автор: stalker777

Луната,
като стар воайор,
наднича през прозореца.

Ръката ми се движи,
бавно, бавно,
по лунната пътека
на голото ти тяло.

Ти спиш усмихната,
сънуваш нещо весело.
Ти спиш притихнала,
върху гърдите ми
косите разпиляла.

Дали случайност е това
или съдба,
че срещнахме се чак сега -
след двадесет години.
Тогава май
не се харесвахме особено.
За тебе бях сухар,
за мене ти -
посредствена блондинка.
Решавах постоянно
разни уравнения,
ти предпочиташе
да слушаш Морисън.

Ирония ли е това
или съдба,
че срещнахме се пак
след двадесет години.
Аз споменах,
че дъщеря ми слуша Морисън,
а ти, че твоят син
решава уравнения.
И думите поведоха ни бавно
из улиците стари,
където времето се върна
с години двадесет назад.

А после,
някак твърде бързо,
безвъзвратно,
разбрахме,
че трудно ще се разделим,
че тази нощ ще бъде първата
в леглото с лунната пътека...

И ще накараме луната
да се изчерви.