Без заглавие
Във стаята тъй сам стоиш.
И себе си ли слушаш ?
Аз зная: ти сега не спиш,
и дишаш, но не дишаш.
Защо угасна светлината?
Не се страхувай !
Аз твоят Час забравен съм,
и чукам в теб. Пусни ме.
И знам, бълнуваш и сега,
непримирим, метежен !
Но все едно във теб ще дойда,
приятелю мой нежен...
Не се страхувай, а помни ме !
Тъй млад ти беше.
На коня бял препусна лудо,
лицето ти пламтеше.
И полетя натам, натам -
през кехлибарен залез !
Ти знаеше ли, безрасъдни,
обратния си път окаян ?
Сега си мъдър: не спори -
защо ли да се спори ?
Нима си спомняш любовта
в зори, в зори, в зори ?
Защо лице тъй ниско скланяш?
Утеха има, скъпи -
вън черен вятър блъска лудо,
смъртта така е близко.
Пусни ме, нека те попитам :
Животът ти как мина ?
И дар от мене приеми -
покров мъртвешки. Царствен.