата бяха такива, че трябваше да се справи с това, което се изпречеше срещу него.
Притихна и се сви още повече. Ръцете му нервно стискаха студеното оръжие.
Опита се да определи откъде идва шума. Май отзад. Леко се завъртя, но не успя да види нищо. Надяваше се през пролуката на тавана да навлезе достатъчно лунна светлина, за да забележи някаква фигура, сянка или каквото и да било там. Парчета панел висяха грозно на арматурните въжета.
За момент се стресна. Ами ако някое въже се скъсаше и панела се стовари върху него. Щеше да го сплеска като кюфте. Потръпна. Само какви варианти за умиране имаше. Но пък действително щеше да е много тъпо ако загинеше не от ръката на войник или от зъбитена куче, а от някакъв скапан панел.
Тихо изсумтя и отново притаи дъх.
И тогава го видя...

Войникът продължаваше да се взира в тъмнината. Нямаше никаква следа от други войници. Последният път когато беше чул изстрели беше преди повече от час. Какво ставаше. Знаеше със сигурност, че поне петнадесет от тях вече са извън строя, но...Какво ставаше с останалите. Какво по дяволите ставаше с диспечера и какво по дяволите ставаше с тъпия прибор за нощно виждане...
Удари го леко с металната си длан. Зеленото море беше започнало да плава неконтролируемо пред погледа му. Беше му трудно да определи очертанията на сграда, а да не говорим, че трябваше да търси дребна и мижава фигура, която се криеше незнайно къде.
След като ударът не помогна той изпсува тихо и премести пръстите на ръката си към един бутон. Натисна го навътре и зеленото море потъмня. Беше изключил сензорите. За момент попадна в пълен мрак. На очите им трябваше време да се пренастроят от светлината към непрогледния мрак. Снопчетата лунна светлина, които първо трябваше да си пробият път през гъстата облачна покривка застрашаваща всеки момент да изсипе тонове киселинен дъжд върху тях, трябваше също така да се преборят и с многобройните, но твърде малки дупки в тавана на разнебитената сграда...

...реши, че моментът е подходящ и постави пръст върху спусъка. Какво можеше да означава всичко това. Колкото и да беше невеж нямаше как да не загрее, че войникът най-вероятно имаше проблем с уреда за нощно виждане. А какво трябваше да означава това?
Не беше необходимо Рам да виси на рамото му и да го напътства. И сам можеше да се досети, че ако не използва момента, можеше да не му се отдаде втора такава възможност да елиминира единия от противниците си.
Избор?
Имаше ли въобще такъв. Погледът му трескаво обходи всичко наоколо. Не повече от пет секунди, за да се убеди, че наблизо няма други преследвачи.
Само един точен изстрел. Трябваше му само един точен изстрел и щеше да се намира на крачка по-близо до финала.
Значи все пак системата, която си беше изградил, имаше някакъв смисъл. По-добре чакай на място отколкото да обикаляш сам в тъмнината.
Един път да измисли нещо разумно. Но не беше достатъчно само да измисли нещо, трябваше и да го реализира
Пръстът му нервно се притисна до спусъка. Пое си дълбоко въздух, трябваше да успокои дишането си, за да се прицели по-добре. Беше го направил веднъж пред вишката. Сега трябваше да го повтори, само че сега Рам го нямаше да коригира грешката му, ако направеше такава.
Преди не направи. Защо сега трябваше да направи.
Секундите му се сториха часове. Чувстваше как потта се стичаше по тялото му.
Но трябваше да изчака момента. Моментът, когато...

...войникът свали дългото половин педя снаряжение за нощно виждане и остана почти сляп за части от секундата. Затвори очи. Така по-лесно щяха да привикнат с мрака...
Преди да ги отвори обаче чу силен гръм.
Тялото му се свлече на земята, а ръката му се впи в незащитената част от шията. Кръвта бликаше като фонтан.
Дори не разбра какво стана, дори не успя да отвори очи, но това не означаваше, че не видя радостното лице на сенатора, когото лично беше разстрелял преди няколко седмици, да се хили в съзнанието му...
И преди да се извиси в небесата осъзна, че един от труповете, които беше видял, нямаше ръце...Бяха го разстреляли със собствените им оръжия...

"Двама"!
Арчи се отпусна. Тялото му като че ли олекна с поне десет килограма. Не можеше да повярва на точността си. Майка му също нямаше да повярва. А баща му определено щеше да съжалява дето по рано не му беше отпуснал средства за операция или поне да го беше подпомогнал със средства за закупуване на лещи.
Правеха чудеса...
Насили се да се усмихне, но беше прекалено изтощен, а и трябваше да смени позицията си. И то доста бързо.
Постоя легнал още минута...
Какво ли ставаше с Рам?..

…Рам продължаваше да лежи. Тялото му потръпваше в леки конвулсии, но вече беше в съзнание. Опитваше се да мисли и да се съсредоточи. Бавно започна да върти вратът си във всички посоки. Обстановката му беше непозната. Трудно можеше да различи нещо и без това. Мракът се процеждаше отвсякъде. Поглъщаше го. Факт беше обаче, че имаше покрив над главата си, а лежеше…Да! Точно така! Фаталната схватка се беше състояла вън. А сега беше вътре…Накъде вътре. Къде? Не че не го вълнуваше, но факта, че не се намираше под открито небе говореше прекалено ясно, че някой се беше погрижил за него. А колкото и странно да беше този някой можеше да бъде единствено оня слабоумен журналист, който явно най-накрая беше проявил характер. И то точно тогава, когато действително трябваше. Когато той имаше нужда от него.
Затвори очи. Не че имаше съществена разлика. Пак си беше тъмничко. Дразнеше го миризмата на мухъл и застояло. Опита се да се концентрира. Мислите му потекоха бързо. Картината отпреди…колко… не знаеше точно колко време започна да минава със скоростта на светлината през съзнанието му. Нямаше как да не се учуди на факта, че е оцелял. Беше попаднал в капан. Добре подготвен капан. Войниците се бяха групирали. Най-накрая ги беше споходила една добра идея…Идея, която за малко нему костваше живота.
Докосна с ръка мястото, където чувстваше притъпената болка. Напипа превръзката. Блуза най-вероятно. Доста грубо направена превръзка, но важното беше, че е ефективна. Ако ножът не беше попаднал в бедрената кост, а отзад, в артерията, сега нямаше да се намира в това мизерно място, а на едно такова откъдето нямаше връщане. Артерията на бедрото беше мястото от където кръвта ти можеше да изтече най-бързо в сравнение с прорезни рани на други места по тялото. Рам беше виждал последствие от скъсване на бедрената артерия. Фонтан от кръв. Метър разстояние и смърт за не повече от три минути. Няма ли спешна медицинска помощ на секундата…Довиждане живот…Беше извадил късмет. Войниците обаче не бяха и сега лежаха мъртви някъде отвън.
Колко бяха останали след клането?
Замисли се, започна да смята на ум.
Трима! Това значеше двадесет и седем мъртви. Не беше зле…
Но въпреки това имаше трима живи, а Арчи го нямаше. Къде беше?
Опита се да се надигне леко. Кракът го болеше ужасно, както и хълбока. Прехапа устни и помръдна. Трябваше да успее. Доста хора разчитаха но него. Онова очилато копеле, което се сдоби с диоптрични лещи без да се нарежда на опашка пред "Глаз Ентърпрайз" беше някъде навън. Сам! А последните трима ловци го търсеха…
Едва стъпи на кракът си, но и преди беше изпадал в подобни ситуации…Стисна зъби!