автор: mystic_hollow

приказка, посвета на едно приказно момиче

На Таня

Едно време, когато още много неща не били познати и много разстояния не били преодолени, на тая малка и красива страна се срещнали един горски дух и една морска русалка.

Винаги когато горският дух поглеждал към морската синева, спокойствието й се събуждало от вълните, родени от планинските ветрове. Те давали знак на морето да се разтвори и да покаже русалката.

Тя била толкова нежна и добра, а горският дух бил най-щастливият сред горските обитатели, когато докосвал нейното сияние и очарование. Радвал се на всеки нейн повик и отвръщал със свежия дъх на балканската природа. И всеки път, когато застанел върху някое дърво, морето изглеждало невероятно близо.

Но един ден морското сияние спряло да блести, свежестта започнала да губи уханието си и горският дух търгнал да търси начин русалката да отвърне на виковете му.

Случило се чудо, точно когато и последната надежда била на път да напусне натъжения горски дух. Той отново видял нежната и ефирна като звездите русалка. Тя била същата, като и преди. Около нея блестели приказната магичност и морската романтика, за които горският дух жадувал. И които рядко се срещали. Тя го посрещнала с присъщата си сърдечност и те подновили връзката си. Приятелството им станало по-богато, срещали се и си говорили под различни форми и много по-често. Всичко било вълшебно като приказка и красиво като рая.

Последната им среща завършила с една мила и морска целувка. Горският дух внесъл в зеления си дом уханието и полъха на морския бриз. И ги запазил близо до сърцето си.

А после, ден след ден, нощ след нощ, горският дух поглеждал от върховете на клоните на някое дърво към морето. Но то вече било далечно…болезнено далечно. А и не било вече същото, не виждал красотата, оплетена от ефирната русалка. Нямали ги нежността и романтиката, с които тя оцветявала морското си владение. Споменът за водата и целувката туптели в него, както надеждата и желанието трепти в сърцето на всеки човек. Морето изглеждало пусто и мрачно без морската фея, а ветровете не спирали да пеят натъжени заради горския дух.

И до днес горският дух не спирал да наблюдава морето от клоните на някое дърво. Понякога то сменяло спокойствието си с вълни, родени от плачещия вятър. Те докосвали брега и пак се връщали обратно. Но без русалката. А ветровете продължавали да веят…в една-единствена надежда.