автор: kalo

.......
заедно. Ама нещата така се бяха обърнали, че едно военно положение щеше да е направо цвете пред това две големи момчета да се срещнат в една също така голяма и задушна зала, където вместо да се ръкостискат с усмивка направо се хващат за гушите и започват началото на края. Е, сега всички щяха да знаят от къде изгрява слънцето, ама вече беше малко късничко.
...продължаваше да лежи. Тук съвсем скоро беше валяло. Почувства киселинността първо с носа си, а после и с ръката. След като се опари на някакъв камък реши, че идеята за ръкавиците не е лоша. Намираха се в задния джоб на раирания костюм. Поне обезопасяваха участниците в Играта против киселинните дъждове и други подобни климатични явления, които можеха да сложат преждевременен край на шоуто. Това наистина беше твърде успокояващо и повдигащо духа, че за момент му се прииска да се разциври, но веднага се сети, че е вече голямо момче, и че само на някакви си петдесет метра, а вече и по-малко, се намираше смъртта в лицето на няколко войника. Вече различаваше силуетите им.
Спасителят му бавно започна да се придвижва напред към тях. Почти не се повдигаше от земята. Тялото му, макар и толкова едро и тромаво, се гърчеше като змия и той доста бързо се отдалечи от мястото, където лежаха. Арчи го наблюдаваше едновременно с интерес и с не малко завист. На много пъти му се беше искало да е като него. Да може само с едно махване на ръката да разрешава големи проблеми като този тук. Тогава наистина щеше да е добре и едва ли господинчовците, които го накиснаха щяха така открито да се подиграват с него. Фигурата в повечето случаи можеше да реши доста проблеми още преди те да са започнали. Респектът беше нещо, което трудно можеш да постигнеш само с академичното си образование и прилежният си външен вид (макар, че за него не можеше да се твърди дори това) и то в свят като този. Напротив, респектът се градеше със силата на ръцете, а не с пъргавината на мозъка. Двете неща трудно се събираха на едно място, просто се отблъскваха. А Арчи не знаеше дали може да се впише и сред групата с пъргави мозъци колкото и познания да имаше. Много често му беше трудно да взема важни решения, двуумеше се, винаги първо претегляше всяка ситуация, оглеждаше нещата от всички възможни страни и в крйна сметка винаги взимаше грешно решение. Това пъргавост ли беше? Или най-обикновен страх от действителността?!
До този момент, макар и да не бяха провели кой знае какъв разговор, Арчи вярваше, че човека, който до този момент съхраняваше живота му, притежава именно тези две качества. Точно сега се надяваше грубата сила, стаена в ръцете му, да не се пречупи пред страхливите мозъчни импулси, при вида на тримата въоръжени войници. Този път пъргавината на ръцете щеше да реши проблема и Арчи вярваше, че мъжът добре знае това и е отлично подготвен за нещото, което искаше да извърши.
Вече се намираше съвсем близо до тях. Само да се обърнеха на дясно и щяха да го забележат. Една гигантска фигура, не че те бяха по-дребни, лежеше само на няколко метра от тях. Беше захапал големия нож в устата си и беше съсредоточил цялото си внимание върху тримата.
Те си говореха нещо. Единият постоянно вдигаше комуникатора към устата си, а после заедно обсъждаха заповедите.
Мъжът продължваше да стои притихнал. Преценяваше ситуацията. Не трябваше да се впуска в безмислена атака. Без съмнение те бяха отлично обучени и щеше да му е абсолютно трудно да ги надвие в ръкопашна схватка. Ако не и невъзможно. Не можеше да използва пистолета защото изстрелът щеше да доведе останалите и тогава действително щеше да им запари под краката. Можеше да използва електрошока и се надяваше да е достатъчно бърз, за да не им остави възможност да реагират или поне да предотврати изстрел от тяхна страна.
Превъртя се настрани и се скри зад някаква стара кофа за боклук. Щеше да изчака още малко. Не вярваше към тях да се присъединят други войници. Трима си бяха достатъчно като се имаше пред вид скелета, който трябваше да пречукат. Така че можеше поне да се надява единия да се отдалечи малко, а това неимоверно можеше да реши нещата в негова полза. Вярваше в себе си и в собствените си възможности и точно поради тая причина се беше набъркал в тази каша.
Минаха няколко напрегнати минути, но те не помръдваха. Това започна да го притеснява. Първо не беше безопасно да изоставя оня идиот сам на такова разстояние, защото като нищо отново можеше да лапне някое дуло. От друга страна беше възможно в бараките отсреща да има други войници, които сантиметър по сантиметър точно сега проверяваха всяка една дупка или тъмно кътче. Така че, забавеше ли се твърде много, можеше в крайна сметка вместо срещу трима да се изправи срещу... Не искаше да мисли за това.
Стисна по-здраво ножа в зъбите си и приготви електрошока. Поне можеше да се надява, че те няма да очакват някой да ги нападне така явно, а изненадата можеше да се окаже достатъчно силно оръжие. Все пак те търсеха човек висок около сто и седемдесет сантиметра и тежащ не повече от шейсет килограма. А той значително не се връзваше с образа, който си бяха изградили за жертвата. Така че...
Надигна се леко. Дясното му коляно се опря в земята. Лявата му ръка стискаше електрошока, в зъбите му проблясваше ножа. Беше заел стойка на бегач на къси разстояния, който чакаше сигналния изстрел, за да се понесе към финала. Прецени още веднъж разстоянието. Някъде между седем и десет метра. Два скока и щеше да се намира на достатъчно разстояние от тях. Понадигна се още малко и се приготви за атака.
Арчи наблюдаваше през дебелите стъкла на очилата си. Фигурата на мъжа приличаше на гепард готов да атакува жертвата си. Тялото му беше извито в гръбнака, погледът беше студен и смъртоносен, поне така му се искаше да бъде. Имаше чувство, че всичките му мускули са напрегнати до скъсване. В този момент се почувства ненужен като скъсана плюшена играчка. Имаше чувството, че е захвърлен на произвола на съдбата и някакъв непознат имаше за цел да му върне живота, скапания живот...
Мъжът беше почти прав. И тримата бяха с гръб към него. Идеален момент. Той се засили. За части от секундата се озова зад тях. Дясната му ръка, като програмирана, се насочи към дръжката на ножа, а в следващата част от секундата острието извистя във въздуха и разряза врата на най-близкостоящия войник. Точен и примерен удар. Един по-малко. Другите не успяха да реагират. Наистина бяха стъписани и Арчи си помисли, че вижда учудените им физиономии, че вижда страха в очите им. Хареса му!
...електрошока яростно се заби в метала, с който беше покрит войника и той започна яростно да се тресе. От гърлото му се изтръгна стон, но той беше сподавен от лъщящото острие.
Третият беше вдигнал ръката с оръжието си напред. Не крещеше, не издаде никакъв звук. За него беше неприемливо да извика от страх и точно това ги спаси. Стъпсиването му беше достатъчно дълго, макар и да беше продължило само две-три секунди. Той изрита дясната ръка в страни, а после хвана войника за гърлото. Сто и деведесет сантиметровото тяло с мускули като корабни въжета повдигна войника като перце и го запрати на земята. После като хищник се нахвърли върху него и започна да реже вратът му.
Интересно беше, че до Арчи, който си лежеше все така, не достигнаха почти никакви викове. Нищо! Просто една бърза, смъртоносна, добре свършена наказателна акция, която се увенча с успех.
Мъжът се надигна от тялото на третия войник и изтри челото си с ръкава на якето. После огледа последователно другите двама и му махна да се приближи.
Арчи почувства дъха на смъртта около себе си. Разбира се беше повече от радостен, че и този път не се намираше на мястото на тези... незнаеше дори как да ги нарече.
-Направо...направо незнам какво да к...-започна тихо той като едва си поемаше въздух от възбуда.
-Нищо не казвай! Не и сега!..Трябва да побързаме...
-Какво да направя?-запита Арчи, беше сигурен, че все пак можеше да се окаже полезен с нещо, колкото и минимално да е то.
Мъжът се огледа. Погледът му обходи местността около тях.
-Вече знаят, че използваш нож...Трябваше да направя нещо по въпроса, но вече е късно да мисля за това...
Арчи не каза нищо, макар че му се стори странно защо той използва нож.
-Вземи оня камък-мъжът сочеше парче гранит лежащо на два метра от тях,-и после хубаво им разкраси физиономиите!
-Моля?-почти извика Арчи.
Мъжът го изгледа учудено. За кой ли път?
-Размажи им физиономиите! Прати ги в Ада или където си поискаш...О.К?
-Но...но защо?-знаеше, че е безмислено да упорства, но...беше му трудно да приеме, че трябва да пребива да смърт някой, който вече лежи с прерязано гърло.
-Всички тези убийства ги извършваш ти, приятел! Ти! Не аз...Разбираш ли? Ако се разбере, че в Играта е влязъл страничен човек, хората, които ще ни преследват няма да са само тридесет, а поне десет пъти повече. Тогава нямаме никакви шансове...И сега не са много големи!
И Арчи разбра. Мъжът беше прав. Те не знаеха за него. Може би и по тази причина бяха толкова непредпазливи, макар че един от тях,не, вече четирима, бяха мъртви. Възможно беше да са го отдали на случайността. Но сега щеше да е друго. Вече имаше четири трупа на супер войници и много хора щяха да се запитат какво става. Как беше възможно Арчи Блекууд да направи всичко това? А отговора, който трябваше да получат в крайна сметка беше, че именно Арчи Блекууд, този скелет, кожа и кости, е направил всичко това. Ако се измъкнеше от тук щеше да стане герой, а мъжът щеше да остане в сянка. Несправедливо, но сигурността му го изискваше. Това винаги беше правилния избор.
Арчи взе камъка и тръгна към първия мъртвец. Очите му бяха ококорени като на предния. Изненадата се четеше в тях. Имаше и малко страх. Беше сигурен в това. Замахна с острия камък, но преди да го стовари върху лицето-маска мъжът го спря.
-Чакай!Чакай за момент!
Арчи закова камъка във въздуха. Тъкмо си беше вдъхнал малко увереност, а сега отново почувства слабостта си. Разколебаваше се. Страхуваше се да нарани дори един мъртвец. Какво толкова! Просто малко щеше да префасонира лицето му. Понякога жаргона му допадаше.
Той погледна изненадано мъжа, но не каза нищо. Просто отстъпи назад и зачака. Май така беше най-добре. Да се подчинява сляпо.
Спасителят му се доближи до първия войник и насочи нещо към очите му. Задържа го така около пет секунди и после се изправи.
-Може да го довършиш!..И не забравяй няколко реплики по негов адрес!
Това определено беше усмивка.
-Какво му направи?-запита Арчи и повдигна камъка високо над главата си.
-После!-мъжът извърши същата процедура и с другите двама и застана в страни, скръстил ръце пред гърдите си. Наблюдаваше го.
Арчи засили камъка върху лицето на войника и започна да го налага. Прозрачната маска се разби още при втория удар. Усети някакъв болезен прилив на енергия. Заля го вълна от ярост и той започна все по-силно и силно да блъска главата на войника. Превръщаше се в...
-Искат от теб да си животно...Нека разберат, че като се ядосаш ставаш звяр!
Беше истина. Силата като че ли нарастваше с гнева му...Е, добре поне, че войникът нямаше възможност да противодейства. Звяр! Какъв звяр можеше да е той? Надигна се от тялото и се доближи към второто. Наведе се над него, но мъжът пак го спря. Какво пък имаше този път.
-Не по същия начин...Можеш само да го фраснеш в гръдния кош. Трябва да разграничаваш начините, по които убиваш. Не се повтаряй!
-А отрязаното гърло?-попита той.-Не се ли повтаря?
-Хмм...Вече знаят, че имаш нож, нека разберат, че можеш да си служиш и с други неща!
-Не е ли опасно да показвам на какво съм способен?
-Всичко тук е опасно...Нека поне бъде правдоподобно. Колкото и да ги впечатли с това тук-той показа трите трупа,-трудно биха повярвали, че си го свършил просто така...Разбираш ли?-мъжът замаха с ръце пред себе си.-Просто няколко замахвания с ножа и тези момчета са трупове! Нали?
-А електрошока?
-Поне си наблюдателен!-кимна мъжа.-Само си го зашеметил с него. Няма да открият следи...Гарантирам ти!
-Значи първо съм цапардосал този с камък в гърдите-Арчи посочи втория,- а после сам прерязъл гръкляна на оня-сега вдигна пръст към първия,-и най-накрая съм използвал наученото при стария Хо Широ, един китайски каубой дето живее близо до нас, за да пребия третия...Охооо! Май започва да ми харесва тази игра!
Мъжът се усмихна наново.
-Та аз съм бил истински Супермен!
Арчи се отдалечи на два метра.
-Ще го изправиш ли, за да е по-правдоподобно!-ухили се той към мъжа.
-Ще свърша една друга работа...И тя изисква време.
Не каза нищо, а се зае с поставената му задача. Отне му около три-четири минути, за да се справи и с двамата, а после приседна на земята. Колко сила е трябвало да вложи той, за да се справи така добре? Много! Къде ли е сега? Арчи се огледа, но него видя. За секунда се почувства неспокоен. Защо го нямаше, защо се беше отдалечил, защо го беше оставил сам? Сам! Не му се искаше да остава сам като се има пред вид, че дузина "лакирани" можеха да се появят всеки момент. А може би тъкмо в този момент неговият човек се справяше с още няколко. Арчи се насили да стане. Искаше да му се притиче на помощ, но осъзна, че по-голяма помощ от тази да си стои на задника, няма. Така поне се гарантираше сигурността му. Изминаха две минути в напрегнато очакване и после въздъхна с облекчение. Мъжът се зададе и бързо приближаваше към него.
-Какв...
-Тихо! Идват още...
Той огледа трите трупа и доволно кимна с глава.
-Спокойно можеш да се пробваш като гримьор след като всичко това свърши!-каза той, отново го хвана за ръката и двамата се насочиха към бараките.
-Мисля, че повече би ми подхождала работа в някоя морга! Тук се чувствам досущ като на погребална процесия!
-Гробище!
-Какво?
-Като на гробище! Липсват фанфарите и опелото за процесията… Знаеш ли на колко добри момчета са им пръснали мозъците тук?
Арчи смотолеви едно "не".
-Повечето дори не са успявали да достигнат Ефирната зона!
Влязоха в тъмната постройка и затръшнаха вратата зад гърбовете си. Мъжът се отпусна тромаво на дъсчения под и Арчи последва примера му. Въпреки краткото разстояние, което притичаха, дишаше тежко. А и устата го болеше ужасно. Също така усети и оркестъра в корема си, който ясно му показваше, че започва да огладнява.
-Сега всичко се записва на камери...Преди да достигнете зоната, от която започва прякото предаване, момчетата трябва да скалъпят интересен екшън за пред зрителите. Камерите са много...Хубавото е, че са разположени на такива места, които са лесно достъпни.
-А тук?-притисни се Арчи.
-Няма!-отговорът беше повече от категоричен и Арчи не каза нищо по този въпрос.-За сега ще се задържим тук. Не ни е необходимо внимание, нали?
Арчи не отговори и вместо това запита:
-Откъде знаеш толкова за Зоната? Не съм чувал до сега да има оцелял... Не ми приличаш и на бивш войник! Нали не си?
-Не съм...И не се интерисувам от Зоната. Твоите приятелчета ми дадоха необходимото. Надявай се да не са пропуснали нещо, защото тогава всичко ще отиде твърде бързо по дяволите!
-Моите приятелчета? Кои са пък те?
Въпросът не предизвика учудване в мъжа. Той само повдигна рамене и не каза нищо по-конкретно от:
-Има време за всичко!..

5.
Тялото на мъртвия войник лежеше в лечебницата на "Мордър". Стаята имаше овална форма. Стените й бяха боядисани в искрящо бяло. Това създаваше илюзорно впечатление на безупречно поддържана чистота. Разбира се средствата, които държавната хазна отпускаше за поддръжка на лечебните заведения и особено за тези, които бяха координирани в затворите, не бяха твърде много.
Войникът беше положен върху висока операционна маса в центъра на стаята. Около него обикаляха четирима мъже облечени в бели престилки. Носеха маски на устите си сякаш се притесняваха, че могат да прихванат нещо от мъртвия. Някаква жена се суетеше близо до шкафа с медицинските инструменти. В движенията на всички си личеше припряност. Времето ги притискаше и това въобще не им помагаше. Прекалено видни личности очакваха бързи резултати от тях, иначе момчетата от Правителството щяха да дотичат на бързо и да започнат да им се месят.
Доктор Хичкок вече се чудеше кога Арнолд Декстър ще почука на вратата му и ще поиска тялото да бъде преместено в "Лиал". Откакто донесоха трупа тук, сърцето му се беше свило. За разлика от всеки друг случай до сега, това тяло внесе неимоверно много смут не само сред държавните служители, но и сред затворниците. Слуховете се разнасяха достатъчно бързо и за броени минути всички крила на затвора бяха информирани, че вече има жертва в поредната Игра, но тя не беше затворника, а един от екзекуторите. Това породи вълна на задоволство сред затворниците, което пък породи вълна от напрежение сред пазачите. Разбира се една такава обстановка не беше нещо, което можеше да се желае, но пред вид моментната ситуация, директора на "Мордър" взе решение да не информира никой за това и просто прекрати почивките на голяма част от пазачите, с което целеше да предотврати евентуални размирици. Все пак беше значително по-лесно да запуши устите на своите подчинени отколкото да се окаже пред свършен факт и хиляди главорези, които се мъчат да се преборят с високоволтовото напрежение, което течеше по телените огради.
Директор Кевин Мъскат също беше облякъл бяла престилка, а зелена кърпа предпазваше дихателните му пътища. Той гледаше безмълвно мъртвия войник на масата и клатеше глава. Беше му абсолютно трудно да повярва в причините, които бяха довели до смъртта му. Познаваше добре затворника участващ в Играта. Не лично, но беше подробно запознат с физическите му данни, потенциалите му, равнището му на интелегентност, планове и други общи приказки, с които задължително трябваше да се запознае преди да разпише разрешението за участието на затворника в Играта. Спомняше си го много добре и по-други причини. Доста интересни причини. До сега не беше имало случай затворник да бъде включен в Играта два дни след пристигането му в затвора. Вярно беше, че изборът се правеше от компютъра в кабинета му пред безпристрастно жури, но това си беше направо прецедент. При наличието на над четиридесет хиляди души, които лежаха по наровете на "Мордър" то избора на компютъра беше имено затворник Арчи Блекууд. Беше му забравил номера.
И сега този прецедент доведе след себе си до друг прецедент. Беше загинал войник. Беше убит войник. Беше убит с много остър нож. Ножът всъщност беше прецедента в случая. Затворниците не разполагаха с никакво оръжие освен собствените си възможности, един пластмасов фенер, платняна раница, в която имаше антикиселинно наметало и ръкавици. Неща, с които някой трудно можеше да се противопостави на перфектно обучените правителствени войници. Но ето, че по някакъв начин затворника се беше сдобил с нож, с който беше обезглавил един от екзекуторите.
Директорът гледаше ококорените очи и зяпналата уста. Хранопроводът беше прерязън. Фактически главата се държеше само на кожата…
-Ударът е бил доста прецизен!-констатира Хичкок оглеждайки внимателно останките от врата.-Сто процента е бил запознат със слабите места в униформата на войниците. Оцелил е точно мястото, където скафандъра се свързва с металната броня…
-Възможно ли е да е просто случайност?-гласът на директора като че ли излизаше от черна дупка. Беше мрачен и напрегнат.
-Възможно е, но се съмнявам…Дай ми записките!-докторът се обърна към един от санитарите.
Младият мъж се насочи към картотеката и извади медицинския картон с показанията на затворник Арчи Блекууд. Картона му не беше кой знае колко дебел, макар че вътре бяха описани всички заболявания на затворника от момента на раждането му до постъпването му в "Мордър" и разбира се вътре бяха отразени данните му преди участието му в Играта.
Докторът им хвърли бърз поглед. Кимаше замислено, а това не беше добре.
Директорът на затвора мълчаливо изчакваше мнението му.
-Бил е доста по-нисък, а това означава, че е невъзможно! Наистина невъзможно!..Той не е пробил гърлото му, а направо го е срязъл…Разбирате ли? Издебнал го е в гръб и му е прерязъл гръкляна като на пиле. Просто едно бързо примерено движение и край…Войникът-докторът погледна мъртвото тяло,-е умрял веднага. Едва ли е разбрал какво всъщност става…Е станало!
-Тогава?
-Ами възможно е затворника да е бил качен на нещо…Нещо, високо поне десет сантиметра. Тогава действително ситуацията може да се изясни, но…
-Но какво?
-Там където е намерено тялото няма нищо подобно…Нищо високо! Или поне така каза диспечера. За момента е почти невъзможно да разберем нещо повече.
Докторът повдигна вежди и заби поглед в очите на директора.
-Възможно ли е да е прикрил следите си?
-Не сме изпращали специалното подразделение, сър…-докторът замислено се загледа в краката си. Това би трябвало да прикрие упрека към директора.-Поне докато трае Играта сме безпомощни.
Кевин Мъскат разбра за какво става дума и само смутолеви едно:"хмм".
Доктор Хичкок махна на санитарите и медицинската сестра да напуснат залата. Те изпълниха заповедта мълчаливо.
Когато двамата останаха сами той седна на въртящия се стол и започна:
-Ситуацията действително не е никак розова, сър!..До този момент наистина не е имало нещо толкова съмнително. Мисля, че нещо ни убягва! Нещо, което би трябвало да ни покаже какво всъщност е станало там.
-Ако бях изпратил специалното подразделение, това неминуемо щеше да предизвика търкания…Щяха да изпратят проверяващи, а знаеш как са нещата. Договорът е подписан между правителството и "Ченс", ние сме просто изпълнители на държавната поръчка. Осигуряваме необходимите… кадри!
-Знам това, сър, но при положение, че един войник е загинал по такъв начин…Професионален начин! А доколкото знам затворника няма дори необходимата военна подготовка…
Замълча за малко. Очакваше директора да каже нещо.
-Колко тихо можем да проверим всичко? Имам пред вид и колко време ще отнеме?
Хичкок повдигна рамене.
-Зависи колко бързо "Ченс" ще съберат записите на камерите и за колко време ще обработят филмите. Не е много!
-Да рискуваме ли с екипа?
Доктор Хичкок рядко беше виждал директора на "Мордър" в това състояние. По принцип пред него винаги беше стоял един леден човек. Дори в повечето случаи имаше чувството, че пред него не стои човек, а статуя, която се движи и говори. Но сега…Сега положението беше друго. Вярно беше, че проблемите сплотяват, но беше трудно да се повярва, че директора ще иска мнението на своите подчинени. Ясно си личеше, че беше притиснен и май можеше да го разбере. Времената не бяха никак леки и той много лесно можеше да се катурне от стола. В този момент самият той можеше да помогне за потъването му ако пожелаеше, но не го искаше. Колкото и студен да беше Мъскат, все пак той беше човек, който си вършеше идеално работата. Не влагаше лични чувства в задълженията си. Беше безпристрастен арбитър на всички проблеми, които съпътстваха ежедневието в затвора. Така че…просто не си заслужаваше да му играе мръсни номера зад гърба. Все пак , както някой обичаха да се изразяват, по-добре познат враг отколкото непознат приятел. Доктор Хичкок знаеше какво можеше да очаква, а и директор Мъскат щеше да вземе пред вид услугата, която щеше да му направи. Една препоръка в необходимия момент можеше да помогне значително за интересите му.
-Мисля, че можем да оставим нещата така…На този етап няма да вдигаме шум. Нека Играта да продължи така. Жертвите все пак са били предвидени при организацията. Това, че обстоятелствата са малко…как да кажа…неясни, не означава, че шоуто трябва да бъде прекратено…Нали, сър? А и мисля, че това е проблем, който трябва да бъде разрешен от съвсем друга компетенция.
Директорът кимна замислено. Екипът означаваше прекалено много главоболия, а ако това стигнеше до ушите на Водача, е , тогава повече от сигурно щяха да падат глави.
-Може би още днес ще дойдат хора от правителството…Ще ти зададат доста въпроси!
-Ножът може ли да се окаже причина в Играта да се намесят още войници?-докторът не обърна внимание на думите на Кевин Мъскат.
-Не! Не би трябвало…Все пак те са супер войници…Елита на Водача!
-Тогава можем да оправдаем наличието му, сър!
-Как?
-Уилям Дефо, сър…Почина вчера от инсулт. По всяка вероятност е помогнал на затворника да се сдобие с оръжие, а след това затворника бързо му е платил за услугата…
Директорът на "Мордър" кимна. Мразеше да лъже, но щом се налагаше да защити себе си и неприкосновеността на затвора, който му беше поверен, то той щеше да направи всичко, което бе по силите му, за да задържи държавните служители далеч от тук.

-Поне ще ми кажеш ли как ти е името?-гласът на Арчи беше тих и спокоен, нещо което искрено го изненада.
-Разбира се!..Това поне мога да направя за теб…
-Правиш и доста други неща…Например до сега си убил… четирима. Още само двадесет и шест и шоуто може да приключи!
-Хмм…Май Играта започва да ти допада?!
-Като си от другата страна нещата изглеждат доста по-привлекателни. Лесно е да бъдеш жертва, трудно е да победиш!
-Не си бил много силен по философия!
Арчи се замисли. Действително беше така. Баща му обичаше философията, не той. Колкото и да обичаше да разсъждава, да преценява ситуациите, винаги имаше едно малко нещо, което му убягваше, и което в последствие се беше превръщало в причина за доста несгоди. Ето сегашното му положение например. Двамата, с все още един непознат, стояха в някаква дълга и тясна барака, а някъде отвън се разхождаха двадесет и шест въоръжени екзекутори, на които дори не се плащаше, за да го премахнат. Те бяха просто послушни момчета, които цял живот не бяха чували нищо друго освен : "направи това", "направи онова" и сега, за да не изменят на себе си правеха абсолютно същото. Изпълняваха заповеди, а те съвсем не бяха по неговия вкус.
Арчи затвори очи за малко и си спомни за стария професор Кълдъруд, който имаше твърде голям нос и гъсти бели вежди. По темето му едва се намираше и косъм, а веждите му действително бяха като джунгла. Носеше дебели рамки с още по-дебели стъкла. Тези, които Арчи носеше, не струваха нищо пред неговите. Винаги вървеше широко разкрачен и приведен напред. Викаха му Бегача. Беше много добър философ. Дори повече от добър като се имаше пред вид честите спорове, които водеше със самия себе си. Пред голямата аура се мъчеше да успори нещо, което сам твърдеше, че е точно обратно. Арчи беше сигурен, че дори Сократ не е влагал толкова старание, за да обучи своите последователи. Кълдъруд обаче беше особен човек и присмехулните погледи на студентите му и на останалите преподаватели нито за миг не успяха да разклатят вярата му, собствената му философия, която го поддържаше жив.
Ето я и брънката от веригата.
Философията, която го поддържаше жив! В случая това беше…
-И все пак…как да се обръщам към теб?
-Супермен!-засмя се той и бързо добави:-Рам, Едуард Рам.
-Приятно ми е, мистър…
-Само Рам…Не обичам фамилиарности.
-О-хоо!-захили се Арчи в беззъба усмивка.
-И сега, най-накрая, ще може ли да ми отговориш на няколко въпроса?
-Зависи колко са дълги и дали имат смисъл!
Арчи не каза нищо. Това явно беше намек, че повече от нещата, които искаше да разбере щяха да останат без отговор. Или без отговор поне за сега. Това едва ли беше точно това, което беше очаквал, но на първо време стигаше.
-Тогава ще прескоча глупостите…Става ли?-попита той.
Едуард Рам кимна. Защо ли в повечето случаи предпочиташе да си държи устата затворена?
-Ами да започваме…Колко време имаме преди те да ни доближат?..Имам пред вид да знам колко време можеш да ми отделиш, за да реша няколко вътрешни противоречия. Неща, които ме гризят и не ми дават покой, макар, че едно от тези неща си именно ти и твърдата ти китка, която не се откъсва от лакътя ми!
Не искаше да го казва. Мамка му! Ето отново се показа слаб, слабохорактерен, слабоволев, слаботелесен…и всяка една дума, която започваше със слаб.
-Синините ще ти минат…Гарантирам ти!
-Не иснах да кажа това…Наистина не е в това проблема! Просто не съм свикнал някой да ме дърпа за ръката…без да ми изстрие носа след това!
Е, този път май хумора не помогна много.
-Ето, че още от самото начало започна да се отвличаш…Имаме малко време. Не е много, но достатъчно, за да те осведомя за какво става дума ако вече не ти е ясно.
-Запознат съм с правилата на Играта…Всеки участник най-подробно се запознава с тях преди да бъде ритнат като бездомно псе сред глутница кръвожадни вълци!..Директорът лично се зае да ми окаже тази чест и близо час слушах най-подробно глупостите му!..
Мълчание.
-Знам, знам, че това не те интерисува…О.К!..-Арчи се замисли за секунда. Имаше толкова много въпроси към тази странна личност, че не можеше да реши с какво да започне.-Добре, добре!-ръката му описваше малки кръгове във въздуха.-Какво беше онова нещо, което прокарваше пред погледа им? До сега не съм виждал такъв уред и ми е малко интересно!
Той упря брадата с дланите си и загледа в тъмнината пред себе си.
-Май журналиста в теб се обади…Дори тук ли ще търсиш сензациики?
-Не е до това…Просто това е единственото нещо, което се повтаря след като пречукаш някой от тях…Провесваш ръка над очите им, а те винаги са широко отворени, и после щракаш…
-Можеш да вземеш отпечатък от окото на мъртвец както и от ръката му. Разбира се има доста голяма разлика. За да снемеш отпечатък от окото не се нуждаеш от прах и дактилоскоп. Уредите, които се използват са доста по-сложни. Техниката е в процес на цъфтеж, или поне беше… Дори бяхме стигнали до един момент, когато всичките разработки щяха да достигнат пазара…Всъщност няколко прототипа бяха използвани на частни демонстрации…
-Мисля, че се сещам!-Арчи свъси вежди невървящо.
-Не е толкова трудно…Правило се е доста преди войната. Просто някой неща се нуждаеха от реконструкция, която да ги направи… по-добри. Нали всички искаме живота да стане по-добър. А това не може да стане ако ние не променяме средата, в която живеем и средствата, които използваме.
-А ако заговориш и за идеалната раса…-Арчи се облегна на дебелото дърво и за момент усети студенината, която струеше от него.
-Не се притеснявай! Просто живота е низ от движещи се събития, в които ти се намесваш с или без твое желание…Аз се намесих в Играта, плащат ми за това. Средствата, които използвам, за да се предпазя от известността, трябва да си останат тук…Разбираш, нали?
-Гроб съм!
-Харесват ми аналогиите ти! Това малко апаратче-Рам извади някакъв продълговат уред от джоба на якето си,-е…още не съм му измислил име. Но не това е важно, а работата, която върши. Когато човек умре, без значение начина на смъртта, той запечатва няколко образа в съзнанието си. Те могат да бъдат снети на компютър и след обработка биха могли да придобият съвсем ясни контури. Форми, фигури…човешки фигури.
-Нещо като снимки?
Едуард Рам кимна.
-Може ли да го видя?-попита Арчи. В гласът му си личеше възбуда.
-Не!-отговорът го завари неподготвен и той като опарен прибра полупротегнатата си ръка. Рам прибра уреда в джоба си и продължи:-Когато убих онези войници, моето лице остана запечатано в очите им. Това е следа, която не мога да допусна да достигне до …дори и аз незнам кой ще се заеме с тази каша…Това тук изстрива насложените образи и позволява на ириса да фокусира още едно нещо. Фактически твоят образ измества моя и така ако някой реши да търси истината някъде там-мъжът посочи с два пръста очите си,-то той така или иначе ще достигне до теб! Мен ме няма…Аз съм изстрит!
-А-ха-устата му беше зяпнала.-Искаш да кажеш, че окото работи като фотоапарат…Не точно това, а, че онова нещо там прави така, че…
-Окото възприема допълнителни образи…дори и след смъртта!
-Значи им промиваш…
-Няма нищо общо с промиване на съзнанието!..Представи си фотолента. Няколко пози се наслагват една върху друга и не излиза нищо, нали? Просто мъгла!
Последва нова кимване.
-Това тук-отново потупа джоба си,-прави възможно да бъдат изстрити долните кадри и на тяхно място да бъдат запаметени от осем до десет нови. Те имат идеално качество и са напълно автентични.
-"Илай-глез" разработваха нещо подобно!-костатира Арчи.-Сега се сещам! Да, точно така. Работеха за Пентагона и имаха задача да направят нещо подобно…Един мой колега трябваше да отрази някакво тяхно откритие, но големите момчета с могото звезди на рамената забраниха статията…Иначе беше станал страхотен материал!
-Били са прави!..Преди Взрива точно по този тъп и безотговорен начин всичките ни научни откртия ставаха достояние за останалия свят и особено за руснаците…Те винаги са се вълнували от нас и възможностите ни, а ние като добри деца, солидарни с каузата им, винаги правехме всичко възможно да им доставим горещите новини още със сутрешната преса…Това правихте вие новинарите! Задълбочавахте конфликтите вместо да помагате за тяхното разрешаване…
-Не мисля, че сме стигали чак толкова да…
Дори не усети как ръката на Едуард Рам запуши устата му. Той повдигна ръце във въздуха в знак, че е разбрал какво се иска от него, и бавно се отпусна на пода.
Пак се започваше. Рам май отново като че ли надуши неприятностите доста преди той самия преди да почне да си мисли за тях. Трябваше да има невероятен инстинкт.

6.
Денят щеше да започне съвсем скоро, а това означаваше поредно натоварено разписание и задачи, с които трябваше да се справи. Защо ли живота беше куп от задължения? Защо ли нямаше жена, която да се нагърбва с тоновете домакинска работа, в това число - чистене, пране, гладене и куп други дреболии, които го изнервяха прекалено много. Но пък живота, който беше свикнал да води, го принуждаваше да я върши макар и роптаейки наум. През последните няколко години от скапания си живот се питаше точно това и то всяка божа сутрин, а отговора неизменно му се усмихваше като някой призрак, който го преследваше дори и когато е буден.
Действително образа беше на красива жена, висока около сто и осемдесет сантиметра, имаше дълга до кръста кестенява коса, тъмносини очи...Когато ги погледнеше имаше чувството, че се оглежда в нощното море. Спокойни и меки, бурни и страстни. Всеки един порив извиращ от душата се изразяваше от очите. Колко дълго време се беше наслаждавал на тези очи...Колко дълго време беше стоял притихнал в семейното легло и ги съзерцаваше в полумрака. Тя винаги спеше с полуотворени клепачи и той винаги имаше чувството, че просто се прави на заспала и всеки момент ще му се нахвърли...А сега тя просто си стоеше закачена на стената срещу леглото му и му се усмихваше свенливо като на първата им официална среща. Фонът беше идеален и допълнително подсилваше прелестта й. Снимката беше правена в парка, който преди години можеха да гледат от другата спалня, а сега...Какви прекрасни години бяха!
Стивън Уорд въздъхна тежко, както всяка сутрин и се надигна от леглото. Имаше перфектна фигура за мъж на неговите години. Едва ли повечето хора биха му дали повече от тридесет и пет. Висок, строен, атлетично телосложение, все още черна коса макар и на места да проблясваха бели коси, малко студен поглед, но все пак властта, която упражняваше изискваше на него да се гледа с необходимия респект. Власт! Е, това можеше да се сложи и в кавички. Служителите го уважаваха именно заради респекта, струящ от него. Имаше солидни връзки в най-висшите кръгове във Вашингтон, познаваше достатъчно бизнесмени и предприемачи, за да си осигури една стабилни и най-вече законови позиции. Не беше съгласен с повечето законопроекти, които сега се внасяха за гласуване, но неговият глас беше, както казваха, глас в пустиня. Такива бяха гласовете на всички. Сега военните диктуваха политиката и скоро нещата нямаше да се променят.
Стивън Уорд също така беше бивш военен. Пенсионира се на четиридесет и пет, само три месеца след избухването на войната. Избухване! Всички бяха на мнение, че проблемът можеше и трябваше да се реши на дипломатично ниво. Като офицер пред края на кариерата си, той избягваше да споделя политическите си възгледи. Не можеше да се нарече демократ или републиканец. Уважаваше достойните мъже. А имаше малко такива политици. Твърде малко за жалост. Точно и по тази прчина се беше стигнало до тази разруха, до този упадък на човечеството.
Животът, вместо да стане по-лесен и красив, се беше превърнал в помийна яма.
Имаше закони, които никога нямаше да се променят. Те си оставаха вечни, дори и човек да го няма.
Стивън Уорд уважаваше идеи като: няма по-лошо нещо от човека; това, което човек може да ти направи не може да ти го направи никой друг, дори и Господ; човек съзнателно върви към своята гибел и дори се усмихва на наивността си; всичко създадено от човек ще погине от ръката, която го е създала; съзнанието на човек е верига изкована от изкривените съзнания на предците му; човек върви по следите на смъртта с факел в ръка...
Философията му беше доста песимистична, но нима с досегашните си деяния хората бяха опровергали мислите му. Милиони бяха заплатили за утопичните идеи на своите ръководители. Парите стояха в основата на всяко зло, парите бяха измислени от хората, следователно човек беше причина за всички проблеми.
Стивън Уорд беше твърде далеч от идеите на анархистите, но в съзнанието му ясно се формираше картина, която представляваше идеален свят, много по-красив от този на Платон, много по-вълнуващ от приказките на Шихерезада, много по-спокоен от живота, който кипеше навън. В него нямаше стени, нямаше прегради, гранични пунктове, нямаше войници с накривени кепета увесили пръст на спусъка, нямаше бездомници увити в дрипите си, които дебнеха по ъглите на сградите и в близост до сметищата.
Стивън Уорд, управителя на фондация "Световен мир", работеше за тези свои идеали. Мечтата му беше почти непостижима, но от момента, в който ядрената гъба всмука жена му в бездната си, той се промени. Омразата не беше решение на проблема, както решение не можеше да бъде и Водача. Познаваше го твърде добре, за да е запознат с качествата му. За сега се представяше като изискан джентълмен. Мъчеше се да прикрие военните си порядки зад лицемерна физиономия, но те съвсем скоро щяха да избият на повърхността. Режимът, който и сега си беше доста строг, щеше да се превърне в тоталитарен и тогава страната отново щеше да потъне в мрак и забвение.
Европа се развиваше сравнително бързо, а Китай, който трябваше да е най-засегнат от всички, вече бележеше значителен ръст в икономиката. Америка изоставаше в своето развитие и вместо прогрес хората се сблъскваха с непрестанни конфликти между Президент и Сенат, Президент и Конгрес, между самите държавници, които вече близо година стояха начело на държавата, и които твърдяха пред телевизионните камери, че се мъчат да изградят едно ново бъдеще за американския народ, а през времето, което прекарваха зад затворените врати на Конгреса или Сената, не правеха нищо друго, освен да се оплюват един друг. Липсваше общата идея, общата кауза, която да обедини всички. Вече никой не се вълнуваше от страната като цяло, всеки се грижеше за собствения си джоб. Някой от политиците дори подкрепиха привличане на инвестиции от страна на Европа и Азия като начин за по-бързото излизане от кризисната ситуация. Други пък разработваха невъзможни планове за мигновено възкресяване на икономиката и инфраструктурата. Трети се мъчеха да прокарат тъпите си проекти свързани с безработицата и така нататък...И всичко това докато нямаше стабилен Държавен апарат. Нямаше полиция, нямаше стабилно законодателство, нямаше правораздавателни органи...Нямаше дори кой да се наеме със събирането на данъците.
Данъците!
Проблем номер едно до този момент. Държавата искаше да напълни хазната си за сметка на обикновения човек. Изцеждаше го до край, отнемаше му дори последния къшей хляб, а след това хвърляше парите за празни проектопрограми, за митинги и бюлетини.
Вярно беше, че строителството потръгна. Хиляди хора бяха заангажирани за възстановяването на културни паметници и сгради, други строяха жилища, а най-масово се строяха затвори, за да има къде да влязът самите строители след като дойде време за събиране на данъци. Какава пародия! А иначе Америка отбеляваше прираст на населението, прираст на доход на глава на населението, прираст на брутния вътрешен продукт. Просто никой не си беше поставил за цел да отчете инфлацията като фактор за жизненото равнище.
Имаше един човек, който отделяше малко повече внимание на проблемите на държавата и народа като цяло, отколкото мъжете, които обещаха да построят един нов Бял Дом, и които вече се кипреха зад недостижимите си кабинети.
Дънкан Важ беше човек с ясни идеали. Не обичаше да говори твърде много, защото приказките само бавеха. Не приказките, а действията бяха стъпките към прогреса. Не обичаше да дава интервюта и не отдели достатъчно средства за кандидатурата си. Та и откъде ли можеше да ги вземе след като икономиката претърпя пълен срив. Крахът на банковата система беше в основата...Не! Разбира се, че в основата беше назрелия дипломатически конфликт. Всичко останало беше просто неизбежна последица. Някой дори го нарекоха: фактора Червен бутон!
Дънкан Важ не успя да се наложи над Еилийн Робъртс. Никой не се и съмняваше, че при провеждане на изборите именно военните ще надделеят. Е, също така никой не очакваше, че изборите ще се проведат на едно по-високо равнище и обикновения народ ще се окаже изолиран и тънещ в невидение. Просто тези, които народа избра, решиха пътя, по който страната щеше да се възстановява. Точно това стоеше в основата на загубата на Важ. Повечето от членовете на Сената и Конгреса бяха или военни или бивши военни. Много малко бяха политиците от старата генерация, викаха им така след като ядрения взрив помете всичко, а и техните гласове не се чуваха. Тези, които все още вярваха, че светът може да стане по-добър единствено ако се управлява от политици и дипломати, бяха малцинство. Оръжието и военната мощ сега се явяваха основен фактор за суверинитет и защита. Никой не отчиташе, че точно този модел на изкривено мислене всъщност подтикна политиците да стигнат до...
Нима програмата "Зведни войни" помогна в този случай? Какво стана с милиардите долари инвестирани за въоръжение? Къде потънаха обещанията, че при ядрена атака Америка ще остане незасегната?..Глупостите потъваха една след друга, както потънаха и тези, които ги съчиняваха. А сега всичко започваше отново. Бавно. Стъпка по стъпка. Патрон по патрон. Танк по танк. Изтребител по изтребител.
Малцина виждаха, че хората отново мислеха как да застанат една крачка пред останалите вместо да им подадад ръка и да направят Земята едно чудесно място за живеене. Не беше толкова трудно. Не беше и лесно. Но никой не казваше, че красотата е нещо лесно за постигане. Тя се постигаше с много трудно и старание. За да направиш хубава скулптура не трябва да използваш пясък...
Стивън Уорд искрено вярваше, че Дънкан Важ беше човека, който можеше да постави основите на собствените му идеи. Стивън не беше от хората, които лесно се хвърлят в краката на някого. Напротив. Не го правеха за никого. Не и за определeни личности. Не и след смъртта й...
Лицето му отново се изкриви в ежедневната сутрешна гримаса и той нахлузи чехлите си.
Днес денят му щеше да бъде значително по-разнообразен.
Първо трябваше да се подстриже.
Второ, днес беше погребението на Лили Важ.
Точно заради това второ той прие предложението на Дънкан Важ...Оставаше съвсем малко време и Америка щеше да разбере що за шоу предстоеше.

7.
-Какво е това?-изпищя Арчи и направи крачка назад. Гледаше окървавеното парче месо и не можеше да повярва на очите си.
-Храна!-не си личеше Едуард Рам да се е обезпокоил от реакцията му.
Парчето месо тупна на земята и Арчи продължи да го гледа с отвръщение. Коремът му започна да се надига, чувстваше учестено туптене в гърлото си. Сигурен беше, че ако бе хапнал нещо преди, до сега всичко щеше да лежи на пода пред него.
-Какво е?
-Да не си вегитарианец?-на свой ред попита Рам и се засмя.-Съжалявам, но ако не си падаш по месото... Ще се наложи сам да си опека пържолата.
-Какво е?
-Когато баща ми е бил във Виетнам много често се е стигало до такава ситуация...Просто това е било решение, което е трябвало да бъде взето. Или просто...край!-той направи рязък жест с ръка, който беше повече от недвусмислен.
-Какво е?-трети път попита Арчи все още гледайки с отвръщение. Не можеше да преглътне.
-Някъде бяха казали, че месото е много вкусно...Имало вкус на...На...Как беше, по дяволите!-Рам щракаше с пръсти във въздуха, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.-Хайде де, помогни!
Арчи Блекууд дори не примигаше. Не можеше дори да си представи, че би хапнал месо от...
-Куче!..Така и не ми дойде другото име...Но какво...
Туп!
Тялото на Арчи се свлече на пода. Ръцете му увиснаха в страни, а той изплези език.
-Куче?!-повтори той.-Куче?!
-Разбира се...Ти да не си помисли, че ще си играя да им смъквам униформите, за да ги режа на парчета? Направо си луд!
-Луд!-повтори.
-Аха...Не си падам канибал! Нима си помисли, че ще ти дам да гризеш ребрата на някой от екзекуторите!..Ти направо се подиграваш с мен. Повечето от тях сигурно са пълни с бацили въпреки медицинските тестове, на които ги подлагат постоянно. Разбираш ли? Медиците биха излъгали при прегледите вместо да обявят някой от тях за болен. Това ще е в разрез с политиката, а това пък би довело до незабавна доброволна оставка. Семейни проблеми или пък просто гъбичките по краката...Нали? Влудяват те и не те оставят на мира. Карат те да се чешеш, а на някой места това е твърде нетактично. Особено пък ако си доктор и трябва да даваш някакъв пример.
-Куче?!
-Мисля, че днес разговорът ни с теб няма да е на много високо интелектуално равнище, приятел...А ни чака цял ден! Разбираш, нали? Мисля, че вече трябва да си схванал стратегията, която смятам да използвам. Има ли нещо такова или главата ти още не може да асимилира, че това пред теб си е просто едно... добре обучено куче убиец, което трябваше да те загризе за врата. Кое тогава е по-добре? Ти ли да пригрезеш неговия или то твоя! Ето ти и тема на размисъл докато аз си правя котлета.
Едуард Рам му обърна гръб и се зае да пали малък огън.
-Няма ли да ни издаде?
-Ще позадимим малко тук, но не се притеснявай. Все още има достатъчно остатъчен прах във въздуха, а и си мисля, че те ще те търсят доста по далеч от тук!
-Къде сме всъщност? Не съм имал време да погледна картата! А и ти не я поглеждаш!
-Те очакват, че ние, всъщност ти, ще бързаш към финала. Нали? До този момент всеки от преследваните се е старал да се добере колкото се може по-бързо до финала. Финала! Заветната цел на всеки затворник...Свободата! Пътя към ада навън!
-Сега си значително по-разговорлив!-вметна Арчи. Погледът му си беше възвърнал предишната бистрота.
-Сега нещата са малко по-спокойни...-той се усмихна дружелюбно.-Вече са само деветнадесет, а това прави шансовет ни доста по-добри. Деветнадесет към едно е доста по-добре от тридесет към едно...Или греша!
Арчи се съгласи. Не се зачуди защо Рам не каза "към две".
-Денят не е полезен за разходки...Ще сме много по-уязвими на дневната светлина, макар че тук слънчевите лъчи почти не достигат.
-И къде сме все пак?
-Доста близо до там, откъдето тръгна...На около две мили сме от "Мордър"!
-Две мили!-Арчи изтръпна при мисълта, че вървяха отново към затвора. Не му се искаше да се озове пак пред директора. Не искаше отново да става свидетел, участник...Искаше да се махне колкото се може по-бързо, а те отново се...
-Всички искат да се махнат колкото се може по-бързо-сякаш му четеше мислите.-Ние няма да го направим! Ще ги накараме да се изнервят до краен предел и тогава ще бъдат много по-уязвими.
-Или силни?-провокира го той.
-Нека аз мисля по тези въпроси! А?
Арчи безмълвно склони глава. Трябваше да признае, че Рам отново беше прав. Той познаваше хората, които искаха да го убият, доста по-добре. Все пак вече се беше справил с близо половината, а по него нямаше дори драскотина. Докато се бяха придвижвали ...обратно, Рам на няколко пъти го беше изоставял и всеки пък, когато се връщаше отмяташе по няколко резки на дръжката на ножа. Арчи забеляза, че само веднъж нанесе три резки. В повечето случаи ставаше дума само за по една. Надяваше се колкото се може по-скоро да види как Рам ще нанесе още деветнадесет резки.
През по-голяма част от пътя те почти не говореха и Арчи отново се мъчеше да си отговори сам на купища въпроси. Инструментите, които Рам използваше, бяха доста интересни от чисто любопитство и от научна гледна точка. Това, че имаше начин да се предпази като ликвидира последния зрителен миг на съперника си заменяйки го с лъжливи данни, беше направо перфектна идея. Или, по-добре казано, перфектно изобретение. Защитата им до този момент беше перфектна, стигаше само и...
-Камерите!-почти изкрещя Арчи и се изправи на крака. Челото му се изпоти, а космите по ръцете му настръхнаха.
Това, което последва от страна на спасителя му, направо го извади от равновесие. Не очакваше Рам да се засмее толкова гръмогласно. Не мислеше, че ще види толкова широка усмивка. Очакваше по-скоро някакъв потъмнял поглед, очакваше да види как сърцето му се свива, а после започва да изтласква все повече и повече кръв, очакваше да види как слепоочията му се обагрят в червено...
-А къде си мислеше, че сновях след като се боксирах с момчетата! Нима си мислел, че съм на разходка или просто садя нива?
-...пикаеш!
-Е, и това го вършех...Но не пикая толкова често. Медицинските прегледи някога могат да бъдат и доста успокояващи. Приятел, ти май действително си...Извини ме за израза. Оглупял! Какъв е смисъла да използвам онова нещо, ако доста други неща...-Рам започна да пресмята нещо на ум,-всъщност тридесет и осем камери. Да! Тридесет и осем камери до сега, а има и още малко!
-Искаш да кажеш, че си премахнал всички камери до сега?!-не вярваше. Не беше за вярване.
-Това е част от плана, приятел! Все пак трябва да те изведа жив оттук!
Не пикая толкова често! Оле, Боже! Така си беше. Та той беше убил единадесет войници за около три часа. Бяха заедно само от три часа, а вече ги свързваха телата на единадесет мъртавци. Е, свързваха ги и делата на няколко хора или някой точно определен човек, който сигурно беше дал луди пари, за да го вкара тук...и да го подготви толкова добре. Рам познаваше перфектно местността. Колкото и да му се струваше невъзможно това. Но те просто си вървяха. Не по главния път разбира се. Преминаваха през горичките, шубраците, малките колибки, тук-там се шмугваха и в малки шахти и всичко, за да се върнат назад. Имаше логика в това, което казва, но все пак нали финала беше заветната мечта. Та нали можеше да се излезе само от там! Какво щеше да стане ако той избиеше всички войници? Нима охраната на финала щеше да го стави просто ей така да се излезе...Нямаше ли да изпратят още и още войници докато не го откриеха и не му прережеха гръкляна, докато някой не му пръснеше мозъка по асфалта!
-Нещо май те притеснява?-попита Рам режейки парче кърваво месо.-Искаш ли?
Арчи не осъзна, че кима в знак на съгласие.


-Единадесет?-Еилийн Робъртс нервно потупа с пръсти по бюрото си. Тъмните му очи се бяха забили в двуглавия орел окрасяващ центъра на килима на възстановения Овален кабинет. Искаше го в същата форма. Трябваше да бъде такъв защото смяташе да направи Щатите великата страна, която бяха преди...преди всичко да отиде по дяволите. Водача беше сравнително висок. Имаше тъмна коса, гъсти черни вежди, проницателни очи окрасяващи малко дълъг нос. Жестовете му бяха резки и отсечени, говореше бързо със заповеден тон. Военен! Разбира се можеше да се охарактеризира и само с тази единствена дума. Тя даваше отговор на останалите въпроси, които хората искаха да зададат или си задаваха мислено. Само колко лесно можеше да определиш какъв е човек....Направо беше изумително. Разбира се съществуваха и други общности от хора, които можеха да се разграничат само по общото им наименование. Такива бяха например: богослужещите, политиците, терористите, фанатиците и други. За такива групи хора самата дума говореше твърде много. Всеки знаеше какви са, всеки можеше да свърже общия термин с отделния индивид.
Терорист! Какъв беше той? Ами много ясно, че човек, който извършва антихуманни дейности. Човек, за когото човешкия живот не струваше пукната пара. Не беше необходимо да описваш подробно отделните терористи, за да добиеш представа за всеки. Просто думата формираше мислена картина в съзнанието на всеки човек. Разбира се имаше много тънки граници, които много често хората пренебрегваха и това най-често водеше до големи гафове. Например терорист много често се смесваше с понятието фанатик, въпреки че двете думи имаха много общо те просто бяха толкова...твърде далече по същина. По тази логика хората можеха спокойно да свържат тези две думички с определението политик. И то особено след всичко, което беше станало. Тогава можеше и се формираше една обща група от хора, които по всяка вероятност преследваха общи цели, но използваха различни методи, за да ги постигнат. Те трябваше да се нарекат...примерно врагове на обществото. Всички имаха свои идеали и бяха готови да убиват, за да се окажат на върха. Кой обаче беше по-голям враг на обществото? Терористът, фанатика или политика. И едните, и другите, и третите бяха виновни за хиляди главоболия и кръвопролитие. Терористите убиваха за пари, за да всяват хаос, за своите правителства. Фанатиците убиваха заради вярата си. А политиците - те просто се помъчиха да затрият всичко, което човек беше постигнал. Те не убиха просто хората, те се помъчиха да разрушат култура, минало, настояще, бъдеще, технологии...Убиха милиарди и то само с едно натискане. Кой тогава беше най-големия враг на човек, кой трябваше да бъде наречен антихуманна личност на хилядолетието? Политикът и начина му на управление! Това беше простия отговор, това беше и отговора, който Еилийн Робъртс се мъчеше да натрапи на останалите живи след взрива. Това беше единствения му шанс да остане начело на държавата. Зад него стояха военните, а хората правеха това, което войниците им заповядваха.
...а сега единадсет от най-добрите му момчета, които лично беше обучавал, чиито възможности познаваше отлично, лежаха мъртви и съвсем скоро щяха да се озоват в моргата на затвора "Мордър". Какво беше станало с тях? Как така някакъв затворник се беше справил с всички тях? Колкото и да напрягаше съзнанието си не му идваше подходящото обяснение. Просто беше абсолютно невъзможно за някакви си три-четири часа да се налага половината от екзекуторите в Играта да бъдат изнасяни в чували. Това фактически си беше прецедент в самата Игра. До сега само веднъж се беше случвало двама войници да загубят живота си в една Игра. Той самия много добре помнеше случая, помнеше отлично и човека, който беше сторил това. Просто той беше един от тях преди да реши, че Важ е далеч по-добра алтернатива отколкото човека, който в момента стоеше в Белия дом. По тази причина беше измислена и Играта. Идеята не произлезе пряко от оня нехранимайко в "Ченс"-ТВ. Просто тя му беше подсказана. Някой трябваше да намери легален начин да се справи с неудобните хора и Играта даде идеална възможност за това. Играта беше двуостър нож. В началото беше приета с негодувание, но когато условията и целите й бяха съобщени на масите, повечето решиха, че това е идеална алтернатива за намаляване на престъпността и въдворяване на ред. Та нали всеки се страхуваше да се покаже в собствения си двор. Просто не се знаеше дали някой заблуден куршум няма да навести и твоето тяло за добро утро. Не бяха редки случаите, когато децата си играеха на войници с истински оръжия и по-голяма част от случаите не можеха да намерят разрешение в спешните кабинети. Смъртта заобикаляше хората от всяка страна. Защо тогава смъртта да не бъде решение на проблема. Времето, когато "Ченс" предаваше Играта пряко беше най-гледаното ефирно време. Рекламите тогава струваха безбожно много. Всички се лепваха за телевизорите и в напрегнато очакване наблюдаваха кончината на поредния мъртвец. Мъртвец! Всичко много наподобяваше на публичните екзекуции през средновеконието, когато за назидание бесеха и режеха глави пред цели градове, а хората вместо да извърнат глави, надаваха викове и крещяха за още кръв. Човек се беше превърнал в животно. Играта се стремеше да покаже на хората в какво се превръщат те и до къде могат да стигнат под напрежение.
Водача вече много ясно си представяше картинката. Единадесет мъртви! И то убити от човек с физическите показатели на Арчи Блекууд. Какъв скрит потенциал се криеше зад всяко едно лице. Колко сила, хитрост, изобретателност, находчивост...И всичко това се проявяваше в моменти, когато човек се сблъсква лице в лице със смъртта. Еилийн искаше хората да видят точно това. Искаше да ги накара да разберат, че трябва да се страхуват само от собствения си страх, а не от действителността, която ги заобикаля...Защото те трябваше да променят тази действителност, те просто си бяха част от нея. Една малка брънка от веригата наречена живот...
Арчи Блекууд просто доказа по особено колоритен начин как човек може да надрастне себе си. Това хем беше добре хем се отразяваше зле на реномето на негавата собствена армия.
-Можем ли да направим нещо по въпроса, сър?
Думите достигнаха до ушите му и го изтръгнаха от унеса. Поклати глава и отмести погледа си от двуглавия орел.
-Защо има две глави?-попита той все още гледайки пода.
-Незнам, сър!-срещу него беше седнал адмирал Фил Картър. Беше чернокож. Доста висок и широкоплещест. Косата му се подаваше изпод широкото кепе украсено със символите на американския флот. Бяха служили с Водача доста време и сега беше един от най-доверените му хора. Цветът на кожата му оправдаваше Еилийн пред всички, които го наричаха расист.
-Наистина...Може би, за да вижда и зад гърба си, Фил. Враговете почти никога не действат фронтално. Много по-лесно е да те изненадат в гръб. Явно този орел иска да ни покаже, че...
-Че трябва да се страхуваме и от приятелите си!-предположи адмирала.
Водача заклати глава. Движенията му този път бяха значително по-мудни.
-Ще провериш ли това, Фил? Или натовари някой да се поразрови из библиотеката. Изглежда ми интересно като идея.
-Слушам, сър...А за Играта?
Тъмните очи се насочиха към тъмната кожа скрита под синкава униформа.
-Какво точно имаш пред вид?
-Да пуснем още преследвачи, сър. Ще покрием периметъра на търсене и ще го извадим от дупката му! Няма да отнеме много време.
Водача поклати глава отрицателно.
-Не става, Фил! Запознат си с условията... Тридесет войници. Не повече! Не мога да си позволя да рискувам по този начин. Вкарам ли още хора там...Какво по дяволите ще си помислят всички?
Адмирал Картър остана безмълвен.
-Тридесет отлично обучени войници не могат да се справят с един...един слаботелесен маниак. Та тези войници съставляват личната ми охрана, Фил! Те трябва да всяват респект, а не да мрат като гъби..
-Така е, сър! Какво можем да сторим тогава?
-Да чакаме! Да се надяваме, че това съсухрено копеле все ще се издъни и ще го гръмнат! Колкото се може по-рано!..Просто един куршум и край! Край!
-Можем ли да установим контакт с войниците в Зоната, сър? Има ли нелегални начини за това имам пред вид? Нещо като вратичка, която сме си оставили за краен случай? Случай като този!
-Не...Зоната е изолирана... Не искахме хората да си мислят, че Играта е предварително предрешена. Трябваше поне частично да им замъглим съзнанието. Да ни повярват, че чрез Играта наказваме престъпността. Едниственият, който е в контакт с войниците е войник, който се нарича диспечер. Поддържаме радиовръзка с него, но е за предпочитане да не я използваме. Това е още един отрицателен ход, но все пак...-Водэча се замисли.- Той ръководи операцията по залавянето на затворника и неговото ликвидиране. Докато трае Играта той е единствения, който осъществява контакт с всеки един поотделно, за да координира действията им...Изолиран е дори от затвора. Зоната представлява нещо като малко държава на смъртта, Фил!
-А камерите, сър? Кой прибира записите?..Все пак "Ченс" сглобяват предварително предаване. Ефирната зона се намира доста далеч от стените на "Мордър"!
-Автоматично, но имат достъп само до определен брой камери, които са свързани директно с компютъра в офиса на Ченс...По време на Играта не е позволен достъпа до Зоната! Под никакъв предтекст!
Еилийн потърка ръце.
Адмирал Картър също незнаеше какво да каже. Ситуацията не беше от най-сложните или поне той не разбираше дълбоката същина на проблема. Това че единадесет войници бяха загубили живота си не беше толкова фатално. Фатален обаче щеше да е отзвука, а Правителството все още нямаше необходимата сила, за да запушат устата на пресата. Пресата днес се оказваше враг номер едно, макар че в много случаи тя беше и пръв помощник.
-Какво да направя, сър? Мисля, че трудно бих могъл да помогна с идеи...Ситуацията е просто...просто единствено под контрол на хората ви!
-Знам!
-Проблем ще бъде ако всичките тридесет войника не успеят да го спрат, нали?
Никакъв отговор, дори нямаше и кимване. Явно и Водача си мислеше за същото.
-Можем единствено да решим проблема след това, така ли, сър?..Ако затворника се добере до финала и...-адмиралът млъкна за секунда.
Погледът на Еилийн живна за миг.
-Той трябва да махне чипа, който е пришит в ръката му-продължи Фил Картър.-Това ще бъде края на Играта. Тогава ще се сблъска със свободата си и ... това може да е края му. Техническите проблеми не са споменати в условията на Играта...Нали така, сър?
Кимване.
-Няма да е лесно!
Кимване.
-Дали няма да предизвика съмнения?
Мълчание.
-Може ли да се заема с това, сър?..-запита той накрая.-Лека повреда и взривът ще сложи край на проблемите ни. Разбира се ще има доста приказки и раздухвания, но поне проблемът ще лежи на няколко метра под земята...Лесно ще се справим с журналистите и репортерите!
Водача застана до прозореца. Дръпна завесата и загледа голата земя. Почвата беше почерняла. Киселинните дъждове прояждаха земята превръщайки я в безплодна пустош. Трябваше да се прокара програма за облагородяване на почвата, трябваше да се прокарат толкова много програми...
-Мисля, че ще ми е необходима по-голяма охрана, Фил!-той посочи сградите, които се строяха в далечината.-Един снайперист ще е достатъчен и...
Жестът беше повече от многозначен.
-Като си тръгваш кажи на Моли да ме свърже с директора на "Мордър"!
-Слушам, сър!-адмиралът се изправи с усмивка.

8.
-Кога ще подготвим предаването? Имам предвид предварителното предаване?
Никола Вранан беше на около 45 години, сравнително висок или поне се имаше за такъв, когато се разхождаше из Китайския квартал. Имаше светло кестенява, късо подстригана коса, светли очи, правилен нос. Някой дами дори го наричаха красавец, а други въобще не го наричаха по никакъв начин, а направо го атакуваха. Беше си плейбой, а това не винаги се отразяваше добре на задълженията му в службата. Похожденията пречеха на рейтинга му да расте, а това не беше добре. Все пак вече беше в напреднала възраст, а нищо ново не се показваше на хоризонта. Уейн искаше да го привлече в своя екип, но това че беше водещ на "Лично с тях " сякаш покриваше моментните му желания. Или поне това беше оправданието, с което заобикаляше деликатно неспирните нападки на продуцента на Играта. За него Играта беше нещо, от кото беше по-добре да стоиш настрани. Не беше нужно да си цапа ръцете с кръвта на затворници. По-добре беше да рине с шепи мръсотията, която покриваше Вашингтон. Сега имаше доста нови политици, конгресмени и сенатори, така че имаше твърде много кирливи ризи, които можеше и трябваше да се извадят наяве. Хората очакваха от него да пресее една част от главозамаялите си момчета, които на последно време никнеха като гъби. Повече от видно беше, че значителна част от политиците, всъщност купуват гласовете на своите избиратели и то не само с глупави предизборни обещания, а и с финансови средства или чрез натиск.
Преди седмица Вранан беше изправил буквално пред съд един конгресмен от Канзас, който оказал натиск върху избирателите чрез дъщерни компании на неговата собствена. По този начин си беше осигурил гласовете на около седем хиляди американци в щата. Все пак работата днес беше едно от най-тачените неща, а да я загубиш заради това кой ще застане на върха и ще двори ред... просто не си заслужаваше. Та нали всичк