автор: aftor

Проникват думи в порите на тишината
и я гъделичкат. Тя хихика.
Уши наостря здрачът и очаква
да глътне нервния й писък.

Тя гръб почесва о ръба на вятъра
като дърта олисяла гризли,
ще откуца до реката патраво
и ще цопне да намери смисъл.

Бълбукат думите, издишат пагубно,
разстила се мъгла вонлива.
На мрака притъмня му до припадък
и глътна два-три звездни упсарина.

От много думи тишината се разкисна,
а мракът е с хронична лунна хрема.
Пазете тишината! Ще ни липсва,
ако само с празни думи я заселим...