автор: datchko-metodiev

Пристанище лодка съзира.

До скутер, до яхта луксозна
да се докосва избира,
студена е, венозна.
Тук е тясно, там е заето
и силите спират да идват,
платното безветрено съхне,
допъплят веслата
до края на кея.

Изгнило скеле, подпори, тихо
местенце до стар сал изоставен.
Не е от мечтите видение,
но здрав и стабилно спокоен.

Отплували или потопени
са другите лодки, тук бивали,
няма и следа от тях,
минало.

Той не говори, не те и поглежда,
само слуша и чува,
може на бос крак
да стъпиш отгоре му,
няма да те нарани
нагарчащо нежният допир
на сивите грапавини.

И се сгушваш...

А утре ще видиш
водата, морето на светло
и зад отраженията ви
ще звънне смехът на детето,
ще му заразказваш тогава
забравената себе си
и неусетно,
диалогично
ще станеш неговата
приказка лична.