автор: satyrr

Тихо се спуска пак нощ над нивята,
някъде нежно пропяват щурци,
гасне светликът, заспива земята,
в твойта пустиня, над твойте предци

Виждаш ли, там, под луната безкрайна
някой небето неспирно съзира,
сякаш разкривайки своята тайна,
себе си търси, а спомен намира.

Спомен за тихите светли простори,
чувства забравени, стари поражда,
отшелникът, който с звездите говори,
а горе във блясък звездица се ражда.

След нея друга, после втора, трета,
магия сякаш свода покорява,
обгръща с плам неземните полета
и като в приказка небето засиява…

И той седи на хладната земя
и тихо нещо странно си мърмори,
дали е пак безкрайната луна
или отново със звездиците говори?

А те отново лекичко проблясват,
сякаш северно сияние в леда
и сякаш в езерото те не ще загаснат
се отразяват върху бистрата вода.

Там - като затворени в картина
те не спират да говорят пак
и от тяхната тайна градина,
сякаш викат го, дават му знак.

И раждат се в него тогава
видения, блянове звездни,
тъй плахо последна звездица изгрява
и той полита към лазурните бездни.

Сред вълните във размито отражение
блести сега самотна синева
и сякаш като нейно поражение,
звезда оттам откъсва се едва.

* * *

Ето го - вече е северен лед,
нещо тъй тихо вълната му рече,
трепти усмивка на лика му блед
и тя го носи далече, далече, далече…;

* * *

Знаеш ли, вечни са в тихий затвор,
тихий затвор на могъщи мечти,
тихичко шепнейки в тайния двор,
тихо проблясвайки в твойте очи.

Няма я тихата синя вълна,
няма я звездицата с лъчите,
Господи, ти запази му една,
и нека отново му светят очите.



Peter®18.06.2005