автор: Mojsei

Обичам да разказвам истории - може да са от миналото, може и от бъдещето, но винаги с доминиране на нормалното преживяване, а то неизменно води в смеха. Сложно е. Всяка история може да се разкаже най-малко три пъти - докато е зелена, като зряла и като презряла.
В зелените истории доминира напрежението, изненадата, манипулацията, динените кори. Беля работа са… Само когато предсказвам бъдещето на някоя отчаяна дама използвам незрелите интриги, с което ги подтиквам към по-бръз разтеж. Друго нещо е да разкажеш една зряла история, но пък е опасно. Ето защо, аз предпочитам презрелите. Хем са сочни, хем са безопасни. Ще ви дам един пример. Като дете, тоест преди около 160 години аз самият узрях в намерението си да разкажа на хората приказката "Живот", но…и той - зелен и аз - зелен, а и хората едни такива - не си падат по отлежалите работи, живеят с бъдещето. Поех риска да си остана зелен, а него - живота, го оставих да зрее, да загнива. Историите му, които видях като зелени, ги видях и като зрели, а вече и като презрели. За какво става въпрос? Трагизмът на предишната епоха се свеждаше до готовността на хората едната от социалните системи да бъде ликвидирана и всяка твърдеше, че това ще бъде другата. И докато се подготвяха, стана ясно, че и двете могат да си отидат…Остави се, вече банална работа, презряла. Но сега пък същият трагизъм се е свил в сърцата на хората под формата на стрес, страх, невроза и ги гони в стихийни общности, където те търсят средствата за съществуването, търсят преди всичко общуване, но тук пък се започва една…не е за преживяване, но виж, за разказване - може. Схванахте ли логическото противоречие? Е, това е тласък, с който ви настройвам поне мъничко да се усмихнете, че портите на смеха трудно се достигат…
Ето и сега! Затрупан съм със зелени истории, но все филизи, поникнали на загнила основа - посттоталитарни издънки…Тази ситуация вуйчо я предвиди в книгата си "Фашизмът", но пък чичо го обвини, че е преписал и така се скараха….а в тази история се опитаха да обвинят мен, но аз пък пуснах Северния вятър леден да ги поохлади малко. Какво да ви разказвам, не е още за разказване…
А, да! Ето нещо отлежало, а следователно и останало без значение, но продължаващо да ми носи радостния трепет на смеха. Но не се отпускайте! С тази история ще изкореня един як, зелен филиз, който е и неин повод. Слушайте!
Преди още да ме назначат за аспирант по философия, аз вече бях съгласен. Способността за устояване на тези обрати бе нужна, за да плувам успешно в буйната река на тоталитарната манипулация, която се дирижираше от един център.
Познавате ли тази логика? Е, тя сега е съвършено друга - подмятането става от всички страни. Но да не се отклонявам! Този акт с назначаването породи друг - екзистенциален: нещо трепна в мен по непознат начин?!
Попитах го:
- Ти какво си?
Днес питането е друго, но няма да ви отклонявам, че току виж от някой хладилник изкочи мое стихче и ни подплаши…Тогава?
А то, това гдето трепна в гърдите ми, сякаш доби кураж и продължи да напомня за себе си по някакъв странен начин - гъделичкащо-тревожен, от който аз обърнах внимание на гъделичкането, а тревогата я запратих нехайно в блатото, но не знаех, че ще добие такива глобални размери.
Та, с това гъделичкане влязох в катедрата по филосфия и то ми стана най-добрият приятел, защото тук философите не говореха. Постоях така седмица, две, мина месец - все същата работа. Няма кого да попитам. Началника? Правилата не дават, имам си научен ръководител, но пък него го няма?
Загадъчната усмивка на заместник-началника на катедрата ме привлече, аз също разтегнах една усмивка и в удобен момент, когато бяхме насаме, го попитах:
-Кога ще проговорите?
А бай Димитър, така започнах да му казвам много по-късно, ме изгледа строго и недоумяващо, сякаш искаше да обясня за какво става въпрос.
-Защо в катедрата не разговаряте? - повторих въпроса си, а онова нещо в мен усили вибрациите си, но с такава неопределеност, че ме накара да се изпотя от напрежение.
Да бяха жени - ясно, при някои от тях мълчанието най-често е проява на цинизъм, но поне нещата са разбираеми, а тук - философи?!
-Ще ти кажа! - рече бай Димитър, хем решително, хем някак си дяволито, хем някак си пророчески. - Тайна е, но ти си аспирант и ще ти е нужно…Ако разговаряме ще издадем идеите си и веднага другите ще ги откраднат.
Каква била работата?! Веднага схванах защо няма идеи, но не исках да изпускам случая и вече, с изестна доза дързост, зададох втори въпрос:
-Извинете за нелепия въпрос…- започнах притеснен, но опирайки се на онова нещо в мен: - Ще Ви бъда благодарен, ако ми кажете какво е това нещо философията като наука? Мислех си, че зная, но вече съм убеден в противното.
Тънката усмивка на бай Димитър се разтегна щедро, но в предварително обмислени граници, а той каза някак си и малко тъжно:
-От 30 години и аз си задавам този въпрос и изглежда, че мога да ти отговоря, но не съм сигурен дали ще можеш да ме разбереш - каза го така, сякаш ме предупреждаваше, че разговорът ни е приключил, но нещо се замисли и кратко допълни: -Това, което ти казах е тайна, която можеш да споделяш чак през другия век…
Обещах му и чак в началото на 2001г. казах на българите, че имат разработена философия, та ако решат, че им трябва да не се лутат много… Търсенето е слабо, а това ми дава основания и аз да си правя изводите - изпробвах я в политическата област, след това в областта на науката, а сега и в правенето на новата художествена литература.
А онова нещо в мен - тогава, направи странна метаморфоза: върна се на мястото си и там, в гърдите ми, покълна в нещо, което не можах да определя какво е. Имах усещането за разтеж, но каква е точно формата му, не можех да определя. Затова пак го попитах:
-Хей, какво правиш?
-Тайна! - отговори то със звънливо гласче, а аз успях да различа само една ведра усмивка, която ми казваше мълчаливо толкова много неща, че топла благодарност се разля в мен и заля още крехките ми рационални структури, за да не отлитат от здравия разум.
Та, това ви разказвам - минава времето в трите му измерения, а аз го предпочитам като отлежало, златисто-есенно и нямам насищане да го описвам, защото така го утвърждавам. А да утвърждаваш времето си е сериозна задача. Някои мислители са на мнението, че е достатъчно то да си тече…Аз не споделям това становище, защото така съм го монтирал, че държа и трите му потока - от една страна, съм избрал да си остана на 24 години. Защо? Тайна! От друга страна, съм му дал възможност да зрее и сега го проверявам на 57-та му степен, а, от трета страна, здраво държа връзка с моите богове и искам да ми подават истории, които са отлежали най-малко 100 години и затова мнозина вече знаят, че съм на 170.
А утвърждаването на новите идеи е изпитан мой патент, който съм проверил също отдавна…Разпръсквам ги и оставям всеки да си взема толкова, колкото може. Е, когато даваш нещо, та дори това да са и идеи, ще трябва да си готов да понесеш и злобата на съвеменниците, защото я някой не може да вземе, я друг взима повече, отколкото може да понесе, а има и други варианти на неблагодарността…А и сегашните аспиранти не са като онези от миналия век…Познавам един, който дойде при научния си ръководител с тежки обвинения…но тази история още не е отлежала.