автор: kamo

- Готин.- рече ми онзи пич - Много ме кефиш, ама внимавай в картинката!
Изгледах го с леко разфокусиран поглед. Да внимавам?! Внимание ми е името. Това копеле - животът, така ме беше облъскал, че ако не внимавах зорко досега, отдавна да бях гушнал букета или да съм станал поне постоянен гост на някоя психиатрична клиника.

- Добре...- профъфлих - Ще внимавам, пич.
- Е, така те искам.- отвърна оня и най-сетне се отдалечи.
Останах сам до бара, олюлявайки се леко под въздействието на алкохола и силните чувства, които се вихреха в мен. Днес беше рожденният ми ден, ставах на 36, никой не ме обичаше, никой не искаше да пие с мен, никой нямаше да ме повиши в службата и да ми подари часовник за празника, а тая горила се опитваше да ме изрита от скапаната кръчма. От години изкарвах препитанието си като криминален репортер в един от местните вестници и краят му не се виждаше. Гадост.
- Още едно от същото.- поръчах на бармана, който ме изгледа под вежди и после
все пак ми сервира.
- Мерси.- рекох саркастично и си зарових зурлата в поредната двойна водка за
вечерта.
Нямаше да се оставя някакви лигльовци да ми развалят купона. Не и днес.

На другата сутрин се събудих в ужасно състояние. Лежах известно време сред разхвърляните чаршафи в леглото и зяпах с разфокусиран поглед в тавана. Знаех си, че алкохолът в големи количества не ми понася, но все така си се наливах от години. Добре поне, че днес беше събота. Почивен ден. Поне по презумпция. За такива като мен почивните дни и оптуските са относителни понятия. Дано днес поне не застреляха някоя местна мутра или не свикаха спешен брифинг на шефа на полицията. Все пак и аз съм човек.
И тъй като и на мен - като на представител на човешката раса, нищо човешко не ми е чуждо, станах и повърнах без усилие в умивалника.
Стана ми малко по-леко.
Поне толкова, колкото да си отворя традиционната ледена биричка от хладилника. Пльоснах се с бирата в ръце на дивана пред изгасения телевизор, запалих цигара с треперещи пръсти и се отдадох на самосъжаление.
Чудно, но и на 36 години се чувствах също толкова безпътен, неуспял и неориентиран, колкото и на 26 или 16. Интересно докога щеше да продължи така. Май че завинаги.
Доизпих бирата и отворих нова.
Усещах как главата ми приятно се замая.
Можех да изпия още 2-3, после да си врътна едни бъркани яйца, да ги прокарам с 2-3 водки и да си легна следобед да си отспя. Чуден ден се очертаваше. Никакви шефове, никакви поръчки, никакви жени, никакви ангажименти...
Телефонът извъня.
Погледнах го с омраза.
Копеле!
Зачудих се дали да не го замеря с бутилката, после станах, довлякох се до него с омекнали крака и вдигнах слушалката.
- Ало?
- Ти ли си?- беше шефът ми.
- Ъхъ.
- Какво правиш?
- Баница с късмети, какво.
- Не се лигави... Зает ли си?
- Много.
- Остави си го за другия път. Имам една работа за теб.
Въздъхнах страдалчески.
- Пак ли?
- Пак.
- Какво става този път?
- Вземи един душ, обличай се, измий си зъбите и чакай да те вземат след половин
час.
- Половин час?!
- Половин час. Не ми скимти, а бягай в банята... Пак си махмурлия, нали?
Затворих, без да отговарям на реторичния въпрос и се отправих към банята, без дори да си допия бирата. Щом шефът иска нещо, то трябва да се свърши, няма как. Мамка и и работа!

Служебната кола беше точна до секундата. Чаках я - спретнато избръснат, изкъпан и облечен, до входната врата, струпан до оградата като малка купчинка никому ненужна тор, когато лимузината на шефа спря до тротоара. Шофьорът излезе и ми отвори задната дясна врата с леко неодобрително изражение на лицето. Разбирах го, човекът. Не всеки ден ти се налага да возиш нископлатени боклуци като мен с колата на началството.
Четвърт час по-късно - без да сме си разменили и дума, излязохме на околовръстното. Явно нямаше да ходим до редакцията. По всичко личеше, че отиваме във вилата на шефа.
Вилата наистина си беше там. Както и аз. Вече.
Влязох през главния вход, чинно обслужен от прислужник с каменна физиономия. Не толкова каменна обаче, защото и на нея като че ли се четеше известна доза презрение. Слуга? Да ме презира?!... Е, свикнал бях.
Шефът се беше разположил в импозантно кресло пред незапалената в този сезон камина и изглежда смучеше бърбън от претруфена кристална чаша. По-интересното за мен бе, че компания му правеше не кой да е, а именно издателят. Господин Голямата Клечка. Собственикът. Голямата работа. Човекът с главно "Ч".
- Седни.- нареди късо шефът, а прислужникът тикна в ръцете ми чаша, подобна на
неговата.
Седнах. Отпих послушно от чашата. Бърбън. Скъп при това. Шефът беше голяма работа.
- Имам... Ъъъ... Имаме една работа за теб.- рече най-сетне шефът.
- Да?- симулирах умерен интерес над ръба на чашата.
- Издателят иска да му направиш една услуга.
- Да?- повторих като папагал.
- Вестникът напоследът не върви. Тиражът пада, продажбите са в застой,
рекламодателите се разбягват, ти изоставаш от събитията...
- Тъй ли?!
- Тъй.
- И?
- И какво? Трябва да се направи нещо. Ти ще го направиш.
- Аз?
- Да.
- И как ще стане това... Ъъъ - шефе?
- Ще ти обясня...
И ми обясни копелето.
Половин час по-късно отново се въргалях на мърлявия диван в квартирата си, стиснал в ръка добрата стара бира. Бях се разсъблякъл и сега се взирах без интерес в малкото жълто петънце урина отпред на слипа си. Денят си течеше мудно и безинтересно, и така беше много добре. Нали това беше проклятието - да живееш в интересни времена. Е, аз пък не исках. Без мен! Исках да ми е скучно и спокойно... Само че май нямаше изгледи да ми се отвори парашута. Не и след този разговор...
- Ще трябва да вдигнеш тиража...- беше рекъл загадъчно шефът във вилата си.
- И как да стане това?-запитах скептично аз.
- Ще правиш новини.
- Ама аз и сега ги пра...
- Сензации.
- Да, ама...
- Трябва да си всеки ден на първа страница.
- Обаче...
- Трябва ти пищов.
- ...?!?!
- Не се пули като идиот. Пищов, пистолет, патлак, оръжие, ютия.
- За кво, бе?!
- Той не разбира...- беше се обърнал шефът към издателя.
- Аз ще му обясня.- меко рече издателят и се приближи до камината.
- Чуй ме сега, капут.- измърка той - Здравата си я закъсал, че и ние покрай теб.
Ще трябва да ни измъкнеш от лайната. И то скоро. Още утре. Ето ти патлака...- той измъкна страховито на вид оръжие от вътрешния си джоб и ми го натика в ръката - Няма серийни номера, не е откриваем.
- Ама за кво ми е това чудо?- изскимтях аз
- Не ти ли е ясно?
- Не.
- Слушай сега... Трябва да станеш номер едно... Да си винаги пръв на
местопрестаплението... Да имаме на първа страница ПЪРВИ най-кървавите убийства... Да смачкаме конкуренцията и да вдигнем тиража...
- Ъъъ... Става...
- Знам, че става. Ти ще го направиш.
- Ама как?!
- Ще убиваш... Ще трепеш гадовете и след това ще отразяваш убийствата...
"Сериен убиец върлува из града" - нещо такова... Проститутки, наркодилъри, клошари - все хора, които никой няма да потърси или да пожали...
- Абе вие луди ли сте?!
- А ти искаш ли си работата и заплатата?
Е, това беше разговорът. Точка. Наистина си исках работата. И заплатата.

"НЕИЗВЕСТЕН ПРОСТРЕЛЯ ПРОСТИТУТКА С 16 ПАТРОНА В ЦЕНТЪРА НА ГРАДА!"
Проститутката не беше готина. Всъщност беше направо отвратителна - ниска, трътлеста и космата, устата и миришеше. Стори ми се дори, че единият и крак беше по-къс от другия. Това обаче нямаше никакво значение за каузата. В момента, в който ми го извади от панталона и се опита да го лапне, аз опрях пищова в главата и и я застрелях. После се отдръпнах с все още свалени гащи и изстрелях още два пълнителя в нея... Довърших се сам, с ръка, в банята в къщи... Беше вълшебно...

"ПОРЕДНА ЖЕРТВА НА ИЗВРАТЕНИЯ УБИЕЦ В ГРАДА!"
Клошарят въобще не беше подготвен за това, което го очакваше. Целият град знаеше за него - имаше 2 висши образования, беше зарязал семейство с 3 деца и се беше преселил тук от родния си град, за да търси прехраната си в кофите за боклук и задните входове на ресторантите. Беше ял бой, бяха го арестували и изнасилвали, милион пъти беше заспивал гладен, пръстите на краката и ръцете му бяха измръзвали, но... не знаеше какво го очаква с мен. Наведох се, подадох му една едра банкнота и щом я докопа с мръсните си лапи, го гръмнах право в корема... Гледах го известно време как се гърчи, после го довърших с още два контролни изстрела в главата. Все пак не съм чак толкова лош човек...

"СЕРИЕН УБИЕЦ ВЪРЛУВА СРЕД НАС!!!"
Имах късмет със заглавията още на третото убийство. Моят "герой" - убиецът, внезапно се превърна в сериен убиец. Вестниците тръбяха за него, телевизии и радиостанции правеха актуални репортажи, полицията беше пощуряла, а аз... аз вече бях номер едно.
Дилърчето се мислеше за голяма работа. "Много си готин, бе бате - тревица ли искаш или "бяло", а?", запита ме копелето, миг преди да изпразня пълнителя в гърдите му. После дълго го ритах - мразя наркомани и дилъри, това е. Нищо лично...

И въртележката се завъртя.
Продължи така доста време. 17 трупа, 17 първи страници. Конкуренцията беше в шах. Тиражът скочи, заплатата ми също. Започнаха да ме търсят от телевизиите за интервюта. Станах журналист номер едно за годината. Полицията питаше първо мен за съдействие. Животът беше прекрасен...
Нямах представа докъде ще се разпростре цялата тази лудница.
Докато една вечер, обикаляйки из поредната тъмна уличка в търсене на жертва, не се натъкнах на оня тип - крими репортерчето от конкурентния вестник.
Репортерчето не си играеше изобщо.
Опря пищов в корема ми и рече извинително:
- Готин, много ме кефиш... Обаче тиражът ни адски спадна...
После натисна спусъка...