автор: Spidy

Това е разказ за това, което става ако посветиш целия си живот на нещо...
ФЕТИШ

Масивната дървена греда поддаде с пукот и пропадна сантиметри надолу. Двете колони, на които се крепеше, изглеждаха здрави, но явно едната на места бе изгнила и сега бавно, но сигурно позволяваше спускането на подпорната свръзка. Тя беше издигната пет метра над пода, където се бяха събрали двадесетина души. Гледаха отчаяно сериозния проблем и почти бяха спрели да дишат от страх да не предизвикат срутването.
Един мургав възрастен мъж излезе малко напред. Съсухреното му тяло контрастираше на дебелата греда, която всеки момент щеше да пропадне и да съсипе голяма част от втория етаж. Години работа щяха да бъдат опропастени без видима причина. Зловещ пукот накара старецът да погледне нагоре. Още десетина минути, най-много час, и щеше да последва пропадане. Хората напрегнато гледаха и чакаха решението на Хасан, когото бяха определили едва ли не за лидер в строежа на Сградата.
Той се обърна и подвикна на един доста едър млад мъж с мускули стегнати до пръсване:
- Плам!
Едрият се приближи плахо. Огромното му тяло изцяло скриваше бледния силует на стареца и въобще не отговаряше на прякора, който Плам получи от помощниците си в строежа. Още от петнадесетгодишен получи правото да ръководи една дузина от работниците и за да се разведряват по време на целодневната работа, подчинените измисляха всевъзможни прозвища. Едно от тях, Листото, остана и тринадесетте години по-късно, когато Плам се приближи до Хасан.
Получи нареждане незабавно да донесе стълба. Той дори не се замисли, а хукна навън. Изскочи от голямата дъбова врата и забърза по стъпалата надолу. Отвън се беше струпала многолюдна тълпа, която внимателно следеше за всякакви промени в Сградата. Хората спираха Плам, а той им крещеше, че строежа ще пропадне, ако не изпълни задачата си. Виковете на жителите на Селото обаче заглушаваха неговите собствени и макар че „публиката" от първите редици разбираше за какво става дума, тя бе грубо притискана от задните и не можеше да пусне Плам да мине. Листото отстъпи няколко крачки назад. Завъртя бързо глава на всички страни. Никъде нямаше стълба или нещо, което би могло да свърши подобна работа.
За Сградата обаче Плам Листото беше готов на всичко. Хвана отнякъде еднометров метален прът и с бесни викове се втурна срещу тълпата. Хората отпред усетиха какво предстои и се затичаха на всички страни. Блъскаха се, падаха, крещяха от болка и страх. Плам тичаше сред тях и не се спираше пред нищо. Който биваше избутан пред него или му се изпречваше на пътя, получаваше жесток удар с тоягата и в повечето случай падаше метър-два встрани. Листото усещаше, че тича върху хора, знаеше, че в момента премазва нечии пръсти или чупи реброто на някого с войнишкия си ботуш.
Погледът му се спря на една висока дървена стълба. Хвърли металния прът надясно и хвана толкова необходимия предмет с две ръце. Забяга по обратния път. Размахваше стълбата напред, за да разчиства пътя си. Около него имаше десетки окървавени и пуфтящи от болка нападали хора.
Прескачаше по две стъпала наведнъж. Когато влетя във фоайето с изгнилата колона, видя поредното „потъване" на опорната греда сантиметри надолу. Още две подобни движения и единият край на гредата щеше със замах да помете двадесетината във фоайето, но Плам бе сигурен, че ако те видят как целият втори етаж рухва, биха искали да умрат заедно с него.
Хасан беше намерил отнякъде еднометров стоманен прът, дебел около седем сантиметра в диаметър и заострен в единия край. Докато поставяше стълбата под опорната греда, извика на четирима здрави мъже да донесат отнякъде нова дървена колона, чиято дължина да нагодят за фоайето. После обясни на Плам, че трябва да се качи на стълбата, да издълбае дупка в изгнилата колона, да постави острия край на пръта в нея и после да зачука другия му край в гредата. Хасан се надяваше, че така ще успее да спечели поне час.
Листото бързо, но много внимателно направи дупка за кола в колоната. Гредата отгоре заплашително изпука. Още съвсем малко и край с втория етаж. Плам работеше усърдно и успя в срок да изпълни задачата. Но Хасан вече се съмняваше, че стоманеният прът ще задържи достатъчно дълго огромната греда, върху която се крепеше голяма част от горния етаж.
Появиха се и четиримата с видимо по-къса от пет метра дървена колона. Хасан не се усъмни, че имаха представа какво правят. На около два метра от гниещата подпора избутаха един доста голям камък. Напънаха се и повдигнаха новата колона. Поставиха основата й върху канарата и избутаха горния край до гредата. Един друг мъж взе огромния десеткилограмов чук и с мощни удари я изправи до вертикално положение.
Всички отдъхнаха. Кризата с изгнилата подпора завърши. Тогава тя издаде силен грохот, наклони се леко вдясно и после започна тежко да пада право към Хасан. Той я гледаше като опиянен и не можеше да помръдне. Петимата мъже се втурнаха към него, но Плам беше най-близо. Сграбчи левия ръкав на водача си и силно го дръпна към себе си. Хасан залитна вляво, загуби равновесие, но преди да падне, колоната закачи рамото му. Усети смразяваща болка, понесен от удара падна назад, а когато гърбът му глухо се строполи на пода, ръката му от лакъта на долу стоеше затисната под масивното дърво. Хасан не помнеше точно какво стана след това. Болката му беше утешена от поредицата мисли, които нахлуха грубо в главата му.

Малко слабичко момченце стоеше право и с интерес гледаше как баща му, заедно с няколко дузини други работници, копаят с лопати основите на Сградата. Скучното ежедневие в Селото подтикна жителите да започнат работа по нещо ново, което ще бъде интересно и полезно за всички. Почти единодушно се реши да започне строежа, а тези, които не бяха съгласни, „доброволно" напуснаха Селото.
Всичко започна с очертаването на контурите в земята. Нямаше точно определен план как да протича работата. Идеята беше всеки да помага с каквото може и да добавя в Сградата елементи, които самият той е измислил или видял за тях по единствения телевизор в Селото. Избираха се жени, които готвеха за всички през обедната почивка. Всичко в Селото беше съсредоточено към строежа.
Малкото момче съвестно помагаше на баща си. Учеше се какво да прави, защото и то щеше да работи, когато порасне. Момчето попиваше всичко, което види, и именно затова след време стана лидер на строежа. То не знаеше, че петдесет и осем години по-късно, една огромна дървена колона ще се стовари върху ръката му и ще се наложи да я ампутират. Но ако знаеше, би се задавяло в радостни сълзи, предизвикани от фанатична гордост, че е дарил нещо много важно от себе си за Сградата.
Момченцето растеше със строежа. Пред погледа му Сградата се увеличаваше. То виждаше как всичките му познати, приятели, роднини целодневно работят, но не се замисляше, че те не правят нищо друго освен да строят, ядат и спят. Животът им беше Сградата.

Дими Майстора отдавна бе спечелил признанието на жителите на Селото като много добър художник и дърворезбар. Той използваше умело огромната си колекция от саморъчно направени четри за рисуване и резбарски инструменти, за да орнаментира всичко в Сградата. Най-често получаваше наставления от други хора какво да рисува, но нерядко импровизираше. Дими Майстора, заедно с Хасан, беше една от най-важните фигури за строежа. Едва на тридесет и пет той вече беше най-уважаваният художник в Селото.
Спомняше си много ясно дъждовната сутрин преди двадесет и четири години, в която за първи път взе участие в строежа. На онзи трети май, когато довърши резбарската работа на тогавашния художник. Тя изобщо не беше много, всъщност беше съвсем незабележима, но този ден беше свят за Дими. Винаги когато докосваше четка или длето, той си спомняше за него с умиление и гордост. Майстора наистина обичаше Сградата.

Едноръкият Хасан просълзен гледаше творението си. Солените му сълзи от радост навяваха спомени от последните шестдесет и една години, през които неотлъчно помагаше, работеше и наставляваше в полза на Сградата. С дълбока радост си спомняше падащата към него дървена колона. Хасан беше дарил за строежа нещо от самия себе си, нещо, което обичаше, но бе готов да се раздели с него в замяна на готовата Сграда.
Едно малко момиченце с румени бузки тичаше сред хората и пееше някаква измислена от него песничка. Хасан дочу част от нея („новата играчка, която е за хората крачка"), но дори не се замисли какво означават тези стихове за него и цялото Село. Звучаха му глупаво детските стихчета. Беше съсредоточен изцяло върху завършената Сграда.
На кръглото площадче пред Сградата се беше струпало цялото население на Селото. Всички те гледаха в унес работата си. Десетките години труд, през които дядовци, бащи и синове обменяха опита си, спореха, смееха се на глупавите си грешки и плачеха над поредната се рутеща се подпора, минаваха бавно през мислите им. Всички без изключение плачеха.

Дъждовният двадесет и пети май, в който Дими Майстора постави един почти незабележим орнамент на гигантската дървена врата и обяви завършването на Сградата, беше отбелязан по подобаващ начин. Веселбите и несвършващата храна и пиене продължиха няколко дни.
Но от този ден нищо не беше същото.
Хората се лутаха безцелно по непочистените улици. Притискани от скуката се захващаха с посредствени и безполезни неща. В първите седмици след завършването на Сградата за хората беше забавление и удоволствие. Часове наред селяните седяха на площада и разглеждаха внимателно всеки щрих от нея. После обаче това се превърна в мъчение. Когато някой погледнеше към Сградата, сърцето му се пълнеше с болка и желание за работа по строежа, който вече не съществуваше.

Два месеца след завършването на Сградата Едноръкият Хасан почина. Цяла седмица изгаряше от треска и по време на най-големия порой през последните години в Селото той издъхна.
Плам Листото не видя смъртта на водача си. В края на юни, без да се сбогува с никого, тръгна през гората в северната част на Селото. Никой повече не чу вест за него.
Малкото момиченце загуби румения цвят на лицето си. Желаейки или не Сградата се беше превърнала в смисъл на живота му, а след като тя беше построена, детето повече не се усмихна нито веднъж.
Дими Майстора хвърли безценната си колекция от четки за рисуване и резбарски инструменти в запалената си камина. Дълго гледа как горят мечтите му. Сълзите му капеха право на каменния под. Бръкна с ръка в огъня и извади длетото си. Не обърна внимание на изгарящата болка, която преряза дланта му. Хвана дръжката на длетото с две ръце, обърна метала към гърдите си и го заби в тях без да се замисли.

Сградата обаче остана. Всички я мразеха от всесърце, но се страхуваха да го признаят, а още по-малко - да й посегнат. Малко по малко тя се превърна в най-проклетия, но и най-почитан предмет за сегашните и бъдни поколения в Селото.

Преслав Ганев- Spidy