автор: mai4ka

Тя не знаеше нищо за него. Нищо. Само усещаше присъствието и топлината му. Светлината прогонваща мрака. Протягаше ръце и се сгряваше. Ден след ден. Не се замисляше защо и как гори. Кой поддържа този Огън. Беше уютно. Беше приятно. Беше упойващо...


С часове се взираше в пламъците. Така буйни, така красиви, така различни. А те се извиваха, танцуваха, рисуваха картини. Бяха като отражение на мислите и. Намираше отговори в образите, в историите които разказваха. Понякога се превръщаха в Ангели и шептяха нежно за вярата, за надеждата, за хармонията. Разказваха приказки за красотата. Галеха душата и с присъствието си. Понякога се превръщаха в Демони. Протягаха огнените си пръсти към нея и заплашваха да я погълнат. Виждаше в тях най страшните си стахове. Показваха и миналите грешки, бъдещите разочарования, несбъднатите желания. Плашеха я и тя се отдръпваше. Но там... Далеч от Огъня беше студено. Тъмно. После пак се раждаха прекрасните създания. Викаха я. Зовяха я да дойде и да се слее с тях. Да ги приеме в себе си. Да се разтвори във времето.

Веднъж опита. Не устоя на порива. Пламъците бяха по-големи отвсякога. Сякаш се любеха с някого. Красотата примамваше така изкусително. Малко остана да я погълнат, но точно преди да направи последната, фаталната крачка, от Огъня изхвърча демон. Опари я. Тя се стресна и успя да се дръпне навреме.

После нещо стана. Огънят затихна. Не примамваше. Не плашеше. Остана само жар. Още топлеше, но я нямаше светлината... картините... Уплаши се да не угасне съвсем. Повъртя се объркано. После малко страхливо разрови пеплта. Намери живо въгленче. Сложи тресчица и подухна, както бе чувала че се прави. Появи се пламъче. Едно такова мъничко, колебливо... Оглеждаше се и се чудеше дали да порасне. Видя я и се превърна в усмивка. Тя му отвърна. После попита:

- Гладно ли си?

То кимна.

- Сега... Вземи! Искам да пораснеш. Ти искаш ли?

Кимна отново. Загриза лакомо дръвчето и повика и други пламъчета. Заиграха се. Растяха и ставаха все повече и повече. Превърнаха се в Огъня който помнеше. Огъня който и беше нужен. С него се върна и приятното чувство.

Гледаше тихо отстрани, протегнала ръце към топлината. Прошепна...

- Гори! Гори... Радвай със себе си, всеки който протегне ръце към теб. Осветявай мрака в душите. Рисувай картините. Разказвай приказките. Припомни ни мечтите, за да ги следваме. Показвай страховете. Нека придобият лице. Нека ги виждаме, за да можем да се преборим с тях. Лекувайте пламъци. Аз съм тук. Достатъчно близо, за да ви храня и достатъчно далеч, за да не изгоря...

Пламъците отразиха усмивката и. Хвърлиха сенки по лицето и. Разказаха и древна история за ревността, за един друг Огън, на едно друго място, в едно друго време. И подхаванаха следваща история... Сякаш притежаваха паметта на всички ония които са погълнали с времето... Сякаш преливаха от бъдещето... Смесваха реалното и измисленото... Трептяха копнежно... Вилнееха... Живееха свой живот...



Тя така и не разбра Огъня...

А може би го разбра...

Кой знае...







Дойдоха хора привлечени от топлината и светлината. Те също носеха храна. Търсеха отговори при вълшебния Огън. Слагаха дръвче или дори по големи неща и тълкувха играта на пламъците. Някои се стопляха и отминаваха. Други оставаха за по-дълго омаяни от картините.

Тя стоеше там и поддържаше стихията. Ден след ден. Година след година. Остаря. Започна да се уморява. Ставаше все по трудно да намира храна за пламъците. А те поглъщаха всичко и искаха още, и още, и още. Един ден не можа да донесе нищо. Това което бяха донесли другите не стигаше. Беше уморена, а той беше толкова красив. Така буен и жив. "Не бива да умира. Не давам! Ще го нахраня със себе си..." Събра остатъка от силите си и пристъпи напред.

Пламъците я обгърнаха. Ангелите запяха нежно. Само за нея. Демоните се нахвърлиха да я сграбчат, но докоснеха ли я се превръщаха в искри. Излитаха в нощта и пареха всички наоколо.

Едно момиче тъкмо пристъпваше напред опиянено... демонче попадна върху сърцето му.



То не знаеше нищо за Огъня. Нищо. Само усещаше присъствието и топлината му. Светлината прогонваща мрака. От много време протягаше ръце и се сгряваше. Ден след ден. Не се замисляше защо и как гори. Кой поддържа този Огън. Беше уютно. Беше приятно. Беше упойващо...





03.11.2005