автор: fightingone

Отново двамата слагаме ръцете си в огъня,
ти за вино от дълго отлежалата нощ,
аз за утринен извор далеч от винарските преси.
Бави се мехът на майстора, на когото повярвахме.

Когато го стопли грижата, стъкларят се приближава.
Тръгва преди да се зазори, влиза преди да си го извикал,
стар е като сумрака по оскъдните ни вежди.

И отново вари оловото в котел от сълзи,
чаша за теб - струва си да пиеш за пропиляното,
за мен - опушено парче - излива котела в огъня.
Присъединявам се към теб и карам сенките да звънят.

Ясно е кой се колебае сега,
Ясно е кой забравя фразата.
Ти не можеш и не искаш да я знаеш,
пиеш от ръба, където е хладно
и както много отдавна, пиеш и оставаш трезвен,
порастват ти още вежди, наблюдавам те!

Аз обаче очаквам мига
с любов, парчето ми пада
в огъня и става на оловото
от преди. И зад сферата
стоя едноока, целеустремена, слаба
и я запращам в лицето на утрото.