автор: me4kov

Решетката леко се приплъзва и през отворения процеп ние се измъкваме на лунна светлина.
/Пауза./

Ходя едвам. Повръща ми се. Изоставам и се добирам до някаква пейка да полежа. Давид сяда до мене и поставя главата ми на коленете си. Всичко ми се върти, но усещам какви ги върши - плюе в косата ми и нещо мълви. Дочувам ясно "Сега ще видиш Ада, ще те отведа право в ада." След известно време с мъка се изправям и Давид ме повежда нанякъде из Мадридските тъмноти. Явно ще се прибираме пеш. Ама ужасно ми е зле. То не стига пиянства и хашишии, ами от сутринта сме вървели в жегата. Да не се хваля, ама винаги досега, колкото и да съм изпил, съм се добирал на собствен ход благополучно до предначертаната цел, но сега е по-различно. Вървя след него като кученце. Странно, че от един момент в мен се надига някаква огромна агресия към него. Залитайки, животински се разтрепервам както в редките случаи, когато съм се биел с някого. Явно е взаимно, защото го чувам ясно да ми казва "Усещам, че ние с теб ще трябва да се сбиеме. Ти и аз." Веднага се досещам за скрития в дългият му вълнен червен чорап над едната кубинка голям колумбийски нож. Спомням си набързо как на площада преди час той измисли странно-веселата игра да ми показва разни хватки на невидимо проникване зад гърба ми с привеждане, или на фронтална атака, с блъскане и застъпване на стъпалото ми с неговото, при което се връщах обратно към него. Тези тактики задължително завършваха с промушване с нож, който още не беше извадил. Влизаме в някакъв тунел. Безкраен тунел. Вървим по много тесен висок тротоар. Безкрайно внимавам да не падна на платното, защото на сантиметри изфучават коли и камиони. Всичко боботи и ехти, въздухът е все по-задушен. Няма ли край този тунел. Вторачил съм се в гърба на Давид. Ето ги и тая или оная халюцинацийка, както и друг път след особено яко напушване. Но сега те не са просто странни, /например прихождането на американските хеликоптери на Платото на Камен Бряг, или звук и картина от началото на Панорама през 80-ти на Рилските Езера, или себе си като дърт в огледало, а то отсрещният човек в едно кафене и прочие и прочие/, а са чудовищни. Ето, краката на Давид наистина са съвсем криви. Тези малки крачка, обути в големи кубинки и дълги вълнени чорапи /където е ножът/, явно завършват с копитца. Да, с копитца. Давид, рошаво зловещо човече, вървящо дръзко през мрака, носено от тези криви крачка с копитца, трябва да е Фют. Дяволчето Фют, станало мой сърдечен другар! Знам, че трябва да има и опашка. Всеки момент очаквам някоя от поредните вентилаторни тръби отстрани да се разтвори в тунел дълбоко надолу, Фют да ме сграбчи и да полетим към огнената сърцевина на бездната. Към Ада. Но зная, че трябва веднага да напипам опашката му и да я откъсна. Веднага. Дали дъртите пънкари пък не са старшите Дяволи, поръчали на още малкия Фют да ме завлече при тях, за да се докаже като възмъжал. Примерно - за да ме изядат. Ето защо те са били толкова дружелюбни с мене, опознавали са ме, опипвали в качеството ми на поредната жертва. Опашката, опашката, която ту сякаш се показва, да поиграе зад този Фют с копитца и поникващи рогца около пънкарското гребенче - ту скрива. - Трябва да я откъсна, сграбча и откъсна - си мисля, люшкайки се в този безкраен боботещ тунел, достоен за подстъп към входа към преизподнята.
Изведнъж почвам да се моля. Слава Богу, нося сега иконката на Богородичка. Моля се на моя Ийсус, моля се на Божията Майка. Дълбоко, вътрешно, продължително, на ум. Не преставам да се моля. Да се моля. Да се моля. Да се моля. И изведнъж преставам да залитам. Да, преставам да залитам. Завървявам уверено и бързо. Бързо. Право след Давид. Благодаря, Благодаря. Ако има дяволи и Фют, то съвсем сигурно те има тебе, Господи Всемогъщи - Благодаря. Ненадейно Фют се обръща. Но аз толкова съм се забързал, че го блъскам отзад. Той може би не очаква, представял си е че съм някъде назад, искал да ме види паднал. Продължаваме. Скоро излизаме от тунела. Бавно се заизкачваме, отново под нощното небе.
И ето някакъв денонощен магазин. Влизаме по мое настояване. Съвсем трезво си купувам двулитрова Кола /Хвала на глобализацията!/ Трезвено следя за рестото. На отказа ми на предложението на Давид да му дам евросите, че да платял, той нещо подивява, "Така значи" се тръшка. "Значи не искаш с мене да делиш."
Продължаваме по тъмниците. На настойчивите му предложения да пия от виното отказвам. Пия си аз колата. Ядосва се май че. Разкопчава гащи, вади пишка да пикае пътьом и още дълго, дълго я върти. Не смея да поглеждам, но видял ли съм я, представил ли съм си я - малка, сякаш проказена от трипера ли, що ли. Гнусее ми, гнусее, но се разминава. По едно време и той почва да пие от Колата. Гълта някакви хапчета. Май че, дето веднъж го хванах да ги гълта без да ми предложи. Били за агресия - тогава ми каза. Въпреки това Давид поунива. А аз съм бодър, бодър, все по-бодър, като на планинско изкачване преди зори.