автор: Fanagoria

Очаквахте ме сутринта...

Бе вече мрак нахлул
като реших - на никого да не приличам.
Небето тъкмо сменяше планетен караул -
родих се тайно в този час.
И взех от всичко.

Обидени, съдбата ми тъкахте цяла нощ.
(Каквото си откраднах - беше вече мое).

Тъкахте самота.

И се заклевахте ведно
с проклет покой
да ми отнемете покоя.

Познах я рано.

Беше тази детска самота -
на взелите, недалите, и тъжни малки.
Растеше с мен, и стана ми по-близка от сестра.
Ту мащеха, ту майка, ту безплътна сянка...
...лицата й са много. Но дъхът й е един -
тръпчиво сладко със несвършващо горчиво.
Дали върви до мен или на крачка ме следи -
едно не прави никога. Не си отива.


Понякога задрямва...


Във такъв развързан ден
избухва щастие от време споделено!
И аз усещам пулса си да бие удвоен -
от радостта на някого, ЧЕ ИМА МЕНЕ!
Тогава пея друга песен! Смея се със глас!...


Но се събужда.
Вие... тъй сте й написали.
ЗАТУЙ ЛИ, ЧЕ РОДИХ СЕ ТАЙНО, БЕЗ ДА ЧАКАМ ВАС,
САМА ДА БЪДА САМОТА СТЕ МЕ ОРИСАЛИ?


(( Не ми бърши сълзите, пикло! ))

Питам ви сега.
(Не помня писахте ли този ад да свърши)...
Кажете моля, колко ми остава до мига,
във който съм орисана
...да се прекърша?


________________________________________________________


Ваша Румяна
(която се роди в суматохата
и остана без зодия)