Веднъж ме попитаха...
Веднъж ме попитаха: "Знаеш ли кое е най- тъжното място на света? И кое е най-радостното място?". Не знаех. А отговорът се оказа простичък - гарите… Мястото, където хората се срещат и се разделят… Мястото, където пред всички могат да се разплачат, без да се срамуват. От радост, или от мъка.. Затова, сигурно, във всеки град, във всяко селце и паланка, има гари и спирки. Може би тези места не бива да се наричат просто гари, а трябва да носят името площад "Среща и раздяла"… Може би…
Вчера имах много време да наблюдавам хората… И чувствата, изписани на лицата им… И си представях себе си. И през съзнанието ми, като през полуизтрита черно-бяла лента, мнократно превъртана на стара, разбрицана киномашина, преминаха многото срещи и раздели, преживени там… Някои временни, други - завинаги. Най-много боли за тези, които са били завинаги. А още повече от тези, когато си тръгвам сама…
Често ми се е случвало. В един миг оставам сама и забравям къде съм.. Вървя сред навалицата и не зная къде отивам. Сякаш не съм човек, а робот.. В един миг осъзнавам, че съм на мястото, където с някого съм се срещала. И го виждам как бърза към мен ,огрян от слънце, или как ме чака в дъжда. В един миг усещам, как сълзите сами се стичат по лицето ми… Против волята ми, без дори да ги усетя… И никой не ме гледа странно… Ето, това май им е хубавото на гарите…И имам усещането, че част от мене остава там, в тия мигове, които никога няма да се повторят… Дори отново, много пъти да ги има, няма да са същите…
Пътувам към моя град, а мислите ми остават назад… Огромна буца засяда в гърлото ми и спира дъха ми… Просто много боли…
Нямам сили да се прибера вкъщи. Или, вероятно, не искам. Отбивам се у приятелка. Имам нужда просто да поговоря с някого, та за какво и да е…Там има много хора..
Отначало някой отворя дума за скъпите таксита...Никой не се опита да го оборва...! Все сме си старата компания...приятели от деца...! Нещо обаче и тук не върви...всеки разглежда съсредоточено стъклената чаша която му се е паднала...сякаш се опитва да подреди стъклените си мисли! Цигарите се пушат нервно. Музиката е онази -нашата! Дето ни събираше по беседките. Сякаш се споглеждаме гузничко...Поне аз се опитвам да не се задълбочавам в това, колко съм изневерила на себе си! А не бяха минали векове...Не се получава разговора....Изнизвам се бавно, със стремеж да не впечатля никого...! След мен по стълбите усещам още стъпки...все още някой чувства като мен...Значи не сме мъртви...