автор: Neoma

Вървя си и си говоря
с камъчетата:
"Ей, как си застанало! - всеки
може да те подритне..." или
"Ти пък...
защо искаш да ме събориш? -
какво съм ти сторила?!"

Пътят е дълъг - от ония
черните,
които в планините се вият...
Вървя си, сама съм,
а си говоря -
те, белите комъчета
ме слушат...

И уж се движа и уж говоря,
а тялото ми отсреща -
разпънато.
Не на кръста, а там -
на дървото -
короната му сянка ми прави,
аз - с кръв го пливам...

И пак продължавам -
по пътя си.
Раните нека кървят-
дървото - да зеленее...
И пак си говоря с камъчетата:
"Приятелчета! Защо не ме
спънахте?!"