Най-накрая мога да чувствам…
Виждам цветове. Къпя се в слънчева
светлина. През нощта
с усмивка гледам звездите и луната.
А преди не можех… дори
да се усмихна. Най-накрая не съм
кух отвътре. Най-накрая край
на кошмарите във мойта слепота…
А не вярвах. Въпреки всичко,
нямаше нищо. Щом слънцето
се появеше нямаше изгрев.
Звездите и луната бяха просто
малко бяло върху много черно…
Бях безпомощен да се справя
с непосилната задача да дишам
особено щом нямаше смисъл,
когато не знаех какво да правя…
а сега просто няма значение.
Вече дишам. А от месеци
не си бях поемал дъх.
Дишах повърхностно и учестено,
колкото да отбия номера.
Пулса ми бе толкова слаб,
а сега сърцето ми не може да смогне
всеки път щом си помисля за теб,
всяка секунда си мисля за тебе
и всяка секунда ми дава вкуса на живота.
Отново се чувствам щастлив.
Благодаря ти!