автор: me4kov

Хубаво. Хм, леко странно. Запознаваме се с група марокански момчета по потници, Давид закупува хашиша с 5-те евро, които му дадох, като после твърди, че го излъгали с едно евро и отиваме по мое настояване, верен на Софийските си навици, да пушнеме в едно паркче. Странно е, че не знае да свива хашиш, както все още не зная и аз, а нали все пак беше от Коломбиа.
Първи опит неуспешен. Само хабиме хашиша, а Давид ми се умилква "Нали не ми се сърдиш." Втори опит - успешен. И - О благодат. Лежиме насвяткани на тревата и сме щастливи, щастливи деца. Смеем се и се прегръщаме. То тревите, то дърветата, то... всичката хлапашка радост сред завъртяните покриви на квартала. То Детство мое. Хайде, време е за вечерно парти. На мароканския площад, където по-рано срещнахме момче и момиче колумбийци, подарили ни ароматни пръчици с указание как и къде да ги продаваме за 1 евро, срещаме група колумбийски момичета и се черпиме с нашия хаши, като едното момиче се кара на нахалницата дето все се забравя в приказка и спира врътката. И хайде двамката из центъра да търсим купона.
А купон - Фраш. Пълни площади с насядал народ, всичко в шишета копеле. Установяваме се на указания площад и аз с безобразно нахалство продавам за около час 4 пръчици за 5 евро, толкова, колкото бях изхарчил по Давид досега. Правя истински цирк пред едни познати испанци от Тревоманската Неделя на Битака, които ми се радват, а аз се надувам и псувам некакви сноби, които явно току що хубаво ми се подиграха с удивителните си възклицания на твърдението ми, че въпросните пръчици са афродизиак. Дуя се на Давид с успеха си и той взема последната. Явно твърде бързо я е шитнал, сещам се аз през тресналата ме напушеност, но на въпроса ми къде е едното евро, твърди, че го загубил... С Давид сме просто нетърпими и непобедими. Навсякъде се настаняваме, замъкваме недопити бири и кутии с вино, дърпаме на хората от хашиша. Дори веднъж Давид ме гони, набарал цигара хашиш и ми я подава, а аз дърпам както обикновено с пълни гърди и продължително задържане. Стига ни толкова купон, щот последното метро е от 11 и 30, значи имаме 20 минути до спирката а здравата сме се налюляли. Вървиме и пием от кутия с много евтиното и люто червено вино. Давид ме запитва "Каква е твоята мечта която ще осъществиш тука в Мадрид... " Отговарям, премисляйки тайно на ум - Ами Как какво ?!? и казвам: - "Ами ако ми провърви да се уредя, да доведа Миленчето и да сме си щастливи по нашия си начин както досега, ама тука." - "Каквоо ?!!" - почва да ми се кара Давид - "Ами борбата. Ами нещастните хора, за които трябва човек да се бори за да живеят в един по-добър свят. Пуффф. Ами ти като си философ знаеш ли нещо за Бакунин". Не знам явно, както и отговарям. Давид с плам ми обрисува идеалното общество, без граници, закон, власт, националности, пари, само с хора, които живеят свободно и се групират по интереси. Разказва ми го далеч по-хубаво и богато. Гласът му е яростен. Явно ме презира поради незнанието ми, поради еснафщината ми, а аз леко плах, но вече на възраст, в която не бих се засрамил, че съм разобличен в еснафщина, няма какво да му отвърна. Ама много съм се насвяткал. В такива случай всичко разбирам и помня. Повече от всякога друг път, особено когато ми се нахвърлят разни особено-отракани съмарихуанци - корифеи или пък ратници за трезвеност и морал. Но не мога да отвърна нищо. Особено сега.
Пъхаме се в Метрото. Чакаме - Няма. Изпуснали сме тренот. Ехти женски глас от скрити говорители. На излизане ни заварва спусната метална решетка. Аз леко се плаша. Давид крещи и маха на камерата. Май че пак някакъв глас. Решетката леко се приплъзва и през отворения процеп ние се измъкваме на лунна светлина.