автор: oranjevo

Низина. Морето е вляво, скрито зад завоя. Отзад се вижда най-високото място, където са ходили стъпки. В далечината има селце. Името му е неизвестно.

Една въртележка разпъва октомври между щандовете на времето и го затваря под черупката на съня. По улиците хората се суетят, далеч от колелата, въртящи детските столчета. Мирише на застояла вода в кладенец. На пътя още се виждат браздите, оставени от вагоните на цирка. Малко по-нататък, някои се наслаждават на шумотевицата, други, срамежливо надничат зад ъглите.

Тиха музика се изсипва над нещата.
Заглушава всеки друг звук.

Вървя пуста из кътчетата, от където се развяват завеси предполагаема действителност.

Отпускам се в нищото.
Ако бях по-далеч, целувката, която си подариха момчето и момичето, щеше да ми се стори по-истинска. А сега се чу само някакво съскане, нещо, което си заслужава да гледаш само с едното си око.

Една кукла се смее от стрелбището. Няма да я спечеля.

До мен се приближава циганка. Много по-истинска е от мен. Бих искала да й го кажа.
Не я интересува, може да те докосва и да ти се усмихва толкова много, че и звездите не могат да я конкурират. Не бих могла дори да я имитирам.

Гледам нагоре изхвърлените от пространството покриви.
Какъв страх тук долу. Деца, дръзки гласове, бликащата до върха на комините светлина.

Един акробат върви на десет метра от земята. Вярно е. Но се страхува.

Обичам се толкова много, че бих могла да се самоубия, мисля си. Когато са твърде силни, нещата нямат съпротива. Тялото притежава способностите на земята. Понякога се случва да го усетиш как се носи самонадеяно като някой, който се преструва на тежък, без да има дори две стотинки в джоба си.

Нямам пари, казвам й. Нищото ме убожда по кожата. Усещам студ, но издържам. Насила втиквам между себе си и нея щанда с пудрата захар, сладка и лепкава. Гледа ме с назидателен поглед. Продължавам да вървя напред и да душа като някой, който чака плячката си.

Пред мен до шатрата, едно джудже бие барабан, спектакълът още не е започнал.