автор: eshach

Ще ми се да продължа темата, която изостана от предишното ми писмо, и не за да стигна до дъното и, защото дъно няма, а просто да ти разкажа някои, надявам се, неочаквани за теб неща. Не ги подреждам хронологически, за да не ме сковава каквото и да е формално изискване за ред - оставям подредбата им на своите емоции, и те без никаква причина ме запокитват на нос Каточе в Мексиканския залив, където беше първата ни битка с индианците - маи.

Едва ли има някакво значение за моя разказ, но все пак ми се ще да уточня, че тогава аз, идалго Фернандо Бободоня от Сеговия, на 22 години, бях аркебузиер в отряда на негова светлост дон Франсиско Ернандес де Кордоба, който обяви в Куба намерението си да тръгне с експедиция към земите на запад, защото в Сантяго все по-усилено се говореше за купищата злато и скъпоценни камъни, които можело да се добият там с малко кръв. Бях дошъл от Испания като куриер на двора до негова светлост дон Хуан де Грихалва, и помолих неговата благословия да се присъединя към експедицията вместо да се връщам през морето-океан в бедняшката къща на родителите си. Дузината ескудос, които пазех за черни дни, похарчих за екипировка - два чифта ботфорти, партенки, кожени гащи, сушено месо, сухари, барут, олово, фитил и други потреби. Оръжието си носех от Испания - лек меч, кинжал, нож, аркебуза, гръдната броня, крилатия шлем, набедрениците и ръкавиците ми бяха от превъзходна толедска стомана, отдолу обличах плетена от стоманена тел ризница, под нея - кожена или вълнена риза, и така бях един от най-добре екипираните в отряда на негова светлост дон Франсиско Ернандес де Кордоба, с когото през 1517 г. в началото на лятото дебаркирахме на мексиканския бряг.

Не бяхме изминали и две левги навътре в джунглата, когато тримата, които вървяха в авангарда, ни дадоха условния знак с боцманска свирка. Когато приближихме, видяхме и първите жители на тази земя - две момчета и едно момиче, и тримата голи до кръста, момчетата с нещо като панталони, прилични на тези, с които ходят маврите, а момичето - с навито дълго бяло платно от кръста надолу и с пояс от миди, с няколко гердана от нефритови и обсидианови мъниста. Беше толкова хубава, че на мен сърцето ми спря, не можех да откъсна поглед от гладкото и лице с огромни черни очи, бронзовата и кожа, нежните скули, под които се появяваха трапчинки щом се усмихнеше смутена и уплашена към нас.

Разбрах какво е да те порази гръм - оглушал и ослепял се мъчех да си поема дъх, но светът бе изчезнал, нямаше я земята под краката ми, небето над главата ми, нямаше нищо - само тя, тази туземна Афродита, в която съм влюбен откак свят светува, която хиляди пъти преди е отговаряла на любовта ми и хиляди пъти не е, тази, която познавах до най-малката гънчица на изваяното и от самия Творец тяло, и все пак исках отново да опознавам с нежност и страст, тази, от чиито устни бях пил вече неведнъж през вековете амброзията, за която боговете могат само да мечтаят, тази, която бе създадена за мен точно така, както и аз за нея, за да може сътвореното в първия ден да придобие смисъл, посока и цел. Познах я веднага, и тя също ме позна, макар че дори не бях в първата редица на брадатите и обковани в стомана мои другари, настъхнали от оръжия и сляпи за красотата, които виждаха единствено златната плочка между съвършените и гърди. Тогава разбрах всичко в живота си до този момент - защо още 11-годишен станах паж в двора на техни католически величества Фердинанд и Изабела, защо мен предпочетоха за куриерската мисия до Куба, защо така лесно получих благословията на моя сюзерен за тази експедиция, и накрая - защо слязох с тези диви хора на този див бряг... Всичко бе, за да я срещна - нея, която преди бях сравнявал с богините Кумари, Ищар, Изида, Афродита, а сега, забравил за богохулството, не се свенях да сравня с Дева Мария...

Чудно ли е, че в изпълнение на предопределението, което ме бе довело тук, дон Франсиско Ернандес де Кордоба посочи именно мен да предвождам двама войници, за да ни заведът туземците в тяхното село при техния вожд...

Ето това е началото на тази история, която дълго време прозираше през съдрания тюл на миналото, и която едва сега се избистря в паметта ми, придобива цвят и мирис, кара сърцето ми да изтласква вместо кръв сълзи, предизвикани от неизразимото страдание, на което ме обрече моята вяра в непогрешимостта на собственото ми предопределение и правота, както и сляпата сигурност, че любовта не може да не бъде добра и великодушна.

Но извини ме, ще продължа утре, за да научиш нейния край в този случай, защото всъщност край няма, уроците продължават, ние скитаме от тяло в тяло и от живот в живот тъжни и неудовлетворени, щастливи и спокойни, доволни и великодушни, алчни и безогледни, глупави и мъдри... Вероятно разбираш какво ни свързва, а може би не, моят отговор е само в очите и сърцето ми, още нямам думи за него, но не се съмнявам, че ще дойдат, и дано си до мен, за да ги посрещнем заедно и да им се порадваме, защото те ще подредят хаоса най-после, но то ще стане само ако сме двама, защото ако съм сам ще трябва да изкопая дупка в земята и в нея да ги извикам три пъти като оня с тайната за магарешките уши на царя, после да заровя дупката и така да погреба за пореден път най-хубавото от себе си и най-хубавото от теб. И пак да започна да те търся, да се моля да те срещна, и пак да се боря със страха и предубеждението, с натрупаните обиди и предателства, болки и лъжи...

Така ги редува Господ, жив и здрав да е, ще му насмогнем, винаги съм готов да възкръсна, както Той винаги е готов да ме разпне, и това всъщност е единственото доказателство, че ме има за свой син. Казано е - Той не наказва когото мрази. Ерго - обича ме. И аз го обичам. Но не мога да Го наказвам с пренебрежение към най-голямото, което ми е дал - аз пък го давам на тебе, и като ти го давам, Му доказвам любовта си.

Но ти не ми вярваш колкото Него, и затова оставам да те чакам да ме догониш по онази пътека, която единствено води до билото на живота. Но и да не го направиш - достатъчно е че поседна през тези дни в сянката на моите спомени до извора на моите надежди, че затвори за малко очи за грозотата наоколо, а аз започнах да шъткам дори на тревата да не расте толкова шумно, да не би да смути смътния ти порив към мен.