автор: SadOne

Това е една съвсем истинска история, която родените след 1979-та може и да не разберат
Случи се през далечната 198… година. Бях на 11 години, току що беше свършила една шеметна ваканция и още се опитвах да се аклиматизирам към учебните ангажименти. Един ден ме повика Дружинната и започна отдалече - как винаги разчита на мен за изявите на училището, как се надява и тази година концертът на нашето училище за Октомврийската революция да се превърне в културното събитие на района… Накрая "изплю камъчето" - аз трябва да напиша "силно" стихотворение за начало на литуратурния рецитал и "вдъхновено" такова за край на същия. След добрата, дойде и лошата новина - основната част (за която може би се предполагаше, че няма да е толкова силна и вдъхновена) щеше да я напише моя конкурент Васко от съседния клас.
Да разкажа малко повече за тази "конкуренция". Васко беше симпатично русокосо момче с прекрасни сини очи, с умно и изразително лице. Пълен отличник, примерен пионер и - разбира се - поет, по него въздишаха всички - съученички, учителки, майки и баби… Съревновавахме се във всичко и навсякъде - в училище, на улицата, по кръжоци и лагер-школи. Оценявах постиженията му и неведнъж се опитвах да превърна конкуренцията в сътрудничество, дори приятелство - уви, като всеки обгрижен от вниманието и любовта на публиката талант, Васко не искаше да дели славата си с никого, поглеждаше ме отвисоко (той винаги и всички гледаше така, въпреки че беше по-нисък от мен), усмихваше се снизходително и казваше някоя кратка (естествено че кратка - че защо да разговаря с мен…) реплика, винаги в смисъл "абе я си гледай работата".
Но да се върна на възложената задача. Естествено, приех я много сериозно. Рециталите на училището бяха винаги грандиозни, помпозни и… отговорни. Присъстваха всички родители, а участниците бяха от 1-ви до 8-ми клас - имаше изпълнения на училищния хор, индивидуални музикални изпълнения, народни танци, сценки… И разбира се - черешката на тортата - литературния рецитал. Обикновено "честта" по написването се падаше на седмокласници или осмокласници; това, че тази година бяха избрали нас с Васко беше едновременно прекрасно и… страшно. Ами ако не се представехме добре? Аз поне изтръпвах от тази възможност.
Въпреки, че имаше достатъчно време за подготовка, поставената задача обсеби мислите ми. Хубаво беше това, че темата е "Октомврийската революция" - харесвах Ленин, от портрета се усмихваше мило и някак загадъчно - все едно знае някаква тайна; със сигурност го харесвах повече от останалите брадати, мустакати и мноооого намусени и сериозни хора, чиито потрети те стряскаха накъдето и да се обърнеш. Та си казвах - чудесно е да пишеш за някой, когото харесваш; ще се мобилизирам и ще се справя. Непременно ще се справя. Така де - става въпрос само за едно силно начало и един вдъхновен финал… Да, ама не. Блокирах. Не само за рецитала. За всичко - за уроците, за забавления, дори за най-обикновен разговор. Сякаш цялото съдържание на черепната ми кутия се изпари за миг - по-късно ми казаха, че съм гледала неадекватно в една точка, и всички около мен смятали, че съм влюбена, или е някаква подобна пред-пубертетска проява. Какво ти - непрекъснато ми се привиждаха ужасяващи картини как рецитала започва, целия салон става на крака и започва да вика "У-у-у-у-у!", а аз започвам да плача и да бягам, но няма къде да скрия и се уплитам в завесите на сцените, и всички ми се смеят… Особено ужасно беше, когато виждах Васко - обичайната му усмивка сега имаше много по-различен смисъл - чувах го как казва "Аз ще се справя, ще напиша най-хубавия текст, за който ти не можеш и да помислиш, и всички ще ръкопляскат, а на теб ще се смеят…" Страхотни терзания. Получих една двойка. Всъщност трябваше да са повече, защото започнах редовно да ходя без домашни и да не отговарям когато ме питат. Учителите проявяваха учудващо разбиране и просто изчакваха да вляза във форма - само класната реши да ме "накаже", по-скоро назидателно, за да се стегна. Е, стегнах се. Реших, че така не може да продължава, и седнах да анализирам ситуацията. Взех някаква снимка на Ленин, и започнах да му говоря - "Вижте сега, НАИСТИНА Ви харесвам, другарю Ленин! И Вие със сигурност заслужавате най-силните и вдъхновени стихове на света. Проблемът е, че аз явно не съм талантлива като Васко, и не съм достойна да ги напиша. Но ми е гласувана отговорност. И аз не мога да избягам от нея. Затова рецитал ще има. Заради съучениците ми, заради родителите им. Вярно, няма да аз да напиша стиховете, но това ще го знаем само Вие и аз. А аз Ви обещавам, че ще продължа да работя върху себе си и някой ден ще напиша за Вас наистина силни и вдъхновени думи." Говорих му дълго, казах му още куп неща, и накрая когато усмивката му стана сякаш още по-блага, ми олекна, защото това беше знак, че ме е разбрал и ми е простил за това, което щях да направя.
Планът ми беше прост - щях да разровя стари броеве на детски и не съвсем детски вестници и списания, да "препиша" отделни харесващи ми елементи и да ги "сглобя". Фактът, че ще представя чужди творби за свои не ме притесняваше особено и не го виждах като кражба, може би защото слагах акцента на "сглобяването", а то със сигурност ми изглеждаше някаква форма на творчески процес.
Получи се що-годе силно начало и определено вдъхновен финал. Представих го на Дружинната малко преди крайния срок, тя го прочете надве-натри и каза че винаги е знаела как може да разчита на мен. Разбира се, поисках да видя основната част, написана от Васко. Четях, и ме обливаха горещи вълни. Дали беше възхищение, или завист - и до днес не знам. Думите му бяха подредени, лееха се, преливаха се една в друга… Гонеха се и се настигаха, подскачаха и си играеха като птички… Стиховете на Васко бяха готови за песни - от тях струеше музика, и когато ги слушаше или четеше, човек сякаш ги ЧУВСТВАШЕ. И усещането беше страхотно.
Репетициите започнаха, подготовката течеше с пълна пара. С Васко като сценаристи (въпреки, че тогава ни наричаха "автори на текста") участвахме във всичко - в разпределението на репликите, в подредбата на сцената. Колкото по-завършен вид придобиваше всичко, толкова повече изпадах в паника - да, рециталът се получаваше, но НЕ БЕШЕ ЧЕСТНО. Не можех да дефинирам вината си по друг начин, единственото, което се въртеше в главата ми беше "Не е честно, не е честно!" Не можех и да си помисля да си призная всичко и да се провали Концертът (с главно К)…В деня преди рецитала паниката ми достигна връхната си точка - реших, че не мога да отида. Не мога, не мога, не мога…. Със сълзи на очи изядох два сурови картофа (бях чувала, че от тях се вдига температура), изядох три ли, четири сладоледа, дори отворих вратата и прозореца и стоях на течение… Искаше ми се да се разболея, а защо не и направо да си умра.
Разболях се. Едва ли от картофите и петте минути на течение, но вдигнах висока температура, тръшнах се и… не отидох на концерта.
Отиде баба ми (не можеше да пропусне рецитал със стихове на любимата си внучка) - върна се в прекрасно настроение, не спираше да хвали "тези прекрасни дечица" и каза, че аплодисментите не са спирали през цялото време, но - разбира се - най-силни са били в началото и края на рецитала… Намигнах на Ленин и му обещах никога, никога, никога да не правя повече така.
* * *
Срещнах случайно Дружинната след около десетина години. Заговорихме се, разказах и какво съм завършила, какво работя. Смяхме се на навика ми да се обръщам към бившите си учителки с "другарко", припомнихме си стари случки… Изведнъж като някакъв призрак в мислите ми изплува цялата срамна и доволно позабравена случка. И с някакъв детски, неразбираем и за самата мен импулс, взех че й разказах всичко - за конкуренцията с Васко, за това как "блокирах" и как съставих началото и края на рецитала чрез плагиатство (вече бях научила тази дума). Разказах и всичко, и сякаш ми олекна. Напълно несъзнавано, но бях носила този товар в себе си десет години. И осъзнах, че всъщност както и да реагира вече остарялата и поувехнала Дружинна, за мен по-важното беше АЗ да го кажа, а не тя да ме оправдае или опрости.
Дружинната се замисли, нещо в погледа й потъмня, и тя каза само, без да ме поглежда в очите:
- Не знаех, че пишеш стиховете си сама. Мислех, че винаги ги преписваш. Като Васко. Чудех се кога ли ще препишете едно и също.
* * *

Колкото до Ленин, все още не съм написала обещаното му стихотворение. Но ще го напиша. Защото в усмивката му е скрита една моя тайна.