на Майкъл Лонгли
Като дете се влюбих в кладенците -
герани стари с ведрата и скрипците.
Обичах тъмният им плясък,
небето във водата уловено
и мирисът на влажен мъх упойващ.
Един в тухларна с покрив от дъски изгнили.
Аз вдъхвах грохота на кофата обесена
на края на въжето,
летяща към лицето ми надвесено
над тази бездна мамеща и мила.
А друг един бе плитък като гроб.
И щом водата му напиех жива,
съзирах аз под каменния свод
лицето на мома красива.
А в трети с ехото говорех
и носеше гласът ми музика вълшебна.
В четвърти, далеч в ливади некосени,
с Луната се прегърнах за последно.
Сега, загубил положение обществено,
пропаднал Нарцис, пред потока коленича
и моля се да чуя ромона божествен,
за да ехти гласът ми чист като преди.