автор: Marcel

Нощта е преминала... а идват тежките мисли...

Нощта бавно е преминала. Никога не е била толкова бавна. Никога не е била толкова прозрачна. Тиха е и смирена. Не иска да ме обезпокоява. Не иска да ми казва, че съм такъв, не иска да казва, че това наистина се е случило. И аз не искам нищо от нея. Исках от нея само покрив и закрила. Тя не ми даде закрила, а ми даде криле. Криле, които си сложих, но без да летя. Без да падам.
Замаян от цигарен дим, с примижващи очи бродя сред сенките на намагнетизираните мисли. Мисли, които не дават покой и се появяват внезапно. И толкова е по-трудно да ги прогоня. Мисли, тежки като самота, трудни като поезия и мрачни като нощ. Тази нощ, която вече си отиде.
Не, аз не се съмнявам, че всичко това е истина. Аз не споря с реалността. Аз не мога да не вярвам, че две същества със своя кръв и материя, със свои мисли и желания видяха в мен нещо много, много различно.Видяха чудовище. Те видяха някой друг. Видяха себе си? И гледаха ли въобще? Дали техните души не бяха толкова объркани, че не можеха да отворят очи?
Най-страшната нощ бе паднала, Нощ не само на унижения и безмилостни атаки, Нощ не само на приливи от ужасяващи думи и заплахи, но и Нощ, която искаше да смаже моята вяра. Може би не те, а Нощта е говорила чрез тях. Може би те били просто нейните средства. А сега тя чака и чака. Чака моята вяра да посивее. Чака намагнетизираните мисли пак да натежат. И да се насочат към други намагнетизирани мисли, на друг човек, и да се сблъскат с тях.
И дори и този, когото много студени зими и палави лета си смятал за приятел, този, на когото си подавал ръка и чийто глас си слушал дори и в най-голямата умора, дори и този ЧОВЕК да те е прокълнал и намразил, да те е обвинил във всичко най-безчестно пред невярващите ти очи, дори и този НЕ МОЖЕ ДА УБИЕ ТВОЯТА НАДЕЖДА.
Моята надежда е, че ще продължа да вярвам. Ще продължа да се боря да вярвам. Тази нощ няма да ме погуби. Мен може и да ме няма, но моята вяра в мита за светлите същества ще остане непобедена.
И ме боли. Боли ме, че тази Нощ е погубила Неговата вяра. Той вече не е във живота. Той е в бездната и дори и снежинките не могат да му подадат ръка. Те се разтопяват преди да стгинат до него. Боли ме, че човешки същества са изгубили себе си, че те са прокълнали себе си и никога повече няма да видят деня. Боли ме, че захранвах тяхната омраза. Защото да ги спра аз можех само с омраза. А това не успях. Не успях и да ги спра.
Винаги съм обичал Снежната кралица. Винаги съм обичал нейните ледени длани. Омагьосан, аз я гледах и не смеех да помръдна от нея. И тя искаше да ме плени като Нощта.Аз бях готов да бъда неин.Някога...

...И едно синьо светло сияние пак пада надолу като снежинка. То слиза от своя вълшебен свят, носи зеленина и ухание. То отдавна ме е изтръгнало от студените длани. Аз политам, политам с крилете, и се нося към легендата. Легендата за необикновените светли същества. И знам, че ги има. Има ги.Те живеят наоколо. Сънувал съм го и затова съм сигурен в това. Моето сияние ми праща тези сънища всяка нощ. То ме озари и в онази, Тъмната нощ. И спаси вярата ми. Спаси зеленината.

Благодаря ти, мое синеоко сияние!