автор: satyrr

Преди да падне тъмнина
и слънцето да си отиде,
залязването на деня
пак твоето сърце ще види.

А виждаш уморен и ням,
над бистросинята река,
със поглед тъй неземно прям,
виси протегната ръка.

Преди да дойде есента,
листа земята да покрият,
от нас ще си отиде любовта,
сърцата и душите ще се свият.

Във таен миг ще ме погледнеш,
над бистросинята река,
през бездната ще се протегнеш,
ще стиснеш моята ръка...

Мечтаех тайно във леда
и в тихо падащия сняг,
аз виждах синята вода
и моя вечно слънчев бряг.

Но ето - идва моят ред,
сърцето тъне във забрава,
ликът ми е замръзнал, блед
и всичко свършва,времето минава...

И в моята протегната ръка
просто няма смисъл вече,
замръзна бистросинята река,
ела и отведи ме надалече.

Там, дето няма страх сълзи и болка,
където свършва жизнения път,
води ме там със слънчева триколка,
и нека бъде моя страшен съд.

Преди не знаех що е самота,
преди аз мислех - ужас няма,
преди аз вярвах в любовта,
сега разбрах, че е измама.



Peter®13.7.2005