автор: Mojsei

Как да развием индивидуалността си?

(Продължение)


Преживяването на смъртта

-Ние - психотерапевтите, често се срещаме с пациенти, които са преживели големи нещастия без да успеят да превъзмогнат техните последствия поради настъпване на необратими отклонения. Голямата част от тези хора се самоосъзнават като живи мъртъвци - започва Джиги разговора си с мен, с явното намерение да продължим по темата за болката, така популярна в литературата и така елементарно експлоатирана от повечето автори, които, без да осъзнават позицията си, се превръщат в нейни идеологизатори по линия на естетизирането й. Опасна и банална тенденция, водеща до засилване на объркването сред читателската аудитория.
-Преживяването на смъртта чрез нещастията е свързано преди всичко с разрушаването на психоаферентни връзки в мозъка, към което мъжете са по-податливи от жените - включвам се и аз в развитието на темата.-По този начин хората са принудени да изберат монотонния живот, в който липсват изненадите на новото или сами с ги създават по линия на манипулативните игри, които се превръщат в тяхна илюзорна сфера на живот.
-Абсурдът на смъртта се изразява в това, че тя покълва сред живите, където пуска своите корени под формата на постоянна болезненост, изсушавайки живота - казва Джиги и се замисля продължително, което налага да замълчим. -Сега си давам сметка още по-добре защо ти визираш социалната действителност, акцентирайки върху нравствената й страна.
-Да! - бързам да подхвана въпроса. -Светът е в процес на формиране на нов тип нравственост, която ще застане в основата и на новата художествена литература…
-Не обичам това "Ще…" Мо! - прекъсва ме Джиги. - Ясно е, достигаме до един от възлите на обстоятелствата, участващи при формирането на човешките преживявания…Но аз имам един конкретен въпрос, който ти от време на време поставяш - този за интелигенцията като организирана общност. В тоталитарните общества държавата е тази, която обезличава интелигентните хора и не им дава възможност да се обединят. Но какво става, когато обществото е в преход към демокрация…
-Трагикомедия…- отговарям кратко, но не правя опит да се засмея…
-И аз мисля, че нещата се усложняват и една от причините ти сочиш в засилване на борбата между самите интелигенти…
-Да! - съгласявам се аз и променям насоката на разговора. - Психолозите говорят за поемане на необходимото страдание като път за преодоляване, за недопускане на психичните заболявания.
-В специализираната литература едва сега започват да се правят по-сериозни опити за изучаване на тези процеси…Човекът навярно винаги ще си остава неподготвен за срещата си със смъртта и нейните последици - отбеляза Джиги с някакъв песимизъм в гласа.
-Хуманният екзистенциализъм, като синоним на прагматизма, разглежда болката като граница, като предел на нормалността и затова се разграничава от онези увлечения, в това число и в литературата, които спекулират с болезнеността като не търсят изход от нея, а затъват в нейното възпяване, което си е проява на безсилие и безпомощност, а следоватлно и нейно утвърждаване - казвам аз и разчленявам думите, за да покажа сякаш по-добре пълното им значение.
-И философията, и психологията би следвало да включват смъртта в своята проблематика, но като страна на живота, с което се постига по-ясна ориентация и по отношение на болката като реалност на живота - подкрепя ме Джиги.
-Аз подкрепям тези становища, които разглеждат смъртта като мъдър съветник, макар и всяващ страх - допълвам аз, а Джиги поклаща глава в знак на разбиране.
-Смъртта е страна от вечно променящата се същност на нещата. Криейки се от нея, ние се крием от самия живот - казва Джиги като обобщава мнението на редица мислители по тези въпроси.
-Древните ни учат, че смъртта е сред нас, за да ни напомня, че трябва да живеем-отвръщам аз в същия дух.
-Добре, Мо! - казва Джиги с явна неудовлетвореност в гласа. - С теб си разговаряме по важни проблеми, по които съществува необозрима литература, а напоследък и популярните четива нарастват, но там пък нещата стават отново твърде съмнителни. Нека да илюстрираме казаното до тук чрез средствата на поезията, защото тя не може да стане нова ако не овладее логиката на съвременния процес.
-Това, което предлагаш Джиги, е не просто хубаво. То е вълнуващо. Предлагам ти един текст, в който ясно е ппрокарана линията на нашия разговор. Слушай!


В прегръдката ми ти си топъл пясък

В прегръдката ми
ти си топъл пясък,
заливащ ме
чрез нежните си длани
и тази гъвкавост,
в специален блясък,
придава чрез еротиката
истини, разбрани.
В сетивата,
пълноводна ти течеш,
но все, оставаща
неуловима -
не можеш нищичко да отречеш,
дори в преструвка мнима.
Душата ти
тревогите съблича,
пречистен
ме поставя в олтар
и без да казва
ме обича
в ритуал вълшебен -
божи дар.
И в бездни,
бездиханни
ме завличаш,
в създадено
от тебе
измерение
и тук показваш
как обичаш,
предчувствайки ми
всяко намерение.
В очакването
ставаш вечна,
потъвайки
в пустинна тишина,
а там,
чрез болката човечна,
от тебе блика
неизменно ведрина.


-За този текст и аз имам заслуга, нали Мо? - казва Джиги със смесени чувства, а аз я оставям още по-добре да осмисли чутото. - Тук разглежданата страна е само загатната.
-Да, така е, а сега ти предлагам друг текст, който можеш да анализираш - отбелязвам в желанието си да минем в диалог на езика на поезията.



Ако с теб и днеска прекалим

Ако с теб и днеска прекалим
и останем безразлични,
наивно ще се обвиним,
пропускайки годините обични.

А любовта е тънка нишка,
издържаща на натиска свиреп
и даже нежната въздишка
не дава и да мислим за вертеп.

Когато дълго с теб мълчим,
оставайки различни,
започваме да се виним
с мотиви все прилични.

И става тъй, че вечно бдим
в усилие любовта си да предпазим
и можеме да издържим,
но все през неразбираето газим.


-О, това е твърде интересно - казва малко пресилено Джиги, но не и без основания, защото въпросът за диалога в семейството е един от основните в психоаналитичаната практика.
-А в следващия текст са показани двете страни на екзистенциалното в тяхната връзка и борба, но ти сама ще го разбереш като го чуеш - казвам и й ппрочитам следния текст:


Червена роза спря пред мен


Червена роза спря пред мен,
мълвейки нежна фраза:
"Остава погледът ми възхитен
от подарената от тебе ваза!"

Сега ти давам туй листо,
но леко те докосвам и с бодил
и тъй ще правя аз до сто,
когато целият ще си забил.

От раната ти капе кръв,
а в теб нахлува страст
и ти самият, нейна стръв,
се бориш с омайна власт.

Тогава ще познаеш истина една -
че аз ти давам сила,
защото съм жена,
обичаща и с тебе само мила.


-Така е - казва кратко този път Джиги, а аз разбирам как тя се замисля по нейния странен начин.
-А сега ти предлагам текст, в който могат да се открият няколко логически възела на разглежданата проблематика - казвам с подчертано желание да разбера становището на Джиги.

Има вятърът душа


Има вятърът душа,
щом така ме гали,
че с тебе ставам аз жена,
укротявайки и твойте хали.
Виждам те, че си засмян -
морски бряг за стая,
плажът от любов залян,
тръпне в нощната омая.
В плуване с теб - дискретно,
от очарованието опитвам
и в общуване коректно
ценностите в любовта изпитвам.

-Откривам два такива логически възела, както ги наричаш - казва Джиги, а гласът й някак си остава приглушен.
-Хубаво! - казвам лаконично и на свой ред притихвам.
-Ето и моята позиция, изразена по такъв начин - казва неочаквано Джиги и ми предлага следния свой текст:


Любовната стрела помага


Но как ли болка ще докосваш,
запазвайки в сърцето трепет мил,
чрез който границата й надмогваш,
дори когато шип в гръдта се е забил?
Но не! Любовната стрела помага,
превръщайки и болката в инструмент -
затуй жената с решителност я слага
и знае силата на този аргумент.


Слушам с интерес поетичната позиция на Джиги, възхищавам се от прецизната й логика, но и аз не изпитвам желание да покривам казаното с нови думи. Замълчаваме и аз решавам да й предложа друг текст ато финал на този ни разговор. Казвам й намерението си, а тя ме чака с пприглушено внимание.


Тъй невинността отлита

Моето сърце не става тъжно -
сам така съм го орисал,
но какво във всеки миг е длъжно,
най-подробно съм написал,
че не става то играчка,
с която да си правя смях,
след което да започва плачка
от това, че леденее в грях.
В него съм издигнал замък,
изграден по точна мяра
и гори там онзи пламък,
който носи истинската вяра.
За гориво - на камара,
всеки болките си ми е дал
и с рецепта, твърде стара,
хвърлям ги в пещта без жал.
И така от купа черен
нищо не остана,
но в делата съм уверен
и с усмивка нещо ще подхвана.
Станеш ли в любовта наивен,
ще избликнат и сълзи
и денят ти ще тече противен,
принуждавайки душата да пълзи.
Тъй невинността отлита
и дарява болка на сърцето,
чрез която съвестта те пита:
"Но защо предаде ти детето?"

-Има над какво да мисля, Мо! Благодаря ти за срещата! Обичам те! - казва оживено и на един дъх Джиги, давайки ми възможността да се потопя в нежността й.
-Обичам ти, Джиги! - казвам категорино. - До скоро!

(Следва)