автор: SadOne

Слънчевите зайчета бяха три. Понякога, много рядко, се появяваха още, но основно бяха три.
Най-голямото се казваше Моли. Средното - Поли, а най-малкото - Доли. Не беше ясно дали са мъжки или женски, пък и това нямаше никакво значение - те бяха просто слънчеви зайчета. Обикновено се появяваха по едно и също време - около 8.30, най-късно в 9.00, но задължително след като слънцето беше изгряло - и в това нямаше нищо странно, защото слънчевите зайчета се раждаха от слънцето, и когато то залезеше, те го следваха и отиваха някъде от другата страна на Земята, където беше ден. Поради това, че обикаляха навсякъде по света и ставаха свидетели на какво ли не, слънчевите зайчета непрекъснато разказваха истории. Някои от тях бяха много весели, други - не съвсем; но каквито и да бяха историите, винаги бе интересно да ги чуеш - в тях участваха хора, различни по цвят на кожата, бит и култура; различни по възраст и пол… Затова и историите им бяха различни - слушайки ги, човек сякаш пътуваше заедно със слънчевите зайчета и ставаше част от Светлата Част на Деня.
Слънчевите зайчета бяха много добри разказвачи - имаха приятни, увличащи гласове, разказваха така вдъхновено и образно, че човек имаше чувството, че е бил там, че е видял всичко със собствените си очи, че е усетил обстановката със собствените си сетива. Когато историята беше весела - за играещи си деца, за първи приятелства и целувки на влюбени, сърцето на човек се изпълваше с лекота, идваше му да полети, или най-малкото да затанцува като слънчевите зайчета. И обратното - когато историята беше тъжна - за насълзени очи, за жестокости и несправедливост - тогава в гърлото на слушателя засядаше буца, която вгорчаваше деня му и го караше да очаква с нетърпение следващия ден с надеждата слънчевите зайчета да са станали свидетели на по-радостни случки.
Понякога, много рядко, когато беше облачно, слънчевите зайчета не идваха. Тогава дните минаваха бавно, бяха тягостни и сякаш безкрайни. Слава богу, това рядко се случваше.

И тази сутрин, както обикновено, първо се появи Моли. Още преди да каже веселото си "Здравей!", около нея се завъртяха Поли и Доли. Потичаха малко (все пак бяха зайчета, макар и слънчеви, и обожаваха да подскачат и да тичат), след това се подредиха в обичайната си конфигурация и започнаха да разказват. Моли беше попаднала на един морски бряг. Плажът бил претъпкан с хора, които се наслаждавали на топлото слънце. Голяма част от тях предпочитали да се охладят във водата, но повечето стояли на брега. Излежавали се мързеливо на хавлиите си, отпивали от запотените си питиета и разговаряли лениво. По-младите разхождали стегнатите си тела насам-натам с гордост, за да събират възхитени или просто одобрителни погледи. Децата вдигали врява до небесата в гонене на топки, камъчета или просто тичали за да изразходват изцяло положителната си енергия… Тогава Моли видяла едно ужасно тъжно момиче. Като се каже "видяла" трябва да се има предвид, че слънчевите зайчета като всички слънчеви създания имаха свойството да надничат направо в душата на хората, да разчитат тайните им страхове и съкровените им надежди. Та момичето седяло тъжно, защото почивката му била към края си, а то въпреки цялото си старание така и не успяло да привлече вниманието на не по-малко тъжното момче от съседното бунгало - момчето с дълбоки сини очи и немирна коса, която не спирала да стърчи дори и след сериозното въздействие на солената морска вода. Образът на момчето бил толкова ясен в сърцето на момичето, че Моли веднага го открила недалеч на плажа. И - странно - то си мислело за същото момиче… Без да се колебае нито за миг, Моли заела подходяща позиция и изпратила една слънчева стреличка към очите на момчето. За да се предпази от слънчевото зайче, то вдигнало ръка, и в този момент погледите им с момичето се засекли - то помислило, че маха на него, усмихнало си, момчето отговорило и …
Тук Моли трябваше да прекъсне разказа си, защото вратата се отвори, прозореца потрепна от течението, пък и винаги, когато някой влизаше в стаята, слънчевите зайчета се разбягваха - не на всеки разказваха слънчевите си истории и не всеки можеше да е техен приятел.

---
Влезе Главния. Той идваше много рядко - само в много, много важни случаи… Всъщност, Андрей от няколко дни подозираше, че ще се случи нещо, защото бяха в обичайната "порция" хапчета се бяха появили няколко нови, а това също се случваше рядко. Главния приседна на леглото и започна да говори. Ядосан от това, че идването му прогони слънчевите зайчета, Андрей не го слушаше и до съзнанието му достигаха само откъслечни думи като "ремонт", "крилото", "преместим", но така и не ги свърза, докато не чу ужасяващото: "Хайде, да тръгваме. Бъди добро момче."
В главата му се заблъскаха стотици въпроси "Ама защо… къде… как… след всичките тези години… другаде… не…." Очевидно под въздействие на хапчетата така и не можа да изкрещи всички тези въпроси, които го разтърсваха отвътре - само прошепна "Ами слънчевите зайчета?", на което Главния отвърна снизходително "Върви, върви, има и слънчеви зайчета, и е по-просторно, и е по-приятно…"
Андрей не му повярва, но не се и възпротиви; просто докато следваше Главния по дългия бял коридор, миришещ на белина, лениво си мислеше, че току-що е загубил най-добрите си приятели, и то дори без да чуе до края историята за тъжното момиче и тъжното момче с дълбоки сини очи и немирен перчем на един плаж, където всичко е възможно, защото по него тичат слънчеви зайчета...