автор: thebigplucky

Очите ми изтръгнете -
да не я виждам.
Ограбва погледа и мислите ми.
Неподвластна на годините и след толкова скитане
душата ми пак тръпне да те види на поредния кръстопът.
Врасла си в нея като бял имел.
Пиеш ме.
Нямам сили да отмина. За други е безразличието ми.
Опива ме илюзията, че те имам.
И ме убива...

Защо ли не оглушея.
На колко ли мачти не ме връзваха.
Направете така, че да не чувам гласът и.
Изтръпвам.
В сладка отмала се разтапят и разум, и съвест.
Смътни сенки пълзят.
Инстинктите пак ме разкъсват отвътре.
Пак се обърква светът ми.
Пак стъпки забързани и неспокойни сънища.
Пак дъхът ми те търси.

Ръцете ми прекършете -
да не мога да я прегръщам.
Топлина нахлува всеки път.
Желанията ме разпъват.
Тишината се накъсва задъхано
и обещанието, че ще е за последно
полита смачкано в ъгъла.
Неустоимо потъпкваш измислените ми задръжки
само с присъствието си.
Разголваш душата ми до ръбовете.
Докосваш я болезнено с пръсти
и оставяш капки кръв да потекат.
В очите ти потъвам...
И няма да свърши...
...

Уличния музикант докосва нежно струните на китарата.
Изпраща думи остарели в очакване.
Послания отдавна избледнели, посипани с прах.
Пробягва усещане за неизплакана сълза.
Съдба...
Онези стъпки от съня си,
на изящни токчета и чорапи с ръб,
не ги е дочакал и досега...