автор: Akhna

Вали. Преди малко гръм разтресе до скоро ясното небе и разтвори с трясък небесната утроба - сълзите капят ли, капят.
Мракът пълзи наоколо. Колите са включили фаровете и чистачките си, майките вече извикаха дечицата, играещи наоколо. Дъждът прикова всички шумове в своята хватка и ги притисна в земята. Странно, но всичко заглъхна - птиците спряха с кресливите си песни, а и досадните съседи се умълчаха. Поглеждам през прозореца - някак е празно. Мъртва есен. Смъртоносна есен. Всичко се е застояло. Сякаш светът е потънал в безвремието. Една призрачна, застинала картина, предвещаваща бялото смъртоносно спокойствие на зимата. Чувствах, че тази неподвижност, сякаш изкарана от картина на велик художник, уловил момента и превърнал го в нещо изконно, би продължила вечно. Толкова примамлива със своето безвремие… всичко утихнало, тежко стъпили дървета на земята, застинал женски шал, очакващ следващия полъх на вятъра. Долавя се съвсем леко ухание от женски парфюм. Нищо по картината не се движи… До ушите ми откъслечно достига тракането на елегантни женски обувки… Този звук леко и приятно отеква и се слива с безвремието…
Грохот отново раздира небето. А душата ми - извадена от странния транс, в който се беше обгърнала… Изведнъж застиналите капки започнаха да падат тежко надолу. Тъкмо бях започнала да се чудя колко странно е да висят така, във въздуха. Една кола тръгна шумно и уж случайно опръска някакъв сърдит минувач. Квартално куче излая пронизително. Кап - кап - кап… Дъждът припомня за… себе си… Валят сълзи…
Хванах по-здраво чашата с горещ чай от манго. Ръцете ми бяха студени, ледено студени.Топлината му ги сгряваше. Уханните изпарения запотяваха стъклото на прозореца, а по него се образуваха ситни капчици. Загледах се в тях. Всяка имаше своя път - криволичеха надолу и надолу, накрая се опираха в металната рамка и се сливаха в малко, продълговато езерце, мокрещо завесите ми. После пак се разделяха и падаха на дървения под. Там се сливаха със сълзите. Обърнах поглед към дирите, които бяха оставили - вече почти не си личаха очертанията им. Там, където две капки се бяха слели в една, следата оставаше по ясна. Но после си личеше и къде се бяха разделили отново. Пътят им надолу се губеше. "Какъв смисъл, мислех си, когато накрая всички отиваха на пода". Проследих отново странната игра на водата по стъклото. Сега не се забелязваше почти никаква диря, а следите бяха размити. Започнах да си представям странни образи по стъклото. Както мозайката - когато гледаш отблизо, виждаш само куп разноцветни камъчета, но когато се отдалечиш достатъчно - оформя се една цялостна картина. В ляво, например, си въобразих, че виждам силуета на жена. Красива бе тя, въпреки че умът ми дорисува чертите на лицето й. До нея пък стоеше нещо като лисица, но едното й ухо липсваше, а водните дирички, очертаващи козината й, я правеха да изглежда някак настръхнала. Приближих се да я разгледам по - отблизо. Без да искам приближих и чашата чай, а моето красиво момиче изчезна. Остана само част от опашката на лисугера. И отново звукът от отдалечаващи се токчета отекна в ушите ми. Отдръпнах се бързо…
Вече няколко минути съзерцавах стъклото, в търсене на красивата жена, когато лицето ми отново се освети за кратко, после дойде и глухият тътен. Последва нов. Сетне още един. Звуците започваха да си проправят път към умореното ми съзнание. Кап, кап… Съседите някак изведнъж зажужаха с обичайния си шум.
Някакво цветно и ярко движение привлече погледа ми навън - едно листо падаше. Държеше в себе си всички цветове и аромати на лятото. Понесе се в красива спирала надолу. Едва докоснало земята, вятърът го пое и то полетя. Чудех се, къде ли щеше да кацне? А дали щеше да кацне на правилното място? Заслушах се. Дърветата шепнеха нещо, а вятърът безпощадно ги блъскаше. Оголелите им корони сега приличаха на скелети.
Погледнах се в огледалото. Знаех, че е напразно - онази красива жена с блеснал поглед никога нямаше да се завърне. Знаех това, но някак не можех да откъсна поглед от изражението на това лице, донесло някога толкова много наслада, а сега превърнато от дните в една бледа сянка, вяло напомняща за някогашното величие.
Приседнах тихо до прозореца. Още държах голямата чаша с чаша от манго. Вече не усещах топлината й. Защо не пари на пръстите ми? Мислех, че пак потъвам в онзи полу-реален транс на тишината. Кап, кап…
Не, не беше това. Чашата беше. Приближих течността до устните си… Нищо. Почти не усещах аромата. Опитах. Пак нищо. Къде отиде онзи леко тръпчив гъдел? Може би остана някъде там, при блясъка на онези очи. Ръцете ми бяха топли. Странно. Чашата бе студена. Оставих я на масата. Скоро забравих за нея. Не изпитвах нужда и да я помня - тя бе празна.
Върнах се отново при моя прозорец.
Вали. Валят сълзи.