автор: Nadie

Два автобуса чиновници. Тръгнали на корпоративен уикенд, да си правят тиймбилдинг, тиймбилдинг още трейнинг. Изсипваме се пред малка църквица, дето ни кръст, ни камбанария има, сива такава една, никаква. Посреща ни ято пъстри бабенца с погачи и панички шарена сол в ръце.
Усмихнати до уши, връчват по китка здравец на всеки и повтарят без умора "А, добре дошли! Я какви сте ни убави! Заповедайте!" Зъбите им блестят железни, лицата - набръчкани и сладки като печена ябълка, яките им крака обути в чудни дебели чорапи на цветя. Малко сме сковани и скептични. За това пък дворът шарен - китки до кръста. Пръсваме се, наизваждаме дигиталки и започваме да се снимаме. След процедурата по посрещането, тарторката на групата, с жълта кърпа на главата и решителен блясък в очите, на бърза ръка строява подопечните си. После се изтъпанва най-отпред, слага ръцете на Ф и обявява, че това са Добърските баби, носителки на всякакви медали от всички възможни надпявания по света и у нас. "Усмивка, момичета!", казва, после кимва рязко с глава и се понася песен. Най-старото момиче, на 77 години, сопрано според музикалната терминология - вика с цяло гърло, от петите си чак глас вади, леко дрезгав и хич необработен. Другите пригласят, та се късат. Фабулата, то се знае, е за войводи с пушки - иглянки, моми с очи черешови, чудеса, геройства, седенки и големи севди. На третата песен фърляме фотоапаратите, бодем здравец зад ухо и се изпонахващаме на хорото. Дворът на църквата става тесен и тълпата прелива с танцова стъпка към площада. "Натрисай, натрисай! И ситно стъпяй!" Схващам бързо и започвам хем да натрисам, хем ситно да стъпям. Препотявам се, а момичета му дърти скачат като едни кози и даже не се задъхват. Не се стига до айде-да-видим-кой-кого, защото природата на всички баби, бас държа и на вашите, е да хранят, не да морят. Раздават ни баница с айрян, който кметът на селото донася в една десетлитрова пластмасова кофа.

След като приключват с черпенето, кметът се преобразява в перфектен историк. Вкарва хората в църквата и започва да разказва. Според легендите тук се е венчал Иван Шишман. Прадедите на хората от Добърско били преселени боляри от Плиска и Преслав - богати хора, които търгували с Гърция и цяла Европа. Църквата е строена през 1614 г., даже се смята, че може и да е по-стара, от 12 век. Стара, стара, ама така е строена, че ни пукнатина има, ни влага. Специални отвори държат въздуха толкова чист, че кожата на изографисаните 30 жени-светици е мека и лъскава. Христос пък е нарисуван в космическа ракета на едната стена и в капсула на другата. "И аз да имах 30 жени на главата, не в космоса, ами и отвъд щях да избягам", коментира някой. Тъй де!

В двора на църквата добърчани ни изпитват. Първо ни карат да си измием очите в кладенчето, където според поредната легенда, Самуиловите войници изплакнали ослепени очи. После ни изправят пред фасадата на църквата и ни карат да открием кръста, изсечен тайно, за да не дразни турците. Следват нови снимки, блещене, сочене с ръка и радостни възгласи - християнското лого е намерено горе под стряхата, на най-големия камък. Водопад, вкопана в корените на вековен бор църква, стара римска пещ и премълчани легенди изрежда кметът и ни кани да дойдем пак. Аз, обаче, изобщо няма да тръгна! Ще ме научи баба Мария да си оплета чорапи като нейните на пет куки, ще ме земе в хора и след десет години ще посрещна колегите със здравец, усмивка от блестящи метални зъби и поумняла душа.