автор: gumbert

                  "Вярвам в бъдещето на човечеството, в ползата от цианкалия"
                                         Емил Чоран

Днес е един от първите есенни дни, в които усетих силата на "сплина", "хандрата", на мрачното настроение. Ден безсмислен, ветровит, облачен. Вятърът разпръскваше малкото останал смисъл и правеше този ден още по-празен и безнадежден. За това ми настроение способстваше и рядко появяващото се из-зад облаците слънце. Неговите плахи опити подсилваха мрачността на деня. В такива дни не ти се върши нищо, а всичко за което се захващаш се изплъзва от ръцете ти като мокра диня на пода. То и сравнението ми е безпомощно и вяло като мен през този ден. Обикновено в такива дни не срещаш никого от твоите приятели, пък и дори и познати. Не ти се иска нито да им се обадиш по телефона даже. А дори и да ги срещнеш някак си не ти се говори, не ти се "комуникира", дето викат някои. Е, можеш и да промърмориш с кисела физиономия: "Глей само к,во мрачно време днеска!" И толкова. Другият ще се съгласи с тънка иронична усмивка на приятелските си устни, и няма да пропусне да си отбележи наум, че тоя депресар пак го е стегнала шапката.
В такива дни и цигарите не ти вървят, а само оставят горчив вкус в устата. И хлябът не ти е вкусен и ти засяда на топка в гърлото, а стомахът ти нещо не храносмила нормално и имаш киселини.
То днес и в парка, дето иначе ми е любимото място, беше едно такова ветровито, листата, банално пожълтели, меланхолично се мяткат във въздуха, клоните на дърветата и те се огъват безпомощно като мене. Кучетата, най-различни породи, и те изглеждат бездомни, макар и да не са такива. Стопаните им някак си бързат да се приберат в къщичките си пред телевизора и да зазяпат сълзливо-сополивата драма на "Биг Брадъра". А пък морето, морето дето толкоз го обичам, и то днеска едно бурно, сиво и разпенено, а вълните с цвят на кал. Такива ми ти работи.
То какво ли може да разкаже интересно за своя ден един средностатистически българин. Такъв един "малък човек", ординерен и незабележим като мен. Не че се оплаквам, не ме разбирайте погрешно. То такива като мен има стотици, че и хиляди даже в нашите сиви градове, особено по комплексите с еднаквите порутени блокове дето живея и аз. Ама в такива дни ние, обикновените и незабележителни човеци, се усещаме още по-малки и незначителни. В такива дни, когато слънчицето не ще да грейне и да пооцвети малко мишото ни ежедневие, ние изгубваме дори своите илюзии, че сме нещо повече от безпомощно умиращи еднодневки.
Не ми се и чете даже в такива дни. То аз и без това томчето на Ницше го ползвам само да си крия мизерната заплатка някъде между мислите му за Свръхчовека и изследването за произхода на трагедията. Достоевски пък само ще очерни деня ми още повече /то накъде ли повече от това/, а пък любовните истории на Маркес и цялата му карибска екзотика натежават на клепачите ми, изпускам книгата и потъвам в затъпяващ следобеден сън от който се събуждам с размътена като престоял айран глава.
Днес и жените даже не ми изглеждаха хубави като друг път. Понякога в топлите им очи, в дългите руси или кестеняви коси и подканващо поклащащи се походки намирам утеха за изтерзаната си душица. Ама днес и тях вятърът нещо ги подмяташе някак си гротесково и ехидно, та и техните физиономии киселееха като краставичките от туршиите на тъща ми. Да ви кажа, - и тортата дето ядохме в сладкарницата с дъщеря ми, - и тя нагарчаше. Малката и тя като си излапа кремчето се умълча и дума не пророни. Друг път все ми чурулика нещо на ухото, аз й викам да си почине малко, а тя се смее. А сега и тя мълчи. Явно и на нея и действа времето и е малко нещо тъжна. А, да, да не забравя да ви кажа и за кученцето ми. И то днеска беше по-лошо от друг път. Зъби ми се, нещо издълбоко в него ръмжи. И не си игра с нас както друг път, ами се завря под леглото ми на любимото му местенце и се сви на кравай. Как няма да се завре под леглото като тази вечер като ми се озъби и ми заръмжа, нали и аз бях кисел, та го подметнах и финтирах, като Бербатов футболна топка, горкото.
Такива работи. Вечерта като се прибирах с автобуса, гледам хората защъкали с автомобилите си и не чакат като мен по спирките с приготвени петдесет стотинки в потната ръка. "Ей го вече, - помислих си самосъжалително - на колко години стана, дето се вика по нанадолнището се спускаш вече на живота, а още нямаш автомобил, че и шофьорска книжка не сколаса да изкараш. А моите акрани вече карат едни лъскави лимузини, не ти е работа. Та едно криво ми стана там в автобуса като си купувах смачканото билетче от още по-смачканата контрольорка с големите диоптри, а отсреща с насмешка ме гледа, че и с малко съжаление, едно готино маце. То и една друга ме погледна, дори и с интерес, ама нейната физиономия по-крива и от моята. Е, то се знае, няма да ме хареса мен някоя манекенка я ...
Вкъщи седнахме да вечеряме, дъвчим и никой почти не говори, само по телевизора гледаме все същите тъпотии по новините. То ние и с жената цял ден я сме си казали пет изречения, я не. Тя цял ден бачкаше като луда, - уроци с децата /подготвя ги за изпитите в гимназиите - Ех, деца, дано нямате такива големи надежди и очаквания като мен от тоя живот, дано не сте такива заблудени романтици, че лошо ви се пише!/, та жената освен това и сума ти къщна работа прехвърли през ръцете си, а аз само се правя че й помагам, а всъщност се прехвърлям от едната кълка на другата. Как ще й се говори, горката. Добре, че дъщерята, сладурана ми е тя, взе че пусна на уредбата Енрике Иглесиас, и почна да кърши снага в танци и да се смее със звънливото си гласче. Танцува като голяма мадама, гледа с морен поглед, мята дългата си коса, - голям майтап. Гледам я, и ми се стопля душицата, - пораснала вече, пораснала, - и кога стана това, и аз самият не усетих. Потанцувах и аз с нея, посгрях се и отвътре и отвън, спря да ме втриса /Тоя месец все ми е студено, полазват ме едни тръпки, що аспирини изпих, - и нито здрав, нито болен - кекава работа./
И със сестричката после се чух по телефона. Гласът й се губеше някъде по трасето между далечна Флорида и България. Слушам я и се радвам за нея, че напусна нашата "мила татковина". Абе хич не й е лесно и на нея, милата. Мама като се помина тука скоропостижно, сестричката ми не можа да свари да дойде да я види. Па то и какво да види, късно беше вече. А тя, милата ми майчица, все чакаше до телефона и вика: "Мимето, Мимето ще се обади тая вечер ..." Ама последната й вечер, дето беше, не можа да я чуе по телефона ...
Ако сте били в добро разположение на духа досега, едно е сигурно, вече съм ви го развалил и на вас. За което моля да ме извините. Ама какво да разкажа, нали това ми е на душата, и ей го на. То ако ми се случваха хубави работи, хич нямаше сега да седя да пиша в тази късна доба, ами щях да си легна и да заспя с усмивка на уста.
Абе това куче к,во му стана там под леглото, хич не се обажда. Само тракането на клавишите се чува, и гласът на Нора Джоунс дето съм си я пуснал щото ми действа релаксиращо. Що не си лягам вече ами ви занимавам с моите работи и вас. Па може и утре да е по-добре от днес. Хайде, усмихнете ми се и вие, кажете ми добра дума, развеселете ме някак си. Кажете ми, че утре ще ме издигнат в службата, ще ми направят заплатата хиляда лева, ще ми намигне някоя готина мадама, ще напиша вдъхновено стихотворение. Кажете ми, че утре ще е по-добре от днес. Макар да не ми се вярва ...