Заключена сама в тъмното стоя,
а там е прашно и студено
единственият ми приятел е страха,
но тежко е да имаш само него.
Нощта е най познатият ми враг,
нощта е моята окова
и всичко тъне в непрогледен мрак
аз търся нежната отрова.
И чуствам тленното си тяло
как иска в огън да гори,
да се превърне в пепел бяла,
душата ми да се освободи.
Под тежеста на времето коварно,
сърцето ми неспира да крещи
и чака все за чужда помощ,
но сили няма да тупти.
Желанието да бъде в онзи свят отвъден,
където всичко е шега
не спира да раздира мрака.
Това ли е желаната съдба?
А тъмното е вече тъй познато,
а тъмното е вечният ми свят
и в тъмното аз ще намеря свободата,
и тъмното ще бъде моят храм.