автор: armstrong

....................



Минаха много години, откакто баща ми го погълнаха венците. Неотдавна, след едно подобно събитие, излизайки от обредната зала, майка ми се спря, погледна ме кротко и с обич и с необяснимо за мене спокойствие ми каза:

- Сине, и няма да се притесняваш за мен! Аз прехвърлих седемдесетте. Виж, какво става! Млади хора си отиват. Затова, не се тревожи! Аз, майка, съм вече стара.

- На седемдесет и една?!

- Е добре де! Но, каквото и да стане, ти не се тревожи!

- А мога ли поне малко да си поплача?

Тя се позамисли...

- Поплачи си сине! Може - отговори с тихо одобрение.


.......................................


Нали съм твой, затуй и безогледно
прегазвах всякое търпение
и все бях връх, и все бе редно
накичил се с блестящи намерения.
Поднасях често аз награда
с оцет и жлъчка напоена.
Не чувах, че и ти била си млада,
а пъчих се, че с мене си дарена.
Сега, след толкоз героизъм,
челото разорал ти безпощадно,
прости таз дарба моя - егоизъм!
Аз твой съм - спри - там тъмно е и вечно хладно...