автор: dimitech

9 години.
9 години не бях стъпил в Ивайловград...
Обиколих половината Европа - стигнах чак до Холандия на автостоп, а в Ивайловград не бях стъпвал от септември 1996-та. 198 километра от Пловдив.
Или 3 часа път.
Освен проклетите спомени от казармата с градчето ме свързват и купчина роднини;
Повода беше банален - единия от многото братовчеди на баща ми след поредица инсулти предал богу дух;
Разбрах за случката в петък следобед - погребението беше насрочено за събота.
Баща ми така или иначе щеше да пътува дотам с моята кола; просто ми щукна и тръгнах и аз;
Споменавал съм - обичам да пътувам.
Събота, 9 без 15 сутринта, натоварих баща ми и чичо ми и - "вег".
Цариградското, Садово, Първомай, Хасково, Харманли, Любимец, Ивайловград.
До Любимец - по цариградското "се ядваше". Пътя от Любимец до Ивайловград...тесен междуселски балкански път, остри завой, обратни виражи, липса на маркировка и пътни знаци.
Боже, за 10 години нищо не се е променило. Дори петното на асфалта до Хухла от горялото МТЛБ си стои. Времето там е спряло, или се променя в някакво друго направление - като в някаква абсурдна книга на Камю.
12 без 20 бяхме там.
Всъщност погребението беше в Покрован - село на 10-тина километра от Ивайловград;
Хората живеят в някакво предвоенно време (не се ангажирам с някоя конкретнавойна обаче - ама май най-подходящата е Балканската). Къщи - призраци, заключени порти с провиснали панти, счупени стъкла, зад тях се поклащат избеляли от слънцето пердета;
Къщи със зеленясали от мъх каменни плочи на покрива, вместо керемиди.
Къщи с насадени мушкати в тенекии от сирене.
И неизменните найлонови навесчета с низи съхнещ тютюн.
30 стари бабички, четирима петима мъже над 50те, 20тина по-млади, дошли специално зарад погребението.
Вързани хавлиени кърпи на ръкавите на костюмите на братовчедите, баби, миришещи на мастика, магарешка каручка, бивши колеги - дървосекачи на покойника - дялкат ноктите си с джобно ножче,
Магарета, ревящи по пладне, поздравяващи все още неизядените от вълците си роднини.
Гробището, на килметър от селото, изровен от пороите път. Червена лепкава кал. Процесията движеща на пресекулки се със скороста на най-старата и неподвижна бабичка от селото;
Червена глинеста пръст, примесена с малки остри камъчета.
Абсурдните ми "градски" плоски обувки с гладка подметка; Още по-абсурдните ми черен панталон, черна блуза от фина вълна, и черно-зеленеещо сако.
Чувствах се много тъпо изтипосан като италиански мафиот сред бедни роднини; В един момент взех да мисля, че избивам комплекси с прекалено луксозното си за случая облекло; Другите - изкарали единствените си костюми - от собствената им сватба, от сватбата на сина или дъщерята, или просто взети назаем отнякъде.
С пъстри хавайски ризки под кафевия вълнен костюм.
Дежа ву: класическите български виещи баби "оплаквачки".
Още класика: хвърлянето на вдовицата върху ковчега, прочитане на реч от кмета на селото - тържествена, стандартна бланка в стил "точки, точки, точки (тук името на покойника)беше почтен човек, той, живя честно, смъртта несправедливо ни го отне..."
Затварянето на капака, зариването с пръстта; шепи пръст от опечалените и - като в холивудски сценарии - завалява дъжд.
Цялота българска простотия насъбрана на едно пречупена през призмата на мъката; Абсолютно клише.
Трапеза в дома.
Сковани набързо от дъски пейки, люлеещи се маси под асмалъка в дворчето.
Опечалени сродници, наливащи пълни чаши с ракия, ритуално отливане на земята "бог да прости".
Чергите на пейките са мокри от дъжда, който вече е спрял.
Временно.
Самуни кръгъл ръчен хляб. Най-вкусното нещо на света. Селски хляб, печен на огорена с дърва фурна. Направен от брашно, мая и вода. Нищо друго.
Фасул.
Салата от домати, крастваици, кромид и люта чушка.
Донасят се второ, трето шише ракия...
Вече сме на селска вечеринка; по някое време смутено смеха спира, чува се "бог да прости..." до след 5 минути.
"Той, бат Вълчо, бог да го прости, си обичаше ракииката..."
Аз съм шофьор. Водя (или поне се опитвам) разговор със свещенника.
Покрован не е класическо православно село - там са "унияти" - това са католици от източноправославен обред; Опит да избегнат гръцкото църковно влияние още през 60-те години на 19 век. Успешно. Поповете им са католишки. В случая там е "заточен" почти 90-годишен дядо който срича българския.
В разговора ни се намесват постоянно бабички, целуващи му ръка, роднини, премятащи му на рамото хавлиена кърпа, бутат му в ръката паница боб, "да я прекръсти"...
Докато "лафим" пияните вече мъже на масата го закачат на тема "мъжки мераци" - падрето се чувства неудобно; опитва се деликатно да отклони темата но не успява.
Разбирам, че е бил Пловдивчанин, (ОХООО!!!) изпратен още през началото на 40те (42ра - 43та) от баща си да учи теология във Франция...в България се връща в началото на 90те; Окончателно - преди година и мъничко.
Успешно е забравил българския език. Жалко, че на знам френски - освен някоя и друга шаблонна фраза или израз.
Падрето МИСЛИ на френски - това му пречи; речника му на български е обеднял.
Полиглот е, но не желая да "се правим" пред останалите и да разговаряме на англииски, немски или френски; въпреки, че интелектуалната задачка би го възбудила.
Предполагам, че на тая възраст нищо друго не го радва, както това, да използва знанията си придобити през дългия му живот.
Става късен следобед, почваме да се разотиваме; Упорити покани за гости - няма как - ше посетим някой братовчед в Ивайловград;
Решавам аз (естествено) - Георги, от "Лъджата" - едно кварталче (бивше село, лепнато за другото село) на Ивайловград.
Отиваме у тях, пием по кафе.
После отиваме на лозята им.
Баща ми с неговите тъпи идеи - да купува ивайловградско грозде;
Отиваме на лозята - започва пак вали. Тоя път вече дъжда е сериозен.
Едва виждам пред мен - чистачките са на "макс" но не смогват - карам по усет; на няколко пъти излизам от асфалта и настъпвам банкета - така или иначе има поне 10 сантиметра вода на платното...
После посещение в други братовчеди; напиване на баща ми, чичо ми и още един бра'чед които ще прибираме на връщане.
Зверско напиване.
"Ша останити на гости! Ако трябва - до сутринта ша идем и пиим - виднъж сти ни дошли на гости!!!"
Към 10 и половина успявам тактично да ги изкарам и да ги кача в колата.
И тримата са пияни като цигани след социална помощ.
Къщата ни в Крумово винаги е била хотел за гости; във всеки един момент има някой временно пребиваващ - я чичо ми ги урежда в някоя болница, я нещо друго. Всеки път ни канят на гости - да върнат жеста...сега им се е паднало; Посрещат ни от сърце.
И не ни пускат да си ходим.
Все пак ги натоварвам и поемаме.
Мъгла. 20 км/час. Опитвам се да гледам пътната линия по средата на пътя. Или остатъците от нея. Добре, че няма движение. Всъщност не знам дали е добре - ако не дай си боже се случи нещо - няма кой да спреш да ти помогне.
Минаваме язовирната стена (граничния патрул 10 минути си прави лаф с моите пътници - дежурния се оказва техен стар приятел от преди 30 години) и продължаваме.
80-те километра до Любимец ги взимам за 3 часа.
Очите ми са като понички, мозъка също. Няколкото блудкави кафета изпити в Ивайловград не вършат работа. Два - три пъти спирам да пикаем по мъжки; Наредили сме се един до друг - 3ма от 4ма полюлявайки се освобождаваме напрежението;
Вали, топлата земя изпарява дъжда и мъглата е на вълма - като къдели памук.
Сменям често степента на работа на чистачиките - ту по-бързо, ту по-бавно. Монотонноста им иначе ме хипнотизира. От няколкото касети които сменям в касетофона най търпима за пътниците се оказва една на "Вая кон диос". "Реидж агеинст дъ машин" и саундтрака на "Гарвана" се оказват неподходящи. Шаде би ме приспала, а радио няма.
15те километра от Любимец до Харманли ми са като адреналинова инжекция след скуката по оня път в мъглата; от 30км/час - въпреки, че е валяло и пътя е мокър и там - "изпъвам дзвера" със 160.
Вдигам облаци кална мъгла зад мен.
Васка - братовчедка ми от Харманли е нощна смяна "нощен управител" на една бензиностанция - десет минути обяснения коя е точно бензиностанцията и как да я намеря. Оказва се на свръхлесно място - "Тим-оил" на самия главен път - или както там го наричат "околовръстното". Всъщност обслужва едновременно касата, бара, и гледа някой от "негрите" налилващи гориво да не заспи. Или поне аз оставам с такова впечатление.
Предвкусвам половинчасова почивка с вкус на истинско кафе от истинска кафемашина.
Към 1 и 10 спирам, пълня бутилката с газ. Отвътре Васето се изстрелва и ми се окача на врата. Обслужващия персонал гледа в недоумение. Сестра и и гаджето и също са вътре. Намигаме си, разтоварвам пътниците.
Дремнали по пътя, сега са малко по-в час.
"Яааа - Васке, ма ти тука ли работиш ма?!"
Васка е "моето поколение" - една две години е по-малка от мен.
Наливам две-три "истински кафета".
Компанията - също.
Обичайните простотии, разговора се върти все около сватби. Единствения ефект е че караме приятеля и да се чувства неудобно.
Пия и едно "пепси". Чао - и отлитаме.
Пак шибан порой.
Поря водата, има поне 3-4 сантиметра вода на платното - зад мен има колона от 5-6 нещастника, които ги е страх да са първи.
Светят ми с фаровете в страничните огледала, псувам ги, но няма кой знае къв ефект от ругаенето ми. Няколко пъти "обирам водата от дисковете" на спирачките - колкото да светна със стоповете - идиотите ми са се залепили отзад. Отдръпват се малко, но после пак се залепят за задната ми броня.
Току - настигна някой ТИР и изкарам 3 - 4 километра докато го изпреваря.
Изпреварването на ТИР е гадно докато вали; Отстрани гумите на ремаркето хвърлят едни облаци тиня, видимоста е почти нулева;
Успявам да го изпреваря, след 10 минути светещите с фарове в огледалата се появяват.
Вали "на приливи и отливи" на места има огромни локви. Влизайки в тях правя вълна на 3 метра височина встрани; Гумите са ми с "водна шарка" обаче и не се получава "аквапланинг" - да занеса във водата; може би и допълнителните 300 килограма от трите полу-пияни пътника тежест в колата допринасят за доброто сцепление.
На Поповица минавам през окромна локва. Дълбока е поне 10 сантиметра.
Набивам спирачки преди да влезна в нея, на метър преди локвата пускам спирачките и натискам газта.
След локвата усещам някакво шльопане на една от предните гуми. Или се е отлепила тежест от баланса на джантата или нещо друго (на сутринта сменях гума - предна лява - огромна видия с шайба под половинсантиметровата глава).
Така - до Пловдив.
3 часа е. Разтоварвам драгоценния товар в Крумово, въртя към къщи. Пловдив.
Качвам се по стълбите (релето за осветелението за стълбището пак се е преебало, тия мързеливци комшиите нищо не пипат - ша стои така поне две три седмици, докато се вбеся и го сменя аз).
Свалям обувките, сакото.
Събличам панталона, фланелата заедно с потника.
Влизам в банята чак сега усещам коко съм изморен. Нямам сили за душ.
Удрям един сапун на мишниците, врата и лицето, измивам си краката със студена вода и пикирам в леглото.
Предполагам, че заспивам още преди да съм легнал.
По някое време се събуждам, завивам се и пак заспивам.

Пробуждам се, краката ми са изтръпнали;
Свивам ги, стискам и отпускам мускулите и пак заспивам. Или може би сънувам че го правя...