автор: kamo

Събота вечер. Вали.
Всъщност да кажеш, че в момента вали, е като да наречеш Голямата мечка "домашен любимец"... Вали като из ведро, истински потоп. Англосаксонците казват в подобни случаи, че "валят кучета и котки". Какво да ги правиш - чужденци. И дъждовните им работи са също толкова неразбираеми като останалите.

Седя си сам на масата до витрината на бара, пийвам коняк и наблюдавам през стъклото булеварда отвън. Колите разпръскват локвите по пътя си, а фаровете им хвърлят златисти отражения във водата. Пешеходци забързано препускат по тротоарите, скрити под удобно вдигнатите гъби на чадърите си. Есенните листа се сипят - кишави и уморени, в калта.
Есен е.
Есента в големия град не е като есента на село. Тук можеш да съдиш за сезоните само по бюлетина за времето и по това дали ти е топло или студено, мокро или сухо. Богомил Райнов беше казал, че в града единствено децата и пенсионерите забелязват смяната на сезоните, защото само те имат време да ходят по паркове и градинки. Има право. Останалите просто препускат през живота и метеорологията, слепи за това, което става около тях, забързани в ежедневния ритъм на нищото.
Всъщност не вися в този бар просто за да убивам времето или да се скрия от дъжда.
Имам среща.
И чакам.
На мен това ми е работата - чакането.
Работя като репортер в един от местните вестници и се срещам с хиляди хора. Всякакви. Добри и лоши, интелигентни и прости, престъпници и политици, откачалки и нормални... Повечето от тях винаги ги чакам. Независимо къде, кога, как и защо. Просто няма как.
Сега съм в този бар.
Срещата, която ме очаква, обаче някак си ме притеснява.
Много въпросителни има в нея.
И нито един отговор.
Поне засега.
- Още едно питие?- пита мазно сервитьорката с мазната коса, която се е
приближила незабелязано до масата.
- Защо не...- отговарям добродушно, защото това е вече третото ми питие. А ми
предстои среща.
Допивам коняка си, а в следващия миг поредната чаша вече е на масата пред мен.
Бързи са в това заведение. Явно клиентелата не е в изобилие днес.
Поглеждам часовника си.
Седем без петнадесет. Онзи закъснява вече с половин час.
Всъщност дали е "онзи" или "онази" аз все още нямам информация. Казвам си "онзи" просто машинално, по навик. Телефонното обаждане сутринта беше проведено с един наистина безполов глас, който остави горчив привкус в устата ми.
- Ало, редакцията на вестника ли е?- беше попитал Гласът, когато аз - махмулия
след традиционния петъчен запой, бях вдигнал с леко закъснение слушалката.
- Да, слушам ви.- отвърнах.
- Търся криминалния репортер на вестника.
- Аз съм.
- Здравейте... Дали бихте могли да ми отделите няколко минути?
- Изцяло съм Ваш.- отвръщам, понеже в тази част на деня и в състоянието, в което
се намирам, така или иначе нямам какво чак толкова да правя.
- Бихме искали да се срещнем с вас.
- Вие?
- Да, ние...
- За какво става въпрос?
- Ще разберете, когато се видим...
- Но... Аз дори не знам за какво става дума... Нито кои сте тези "вие"...
- Ще го разберете на срещата.
- Каква среща, за Бога?!
- Тази, която ще осъществим с Вас тази вечер.
- ...?!?
- Там ли сте още?
- Ъхъ...
- Значи довечера в 18,15 часа в бара до университета.
- Ъъъ...
- Ще Ви бъде интересно да узнаете за какво става въпрос. Доскоро.
Телефонната линия даде сигнал свободно, когато от отсрещната страна затвориха без предупреждение слушалката.
И това беше.
Нито име.
Нито повод.
Нито обяснение.
Нито нищо.
Точно затова и реших да отида на срещата. И сега си висях пред третия коняк, зяпах дъжда през прозореца и от време на време поглеждах часовника си.
Чаках още час, понеже така и така нямах какво да правя. След още 60 минути и още 2 коняка платих и си тръгнах под дъжда, който продължаваше да се лее безспирно. Никой не дойде, никой не се обади, никой не ме предупреди за нищо.
Свикнал съм на такива работи.

Качих се в колата и потеглих към квартирата си под дъжда въпреки угрозата някъде по пътя да попадна на бдителни ченгета.
Минах метър.
Прибрах се, съблякох мокрите дрехи и взех един наистина горещ душ.
Тъкмо се настанявах с чаша бренди пред телевизора за поредния епизод на "Али Макбийл", удобно навлечен в топлите си домашни дрехи, когато телефонът неочаквано иззвъня.
Чудейки се кой ли е приритал за мен по това време на денонощието, оставих питието на ниската масичка и вдигнах слушалката:
- Ало?
- Добър вечер.- чух безплътен глас отсреща.
- Добра да е.
- Вие ли сте?
- А кой друг?
- Добър вечер.- повториха безсмислено отсреща.
- Да?
- Ние Ви се обаждахме по-рано този ден.
Замълчах. После запитах:
- Откъде имате домашния ми телефон?
- Това не е важно.
- А важен ли е фактът, че така и не дойдохте на срещата ни... които и да сте "вие"?
- Така се получи... Слушайте сега...
- О, да?- рекох иронично, доколкото можех да си го позволя в този момент.
- Имаме нужда от една информация.
- Аха, информация...
- Точно така. Иронията Ви е излишна в случая.
- С какво мога да ви бъда полезен?- запитах.
- О, с много неща... Но това, за което Ви търсим, е наистина много важно за нас.
- Е, изплюйте камъчето тогава, де!
- Спокойно. И това ще стане.
- Кога?
- Когато НИЕ решим.
Усетих, че ми писва.
- Абе, кои сте тези вие, бе, да му еба майката?!?
- Ще разбереш, когато му дойде времето. Искаш ли работата или не. Плащаме на
ръка.
Виж, това вече беше нещо друго. Парите в живота ми бяха по-нарядко от космите коса върху темето на лекуван с химиотерапия болен от рак. Запитах:
- Колко? И за какво?
- Ето, така е по-добре.- отвърнаха отсреща. Не личеше в Гласа да се чете някакво
задоволство или съпричастие. Просто Глас в слушалката, който определено ми ходеше по нервите - И това ще го разбереш по-късно. Кажи само - да или не?
- Ъъъ... Да! - рекох безволево - Да! Да! Да!
- Слушай тогава сега...
Гласът продължи да ми обяснява в продължение на близо половин час. Аз слушах. Задоволявах се от време на време да отбележа само по някое "Ъхъ", "Да", "Супер" и "Окей". После разговорът свърши.
Взех отново чашата с бренди и опънах крака пред телевизора. Кофти вечер. Обаче можеше да ми докара малко мангизи. Само дано всичко да минеше добре. Дано.
Задрямах.

Сутринта беше като всяка друга неделна сутрин в живота ми.
Скука. Празнота. Лош вкус в устата. Разпокъсани облаци летят по небето, земята сивее, вее хлад.
Направих си едно горчиво като смъртта кафе и седнах на масата в трапезарията, която никога не използвах по предназначение.
Цигарата ми горчеше колкото и кафето.
Излях го в мивката и отворих една бира от хладилника.
Запалих нова цигара.
Да, така беше малко по-добре.
Вече бях готов да посрещна и този ден.
Погледнах без надежда телефона.
Трябваше да иззвъни всеки момент, но не разчитах особено на това. Вече бях научил, че новите ми... хм - клиенти, не са особено по точността.
Изпих бирата и отворих нова. Поне това можех да си позволя. Нямах жена, която да мрънка. Нямах деца, за които да се грижа. Нямах куче, което да изведа на разходка. Нямах работа, която да не може да се свърши и утре.
Освен... поръчката...
Да, поръчката.
Часът наближаваше 12 по обед, когато на входната врата се позвъни.
Не се учудих особено.
Пъхнах празната бутилка от бира под умивалника в кухнята и се затътрих да отворя.
Зяпнах.
На прага ми стоеше травестит.
Сега ми стана ясно защо Гласът беше така... хм - безплътен.
И все пак зяпнах.
- Здрасти, коте.- каза травеститът /или Гласът/.
- Ъъъ...?!?- успях да отвърна аз.
- Ти да не си от онези задръстеняци, бе?- неприязнено запита той/тя/то.
- Ъъъ... не...- рекох твърде неубедително.
Честно, никога не бях виждал досега истински травестит. Не и от толкова отблизо. И то в къщата си.
- Влезте...- рекох неуверено накрая.
- Окей.- каза травеститът и се намъкна у дома.
Седнахме край ниската масичка в хола - травеститът на дивана, аз максимално по-далеч от там.
- Водка?- запитах любезно.
- Може.
Налях по чашка и двамата запалихме цигара.
- Искам да се омъжа. И ти ще ми помогнеш.- рече внезапно травеститът.
Преглътнах мъчително. Все още нищо не разбирах.
- Ама нали травеститите...- рекох най-накрая.
- Аз не съм травестит. Трансескуална съм.- прекъсна ме той/тя/то.
Преглътнах отново, после запалих нова цигара и отпих от водката.
- Ама аз не съм някакъв шибан поп или сватбен агент...- измънках.
- На мен не ми трябва поп или агент. Трябваш ми ти.
- Как?!
- Имаш връзки.
- И?
- Женена съм.
- Моля?!
- Женена съм. Имам жена.
- Ама нали ти...
- Не забравяй, че преди да стана жена, бях мъж.
- Да, ама...
- И съм влюбена в бившето гадже на жена си.
- ...?
- Не ме гледай като теле. Трябва да ми помогнеш. Ще си платя.
Е, то това с плащането беше ясно. Нищо друго обаче не разбирах.
- Как... мога... да ти... помогна?- запитах с немощен гласец.
- Жена ми трябва да стане на мъж.- отсече травеститът.
Опулих се.
- Как?!- запитах за пореден път като последен глупак.
- Лесно е. Тъкмо работа като за теб.
- Като за мен?
- Ами да. Нямаш ли въображение? Нали си вестникар.
- Какво бих могъл да направя аз?
- Много неща. Жена ми трябва да стане мъж, казах! Колко ще ми струва?
- Повечко...- рекох предпазливо - Ъъъ... Ще има замесени и други хора...
И...Хм - добре, ще го направя... Но как?
И травеститът ми обясни.

Не беше лесно.
Но поне изкрънках достатъчно мангизи, тъй като освен моя дял от сделката, трябваше да "смажа" ръчичките на още двама биячи и на онзи подкупен лекар - пластичния хирург.
Останалото мина просто като по ноти. Дъждовна вечер, известно количество въже, лейкопласт за устата и малко хлороформ за "лека нощ".
Натоварихме упоената и овързана бивша съпруга на травестита на камионетката на единия от биячите и я занесохме на ръце посред нощ в частната клиника на доктора. Последва традиционната /или по-скоро - нетрадиционна/ операция, после минахме на хапчета и хормони и така - цели 6 месеца. Половин година обаче не е чак толкова много за изработването на тези добри пари на ръка, които получих за цялата работа. А и този път се оказа, че връзките ми като вестникар с подземния свят дават добър плод, когато му дойде времето.

6 месеца по-късно влязох през една пролетна привечер в болничната стая на болната... пардон - болния.
Отново валеше.
Разликата обаче беше в това, че този път листата не окапваха златисто-червени от дърветата, а упорито се разлистваха в искрящо изумрудено-зелено.
В стаята цареше тишина.
Болната... ъъъ - болния, дишаше леко на фона на тихото зумтене на апаратурата, накачулена навсякъде около болничното легло.
/Междувременно травеститът - който вече си беше една истинска във всяко отношение жена - се беше омъжил щастливо за бившето гадже на бившата си жена... или както там се казва в този случай. Аз бях шафер на сватбата. Изобщо цялата тази история така ми беше объркала езиковите познания за това що е род и число, че просто не ми се мислеше за това... Но нямаше как/.
Както и да е - влязох в стаята.
- А, ти ли си...- промърмори неприязнено безполовото /мъжко? женско?/ същество
в болничното легло.
Гласът му определено мутираше от ден на ден. Вече си имаше и пенис.
- Добър вечер!- поздравих с бодрост, каквато не чувствах.
- Добър вечер - ха!- измуча мелез изпод завивките.
- Е, хайде сега - нали няма да се цупим.- изрекох подкупващо.
- Ти така се мислиш. Ако се поставиш на мое място, щеше да разбереш кое какво
е...
Приседнах на стола край леглото и запалих цигара въпреки забранителната табелка на стената.
- И какво толкова е станало? - казах - Бракът ти така или иначе се разпадаше. Сега поне си... хм - силната страна. Ще забиеш някоя мацка, ще завъртиш пак любовно гнездо, ще запознеш нова работа, където не те познават и готово.
- Простак!- процеди пациентът - Съсипахте ми живота, а сега ме утешаваш!
- Няма такова нещо...
- Няма ли?! Няма? Насилствено ме превърнахте на парцал... Животът ми се
скапа... Вече не знам кой съм или коя съм...
- Кой.- рекох настойчиво - Кой, а не коя.
- Простак!- повтори пациентът.
После се ухили зволещо и се надигна под завивките:
- Може пък и да стане интересно...- рече - Може наистина да забия гадже... И то не кое да е, ами бившия си мъж - понастоящем щастлива съпруга на бившия ми приятел... Може и да го изчукам няколко пъти, преди да разбия сърцето му, за да разбере за какво става дума... Дааа... "Не позволявай животът да те победи" - това ми рече лекарят след поредната операция, копелето му с копеле... Хей! Какво ти стана? Ало! Да не ти прилоша?!?...