автор: StillYourPain

Ти чу ли песента ми тиха до бивака?
Видя ли как духът ми се стопи
ведно с духа на този, що оплаках?
И аз ли него, или ти мен освободи?

А ти бе тъй незабележим в тълпата
и устременият ми в небесата поглед не видя,
че тъй търсения възел на Съдбата
е в пътника обикновен в нощта.

Съдбата ме повлече, привсе, че те подминах
и ме постави срещу теб, и аз ни провидях -
благородничка и пътник, но без път и родина
и като благородничка тогава аз умрях.

И ето - коленичих: "Съдба с съдбата моя
на тебе поверявам и моите крила
ще бъдат те и твои и във боя
ръката ми ще действа след твоята ръка."

И тъй трупа ми вречен до други труп седеше
и пееше му за свободата във Смъртта,
и тъжната му песен двойно погребална беше
и своя реквием със неговия пя.

А онзи дух нещастен чезнеше във мрака
и вятърът развя мисълта му като сняг,
а моя дух се спря, щом другия оплака
и през очите на трупа ми във тебе аз се взрях.

Не моите крила в тъмата засияха
и слънце не изгря на моето лице.
Аз само те последвах и стъпката ми плаха
до твойта прокънтя. И остави лед.

И бледа като сянка аз само те напътствах,
защото редом с теб не можах да продължа
и мъртвешката ми стъпка отчаяно заглъхна
и с тебе не дойдох, за да те отведа ...