автор: Craig

Разказът е напоен и изрисуван от стичащите се капки през един дъждовен ден, с цвета на небето. Разказ, в който всички живи и неживи герои са точно подбрани метафорични актьори - житейски пъзел.

--

Беше студен късен следобед. Тъкмо се бях завърнал и стоях на дивана, отпуснал се напълно. На вратата неочаквано се почука. Звукът разряза платното тишина, което почти напълно ме бе покрило. Беше тя. Не я бях виждал толкова отдавна...

- Здравей - започна с типичния за нея бавен и лъхащ хладен вятър тон, но точно с това пристрастяващ - като дъх, рисуващ по стъкло странни формички и позволяващ на зрителя малко волност поне в разчитането им. - Отдавна не съм те виждала, залипсва ми вече. Сетих се за теб и реших да намина, да те видя.

- Ти... Здравей... - едва промълвих аз. Смразих се и потреперах.

Прегърнах я и я погалих по вълненото, бодливо палто. Поканих я да влезе. Нищо, че и този път бях неподготвен и имаше куп неподредени и разхвърлени неща.

- Заповядай, седни... - продължих несигурно аз. - Ще ти предложа кафе, само момент...

- О, не. Нека аз го приготвя. Сигурно си изморен, почини си. Скоро си се върнал. А и вървенето през този пухкав килим от прашни есенни листа спъва и уморява човек... Почакай, сега ще направя кафе...

При тези й думи единственото, което можех да сторя, е да я проследя със замислен и отнесен поглед. Може би натам, откъдето извираше с цялото си другосветско естество нейната същност; гъвкавото същество, което проникваше в мен, но аз така и не проникнах в него през всичките тези години...

- Заповядай - дойде тя с черното кафе и седна срещу мен. Отпих от парещата горчива течност в чашата и примигнах няколко пъти. - Не си сложила и кристалче захар...

- Да. Така се пие, това е истинското кафе - отвърна ми тя с нейния спокоен и полушепнещ тон.

Поседяхме така около минута. Тя внимателно ме разгледа. Погледнах я в кротките глазурени очи. Отново бяха тайнствено мътнозелени. Като старо езерце, което отразяваше забулено картината, но и я променяше. Добавяше от своя чар - да отразява и времето...

Погледна ме право в моите, сякаш прочете мислите ми:

- Помниш ли ме първия път? Помниш ли кога се запознахме?

- Да,... спомням си. Беше един детски ден, когато лежах в спалнята у баба и през прозореца на балкона, от петия етаж, съзирах само върховете на тополите от отсрещната улица. Малкият вяртър палаво се гушеше из клоните им на сиво-синия небесен фон, а те се раздвижваха смутени... Да...

По бледите й устни се оформи малка усмивка и тя бавно примигна, поклащайки одобрително глава.

Аз импулсивно станах и взех играчката, с която като по-малък правих сапунени балончета. Отидох до прозореца и направих няколко. Наблюдавах как мехурчетата красиво отразяваха целия свят, оформени внимателно от мен, обагряха го в цветове и го издигаха нагоре. А тя дойде и започна да ги пука.

- Защо ги пукаш, виж ги колко са хубави...?

- ...и кухи - добави тя. - Защо са ти? Летят, да, и са пъстри. Но живеят толкова малко... Тъкмо започват да се издигат наистина високо, където искаш, и се пукват. А после ти става неприятно... Защо са ти? По-добре ги спукай, докато са още на ниското. Или просто не ги прави...


Не казах нищо. Върнах се на мястото си. Гледах ту нея, ту през прозореца, до който беше застанала.

Отнякъде се дочу силует на песен: "Ти, лети, лети, детски спомен жив...". Силна и дълголетна песен. Толкова силна бе стаената в нея жар, че наля горещи сълзи в очите ми.

- Май заваля дъжд... - внезапно се обади тя, стоейки все тъй с гръб към мен. - Нека малко напои земята и измие прахта... А и тези сухи листа...

- Не вали...? - отбелязах аз въпросително, след като погледнах към прозореца. Очаквах отговор от нея, но вместо това вдигна чашката и доизпи кафето си, чак до утайката. Същото сторих и аз.

Станах. Навън бе облачно, а и слънцето залязваше. Алеята беше посипана дотолкова с паднали листа, че дори се губеше някъде под тях неизвестна. А как през детските години листата са толкова леки и бягаме енергично в тях... Не всички бяха напълно сухи, някои имаха все още малко зеленикави оттенъци. Запоследно се радваха на едва прокрадналите се измежду облаците лениви есенни лъчи - жалък опит на сънливото слънце да даде малко топлина, последно за днес. Така или иначе, утре същите тези бледозеленикави листенца, паднали от своите дървета и оставили ги голи и зъзнещи, щяха да са изгубили и последната си зеленинка, щяха да са мъртви и съсухрени...

- Късно става, изморен съм... - промълвих и разтърсих глава. Мигом тя разбра намека ми и тръгна към вратата.

Подадох й бодливото палто и тя го облече. Вместо с "Довиждане!", отговори ми с блажен поглед, сякаш думайки: "До следващата есен...", и си тръгна. Почувствах се празен и виновен.

Избързах до прозореца, за да я видя как излиза и си отива, или може би, за да й викна свежо: "Почакай, върни се!", но нямаше никой навън. Никой, освен безлюдието. Прегърбен старец разреди скованата картина, кретайки с бастунчето си по алеята прикрита. Листата му тежаха и го спъваха, краката му потъваха в тях и тук-там ги побутваше с бастунчето. Съжалих, че не я видях и че я отпратих. Беше малко скучна, тъжна... беше меланхолия. Но беше с мен. Беше ми приятелка. Единствената...

Да, може би си беше тръгнала. Може би...

Заваля дъжд.