автор: kamo

Понеделник.
Редакцията на вестника.
Ден за оперативка.
Оперативката беше тъпа като всякога. Ти какво си направил, ти какво ще правиш, кой ще пише коментар, някой да има интересна идея за броя?
Толкова.
После обаче, докато другите се разотиваха по работните си места и по кафенетата наоколо, шефът ми помаха с тлъстия си пръст:
- Ти! Остани за малко!
Останах.
Нали съм тъп репортер.
Къде ще ходя?

- Кажи, шефе.
- Имам една задача за теб.
- Пак ли?
- Аха.
- И кво?
- Чувал ли си за "Биг брадър"?
- Е кво толкова - някаква си къща, нацвъкана с видеокамери, където 15-ина
капута си правят кефа и се опитват да се доберат до паричната награда.- изсумтях.
- Не е само това.
- Кво още?
- Рейтинг.
- Ъ?
- Рейтинг. Тираж. Самочувствие. Кинти.
- Кво общо имаме ние с това?
- Ти си общото?
- В смисъл?
- Влизаш вътре.
- Аз ли? Ама защо?
- Щото няма кой друг.
Свих рамене. Бях свикнал да върша какви ли не простотии по простата причина, че нямало кой друг да го направи. Това обаче беше върхът. Аз? В "Биг брадър"? Еба си!
- Може да не ме вземат...- рекох с надежда.
- Ти за това не се безпокой...- отвърна невъзмутимо шефът - Вземи си само 2-3
чифта бельо и се запаси с търпение. Скоро влизаш вътре.
Еба си! И това беше. Един 5-минутен разговор на четири очи и 3 месеца от живота ми заминаха на кино.

Не мина и месец от този скапан разговор и ето ти я "призовката" от "Биг брадър". Вие сте избран, ала-бала, елате еди къде си еди кога си, ала-бала, носете си това и това.
Е, честито!
Отидох.
Какво друго можех да направя?
Вярно, че работата ми беше скапана, а заплатата - колкото да не умра от глад, ама нищо друго не умеех да правя, бях стар да си търся нова професия, не ми се умираше от глад...
Така че отидох.
- Гледай сега кво, малкият.- инструктира ме шефът на заминаване - Влизаш значи
в този тъп "Биг брадър", изкарваш си там трите месеца /дай Боже да не те отсвирят преди това/, носиш през цялото време тениска с името на нашия вестник отпред, после изчукваш онази русата и онази, дето била от Варна, сбиваш се с дългия хипар, оплюваш селянина от Монтана и излизаш чист като света вода ненапита. Помни, ти си най-добрият! Иначе ти режа квитанцията... А като излезеш, ще направим серия репортажи от цялата дивотия и ще убием конкуренцията. Пък може и от "изповедалнята" да ни пускаш по нещо, докато си още вътре.
Е, влязох.
Навлякох си идиотската тениска с надписа на вестника отпред и влязох.
Беше тъпо.
Повечето от парчетата вътре се надуваха като пуяци - мислеха си, че са голямата работа като вече са тук. На входа имаше инсценирана тълпа "ентусиазирани" запалянковци, светеха прожектори, гърмяха високоговорители, интервюираха ни някакви ТВ-звезди. После вече бяхме вътре.
На ти журналистика, на ти задачи, на ти репортаж и чудо, рекох си унило, когато се озовах вътре в Къщата. Къща като къща... само дето наистина беше оцвъкана с видеокамери, че даже и в кенефа имаше. Сега кво, по бански ли да сера, запитах се кисело, ама и това не ми повдигна особено духа.
После ежедневието ме повлече. Задачките на Големия брат, сплетните в Къщата, личните ми нужди, монотонните дни и загубените нощи, изповедалнята и спалнята, това и онова... Животът си течеше, майната им на камерите.

Първо си опитах късмета с русата - точно според указанията.
Русата беше просто една тъпа патка, както и можеше да се очаква.
В главата и бяха само бижута, джиесеми, коли и дебели чичковци с коли.
Не съм дебел и нямам кола, а джиесемът ми е куча марка, но я изчуках още първата седмица - под одеялото, посред нощ, за да не скандализираме прекалено много драгия телевизионен зрител.
/Изолацията явно прави чудеса с мацките!/
Рейтингът ми се вдигна до небесата.
Вдигнаха ми обаче и мерника.
Откъде да знам, че русата и оня дългия тип - баскетболистът, са росни-пресни младоженци и че тайната на брака им пред нас - останалите съквартиранти, била само една от поредните шибани задачки на Големия брат.
Стъжни ми се животът, казвам ви. Дългия беше як и трениран, а аз съм прост едно хилаво писарче в регионален вестник без никакъв боен стаж зад гърба си, ако не броим някой и друг шамар, който съм отпрал на някоя курва или грозния факт /от който понякога се срамувам/, че като малък жестоко тероризирах сестричката си в къщи във всеки момент, в който мама и тате не си бяха у дома.
Дългия ме дебнеше.
Аз него - също.
ТВ-зрителите ни дебнеха и двамата.
В кухнята на Къщата имаше ужасяващо голям асортимент от ножове и често осъмвах потънал в пот, без да съм спал изобщо, очакващ във всеки момент острието да проникне с грозен звук между ребрата ми. Агонизирах бавно и в очакване на ужасяваща смърт чрез удушаване-побой-обесване-изгаряне-изгонване...
Слава Богу /пък и благодарение на сплетните, които лично разпространих сред съквартирантите/, Дългия скоро беше номиниран и изгонен вън на белия свят. Малко след това го последва и русата пачавра. Аз отново бях герой.
Лек им път! Дано лесно да уредят развода си, хахаха...

Виж, онази от Варна неочаквано се оказа костелив орех. Била девствена, казва, малка била, пък аз - стар, вече съм бил изчукал в ефир русата, така че не било редно.
- Кое не било редно, ма?!- рекох възпитано - Я не се дръж като овца!
- Ами туй... сексът... таквоз..
Хайде бе!
Аз имам редакционна задача.
В противен случай шефът гол ще ме обеси на тирантите ми пред офиса на вестника.
Забих я!
Най-накрая все пак я забих, братлета!
Не беше кой знае колко гот. Пак под одеалото и пак посред нощ. Ега ти и цензурата! Изпотих се целият и дори не ми беше особено на кеф. Не беше нищо особено в леглото патката, кво като е от Варна?
Големия брат обаче ми тегли /образно казано/ една майна в изповедалнята.
- Квартиранте...- рече той - Прекали. Тъй както си тръгнал, ще ги минеш всичките
под ножа...
Без малко да се оправдая с редакционната задача, но умът ми дойде навреме в главата, така че хрисимо отвърнах:
- Няма такова нещо, Биг Брадър. Просто така се случи. Ъхъм.
- Е, то бива-бива, ама чак пък толкоз...
- Е да де.
- Какво "е да"?
- Късмет някакъв. Аз навън не съм таков. Хич не ми върви.
- Как да ти повярвам, кажи, квартиранте?
Скромно замълчах.
Ако и Големият брат ми вдигне мерника, спукана ми е работата. Изхвърчавах от Къщата, преди да съм преброил и до три.
- Виж какво, Биг Брадър, няма вече...- обещах.
- Хммм... ще видим. Ще видим...
И това беше. Копелето въобще си нямаше и на представа, че дотук си бях изпълнил редакционната задача с изчукванията. Чакаше ме друга работа. Дано и там не изгоря.

32 скрити камери дебнат квартирантите.
Усещам малките им злобни очички всеки път, когато се почеша по чатала, отида до кенефа или внезапно ми се прище да сграбча с ръка едноокия смок и да се свърша на секундата.
Мамка му!
Реших да се сбия с дългокосия хипар навън на зелено. Тук камерите са по-малко и ако се издънех /а имах всички шансове да се издъня/, можеше да се надявам на поне някаква мижава възможност да се скатая от драгия зрител... и от шефа.
Хипарят беше дангалак. Днес си беше боядисал косата зелена за разнообразие. Седеше си по цял ден в някой ъгъл, подрънкваше си на китарата или на тарамбуките на оня миризливия циганин, пушеше цигара от цигара и просто чакаше времето да мине. Не чистеше, не готвеше, не помагаше за нищо. Абе, асоциален тип отвсякъде.
Усещах, че започвам да се вбесявам.
Ега ти типа!
Свих конвулсивно юмруци.
Ние тук бачкаме, чукаме, говориме - оня си свири.
Къде така, бе ало?
Отидох при него, докато си подрънкваше на киталата нещо на "Бийтълс" и му заявих направо в лицето:
- Ей, хипи, ти си голям задник, бе!
После хипито стана, остави китарата встрани и ми хвърли такъв бой, какъвто не бях ял от 6-ти клас от училищния побойник.
Явно му беше накипяло на човека.
Довлякох се криво-ляво до мъжката спалня, тръшнах се на леглото и се заех да си ближа раните.
Близах си ги три дена.
Дано само шефът да не е видял всичко по скапаната телевизия...

И тази седмица мина и не ме изгониха. Изгониха длъгнестото хипи - бил твърде избухлив, хаха.
Дотук си бях свършил задачата доста добре - отсвирих русата и онази от Варна, също и хипарчето. Оставаше ми селянинът от Монтана, който влезе в Къщата с надуваема кукла и чалма - мислеше се за голям чалга певец, момчето. Все щях да се оправя и с него, дума да няма. Влязохме 15, останахме 6. Май бях на път да гушна паричната награда.
- Биг Брадър...- изхленчих в "изповедалнята", напълно съзнавайки, че в същото
време ме гледат 1 000 000 гласоподаватели... пардон... зрители - Тоя задник от Монтана е голям селянин.
- Защо мислиш така, съквартиранте?
- Ами от Монтана е...
- И?
- Пърди и хърка докато спи...
- Само това ли?
- Има надуваема кукла и е девствен на 34 години...
- Така?
- Пее чалга по цял ден и то не само под душа...
- Какво още?
- Това малко ли е?!
- А много ли е?
- Ъъъ... Показва ни как се е снимал с Азис и Глория...
- Е?
- Ами... Това е май...
- Благодаря ти, съквартиранте.
Върнах се в общата спалня. Погледнах с бялото на очите си селянина от Монтана, който безгрижно се разпяваше с някакво поп-фолк парче пред едно от огледалата в стаята /зад което естествено имаше камера, както си го знаеше и тъпото копеле/. Не даваше вид да ме подозира.
И той изхвърча.

И ето ме - три месеца по-късно. Фланелката ми с името на вестника отпред се е изтъркала от пране и носене. В Къщата не е останало нищо за чукане и побой... освен самия мен. Прецаках ги всичките както винаги. Ало, Големия брат! Задачата ми май се е увенчала с успех. Шефът трябва да ме позлати.
Е, взех парите и излязох.
Трябваше да ходя в редакцията да си напиша серията блестящи репортажи.
Отвън обаче ме чакаше оня - дългия. Както изглежда - с целия отбор по баскетбол... барабар с резервите.
- Ти, бе...- рече неприятно той - Що изчука жена ми?!
И се почна...
Големия брат обаче го нямаше да гледа.
Нито там, нито в интензивното.
Да си имам професията!
Еба си!