автор: vavilon

Оглеждам се. Навсякъде ехти от самота. Ярка, гръмка. Космополитна. Прилича на Звездите!!! Попадаща в тъмното обаче не свети! Не свети, ей, разбираш ли?! Желая готини неща да ме обкръжават. Но не става! Ще кажете, че много искам, нали?!
Само на пръв поглед е така. Истината е с две лица.
Оглеждам се. Светят - Звездите са. Вселената е разнородна. Затова не се търся там. На път съм да се разведа. Мракът ръмжи като дива котка. После - мърка.
…"Съжалявам!"-прошепва гостенката.. "Коя си ти?!". "Е,Аз съм, как коя! Непроменена, спътницата в живота ти, Яворе!". " Онази, хм, предположих… За какво си дошла?". "Да те видя!. "Ще те набия. И говоря сериозно!". "За какво, Яворе?!". "За това, че се правиш на умница, а си…". "Каква съм, кажи направо?!". "А,бе, няма значение, махай се!". "Ще се махна, добре! Но аз съм нещото, от което правим…. "Правим? Забавно! Смея ти се!". "Наистина правим! Когато сме заедно ние сме силни! А ти се измъкваш!". "Да, щом се появяваш и ми казваш как да живея! Махай се!". "Ако се махна самотата ще е по-тъмна от най-тъмния цвят, по-нежелана от най-лошите сънища, по-унищожаваща от метеорит….". "И така да е, нека!". "И ще ме загубиш? Просто ей така?! Но аз съм -огледалото на теб самия, твоята СЪВЕСТ?!. "Съвест?! Лъжеш се, ти си лицемерното и копие!". "Ти си друг, Яворе, какво стана с Идеалите?!". "Попитай Самотата!". Принудена да проговори САМОТАТА ЕХТЕШЕ. Смехът и прогони мечтите. Впи орловите си нокти в СЪВЕСТТА. След кратка борба Яворовата съвест потърси помощ при Луната. Плачеше. Не можеше да свикне със силата на онази ярка, мощна, космополитна, разкъсваща САМОТА.
….След дни Явор разтрогна брака си със СЪВЕСТТА.