автор: svetpen

Утре е Велика архангеловска задушница. На този ден се ходи на гробища и обикновено се плаче. А аз отивам в мястото на вечния покой с тиха и светла радост, както се отива на гости.
Посещението в града на мъртвите е мой начин да си отдъхна от "мятеж мира сего " и да си спомням,спомням и спомням....
Когато бях малко дете, баба и дядо ме водеха на гроба на баба Ана-тяхната леля, сестра на моя прадядо, починала точно девет месеца преди моето раждане. Тя е била най-голямата сестра, а прадядо Теофан-най-малкият. Когато бил петмесечен, баща му починал, а майката тръгнала да търси работа по чуждите къщи. Ана, като най-голяма, гледала бебето Теофанчо.А когато той порастнал, станал офиоцер и се оженил. Едно след друго почнали да се раждат деца - до седем! Тогава Ана отишла при брат си и рекла:"Теофанчо, аз съм те отгледала, искам да си остана цял живот с тебе, няма да се омъжвам, ще живея при тебе и ще ти помагам, че такава челяд трудно се гледа."
Така и станало. Цял живот Ана живяла при брат си, помагала не само за децата, ами и за внуците му. Когато и той починал, тя пак останала да живее в нашия апартамент и продължавалада домакинства, макар да наближавала деветдесетте. Починала изведнъж, след като предишната вечер измила съдовете след вечерята.
Посещенията на гроба на баба Ана бяха свързани с разкази за нейния живот и доброта и аз постоянно молех пак да отиваме при баба Ана и искрено се радвах, като все не можех да разбера, защо големите, като отидат на гроба, плачат.
После дядо почина. Сега ходехме с баба, татко и мама при него и аз вярвах на разказ, че сега той ми се радва от небето. И аз се радвах, понеже така си възвръщах радостта от неговото "пилко"- така ме наричаше той.
Когато станах абитуриент, почина баба. Това отначало беше голяма скръб, но после забелязах, че посещенията на нейния гроб пак започват да ми дават радост-нещо топло и чисто се раждаше у мен, щом прекрачех вратата на гробищата. Отивах на гости при милите хора от моето детство, и усещах, през границите на времето и пространството, техните усмивки и обичта им, тяхната радост, че не съм ги забравил.
Самото място на гробовете още повече усилваше радостта и покоя ми. Отстрани те са обградени с кипариси, а точно над гроба, където са дядо и баба, расте бор, който с всяка изминала година става все по-огромен и сякаш ще докосне небето. В него са се влели телата на моите покойници и те продължават да живеят в него-аз ги виждам в образа на това могъщо дърво-всяко ново погребение го извисява все по близо до вечната небесна синева.
Сега аз не живея в София и рядко мога да отида на задушница при гробовете на предците ми. И утре няма да мога. Ще си представям, обаче, това място на благодатния покой и ще мисля за времето, когато и аз ще легна там, прахът от тялото ми ще се смеси с техния и ще потече в стъблото на бора. По него всички ние, заедно, ще се издигаме все по-нагоре, докато достигнем слънцето.....