И лятото си отиде, ей-така неочаквано, посред зима.
Безумно хубави са изгревите, аз все ги наричам залези.
Преди да се съмне е най-тъмно, точно тогава излизам
да разходя кучето, то да се поокаля
да стъпча листата нападали, да си изпия кафето
и да се гримирам на пейката вънка пред блока,
да има на кой да завиждат комшийките.
Да си подпаля изрусените кичури, като пламне небето
и да захапя с обратна разписка и задна дата една-две смокини.
Ех, да му се не види, къде се е изтърколило
като заръфан в края си кокал, пустото му загубено лято!
Ще си увия сандвича за обяд в алуминиевото фолио
Под което, наместо краешника, ми прегоря в салона косата.
Кучето ще налапа слънцето, защото прилича на спомен,
а от спомените стават чудесни парцали да си тренираме зъбите на разкъсване.
Там да го дави, да се главичка с него, тюх, де пък се изтъркаля
пустото лято през разперените ми за полет пръсти!