автор: Perdita

...Един мъж много обичал една жена, и тя него. След време обаче той направил нещо, което силно я разочаровало. Тя му обяснила как се чувства и той казал, че разбира болката й. Минали месеци и жената споделила, че вече не я боли.
Тогава мъжът повторил същото поведение, което веднъж вече я разочаровало. Жената много се ядосала и се отдръпнала от него. Сърцето й внезапно изстинало.
Той ужасно страдал, питал я какво става. Тя му обяснила накрая, че въобще не я е разбрал и му казала, че този път няма да се върне, защото вече не изпитва любов.
Дали всъщност изобщо е изпитвала? Е, труден въпрос :) Но да се върнем на мъжа. Той не могъл да я забрави. Повече не се влюбил. Завинаги запазил тази жена в сърцето си. Била му достатъчна една дума от нея, случайна среща, един поглед, за да е някак все пак жив и щастлив дълго след това.
Той вярвал, че любовта й ще се върне. Очаквал я като нова пролет, като възкръсване. Обичал я. Денонощно бленувал. Казвал си - какво са 5, 10, 50 години, един живот? Ще я чакам.
Спомнял си всеки техен разговор, докосване, целувка. И колкото повече време минавало, спомените му хем уж избледнявали, хем ставали по-вълнуващи. Появявали се и нови "спомени", измислени от копнеещата му душа.
Жените не се задържали при него, защото усещали, че не ги обича. ...Мъжът побелял, остарял. Когато напуснал този свят, мислел, че ще отиде право в рая и ще я чака там. Та той имал такъв красив, запълнен с любов живот! И да, видял как един ангел лети към него. Но в последния миг го подминал.
- Хей, не ме ли забеляза? - викнал мъжът.
- Забелязах те, ала ти не си за рая - казал ангелът.
- Не съм ли? И защо?!
- Защото не живя. Носиш само изсъхнало цвете. Ето, погледни ада - пълен е с такива изсушени цветя, с плевели, с някакви мутации. А надникни сега там, закъдето не си...Е? Колко красиви, нежни цветя има, нали? :) Те не са само любовта ти, а всичко, което си живял истински...Любов, споделена с някой друг и оцеляла през изпитанията; подхранвана от извора й, който си е в теб, ала пуснала корени в любимия човек...Работа, вършена от сърце. ..Грижи за хората...Хиляди мънички, извършени от тебе неща, за да стоплиш света на сенките и формите. Ти пропусна всичко това.
- Но аз,...аз вярвах.
- Не, само сънува...

А не може ли да кажем, че точно този мъж е останал верен на любовта си - както лястовицата, лебедът, жеравът, щъркелът?...И понеже сме чувствителни хора, навярно няма да ни е трудно да приемем вярата му не за сън, а за вяра.
От друга страна, ако всеки заживее само в собствената си духовност, нещата ще престанат да се случват и когато си тръгваме оттук няма ли наистина да отнасяме прекрасни рисунки, ала никога мъничкото живо цвете?
За мене Любовта е отдаденост и споделеност. Вярвам го.

" " "

И все пък...скъпа приятелко от вековете, прекарала живота си в отшелничество и изживяла точно и само несподелената "любов", какво ще кажеш ти? Ако си сънувала, подобно на мъжа от моята приказка, как тогава си написала едни от най-истинските любовни стихове?
И какво цвете си отнесла накрая?
Твои са думите, че Вярата е най-тънкият мост между видимия и невидимия свят. Знаеш ли кълко пъти съм се срутвала? И защо е толкова трудно? Този мост, според тебе, е твърде деликатен за очите. Затова ли е трудно?
"...Вярата е най-тънкият мост между видимото и невидимото. Прекалено деликатен за очите..."
Емили Дикинсън

" " "

...Толкова хора са ми обяснявали, че Любовта е основният смисъл за тях, че вярват в това и се стремят към осъществяването му.
Но странното е, че всъщност не са щастливи. На повечето животът им е пълен провал. Работа, която не обичат; нетрайни или отдавна изгаснали връзки, самота...
Затова според мене най-важното не е в какво вярваме и дори към какво се стремим, а как живеем междувременно. Имаме ли добрина и даваме ли я някому. Обичаме ли себе си, близките си, децата си, любимия. Борим ли се за мечтите си. Колкото и да ни е трудно, трябва да вграждаме вярата във всичко, което правим, за да има смисъл тя. И наистина трябва...да го правим (тук се надявам никой да не ме възприеме буквално, защото просто отграничавам правенето от съня).
Светът на сенките и формите има огромна потребност от топлина, любов, от очовечаване, от запалване с красота, от опитомяване. Като лисицата в "Малкия принц". Иначе така ще се сгъсти, че ще погълне смисъла си завинаги.
Без вграждането на Вярата ни в нашия свят, той все повече ще заприличва на черна дупка. А когато накрая се трансформира в нея, връщане може би няма да има. Само в приказките каменните омагьосани герои могат отново да оживеят.
Е, то и това са приказки.

Спи ми, спи, заспи, звездичке - и тогава няма как да паднеш. Спи, сънувай, избродирай си небе с тихи светлинки. И проспи живота си, но поне няма да боли.

" " "

"Вярата е най-тънкият мост между видимото и невидимото. Прекалено деликатен за очите..."
...Някои племена имат по-развито зрение. Долавят например нюанси на синьото, които повечето хора не могат да видят.
За много от нас в хиляди моменти и Вярата става такъв невидим нюанс. Навярно затова я губим.
И аз я губя. И едва ли е закотвена в сърцето ми, щом я губя. Когато се разочаровам или ме боли, спирам да вярвам или започвам да сънувам...
Защото да възкръсвам отново и отново става все по-трудно. А да вярвам безусловно в Любовта, в неизмислената красота на света, ей така - простичко и естествено - явно не го умея.

" " "

Когато и жената напусна този свят, се озова на някакво странно място. Имаше нещо непостоянно, променливо, но тя не можеше да го определи.
Изведнъж пред нея застана белобрад старец.
- Къде съм? - тихо попита тя. - О, аз съм пак млада!
- Да :) Ти си в предверието на рая. Но още не е сигурно дали ще влезеш вътре.
- Аха. А ти кой си?
- Аз съм този, който ще те срещне с живота ти. Кажи ми сега в какво вярва, докато беше жива?
- В много неща. В Любовта, в самата Вяра. В задгробния живот. В това, че ще дойда в рая. В това, че най-хубавото е невидимо за очите.
- Наистина ли вярваше? А защо си тръгна от онзи мъж?
- Защото спрях да го обичам.
- И какво стана с любовта ти, след като спря да го обичаш?
- Остана си в мене. Любовта си е в нас, нали така? Никой не може нито да ни я даде, нито да ни я отнеме.
- И после си тръгваше и от други мъже - по същия начин. Нещо те разочароваше и сърцето ти изстиваше.
- Да.
- Според мене ти просто си беше едно хубаво и разглезено момиче, което не успя да порасне. След първите няколко препятствия се отказваше и си отиваше - просто ей така, като пеперуда, изтръскала крилцата си, преди да отлети. И разби доста сърца.
- Ами, запиши ми го като голяма черна точка...И те разбиваха моето! А и не си тръгвах чак толкова бързо - поне физически не...И аз страдах. Знаеш сигурно колко съм плакала! Просто исках всичко да е съвършено. Приеми го като детинско желание и наистина като непорасване, но какво лошо има в това? Да пораснеш значи да започнеш да приемаш и да свикваш с гадостите в живота ли?
- Не, значи да започнеш сама да си създаваш реалността, в която искаш да живееш.
- Да бе! Сама да си я създавам! Да си строя въздушни кули и пясъчни замъци.
- Не, значи първо да повярваш в себе си. Че щом си дошла на тази Земя от небето, значи душата ти е сияйна. А ти направи всичко възможно, за да загубиш сияйността си.
- Не аз! Ако бях срещнала мъж, който просто да ме обича и да не прави всички ония простотии, които мъжете правят, щях да съм си пресияйна!
- Значи ти си била съвършена?
- ...Е...чак пък...Че да не съм се възпитавала сама, за да бъда съвършена? Минах през доста грешки, учех се, анализирах се. Опитвах се да правя компромиси! Но в крайна сметка нещо в мене се пречупваше и след време спирах да обичам, ако...
- Ако мъжът пак не се е оказвал Принца?
- Да!
- Няма Принцове, Пепеляшке! Но мъжете в живота ти всъщност бяха все добри.
- Е, почти...Защото ги избирах!
- Вярно е. Наистина не знам какво да те правя. Тръгваше винаги с увереност към щастието, и дори може би разбра, че всеки сам си прави реалността, и общо взето живя в хубава реалност, но защо никога не направи всичко, на което си способна? Защо Все се появяваше момент, в който пак започваше да ти липсва съвършенството, навиваше си нещо на пръста и рухваше. Защо спираше насред път? Защо не го извървя този път?
- Не знам. Ти ми кажи.
- Не, ще ти кажа друго - как можеше да бъде:
...Ти прости на онзи мъж и след време се омъжи за него. Не допусна никога повече в сърцето си невярата...И просто обичаше. Тогава ви се роди дете, момченце - в Страната на Вярата. Нататък знаеш...Беше много щастлива.
- И? Къде ще бъда? В рая или в ада? А не може ли да се преродя като лястовица?
- Ще се преродиш като същата жена. Ще се прераждаш дотогава така, докато не се научиш да вярваш - простичко и от сърце. Докато не разбереш, че самата Вяра е творец на красотата в тебе и около тебе. Докато не разбереш, че това трябва да е за цял живот, за да донесеш накрая тука едно живо цвете. Ще се родиш отново веднага, защото наистина заникъде не си...
- Доста пъти ли съм се раждала такава?
- По-хубаво да не ти казвам.
- А той ще се роди ли също, ще ме срещне ли?
- Той вече те чака. И този път - не разваляй пак всичко!

" " "

Спи ми, спи, звездичке, нежен е сънят. Да, той не е път, но пък няма да боли. Розичке, и ти заспи - без бодли и без сълзи. Нека да заспим...И тогава всяко момиче ще бъде принцеса и всеки мъж ще бъде обичан...

И все пак... По-малко ли е живяла Емили Дикинсън от някоя жена с богат опит?
И всъщност кое е илюзия - външното или вътрешното? Като премахнем блатото - и отвън, и отвътре, остава ли много от нас? Или и ние изчезваме?
Ако тя, с тънкия си усет, е възприемала всичките нюанси на синьото, макар и в усамотението си - тогава? Какви цветя е отнесла накрая?
...За мене, както казах, Любовта е отдаденост и взаимност. Това е! Много харесвам мисълта на Роже Вайан, че любовта е случващото се между двама, които се обичат.
Толкова е простичко! Да, аз още се уча и още се провалям, но вярвам, че е това, знам, че е това. И го правя.
...И все пак...

"От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева -
и една пчела -
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига -
мечтата стига."

А нима Сънят не е изтъкан именно от мечти?
И още един стих от малката странница, за която...може ли наистина някой да каже, че не е изживявала нещата истински? Че любовта й, вярата й в собствената й любов всъщност не са съществували?
Аз...не мога. Защото усещам, че въпреки собствените ми убеждения, които са си верни, ще сгреша. Ето го стиха:

..."за да схванеш нектара,
трябва жестока жажда..."

" " "

Понякога съм в сърцевината и езикът ми близва нектара, но после се дръпвам. И просто отпивам глътка вода. Може даже от пластмасова чашка. Не съм претенциозна.
Само дето...си оставам жестоко жадна. Вкусил ли си веднъж този нектар, нищо не може да го замени.
А изпиеш ли го целия, вече ще е твоя скритата многолика истина :) И Вярата ще стане излишна, поне в този кръг. Докато прекрачиш към следващото Знание, следващата Приказност и следващата Вяра :)
...Сънят, мисля, също прекрачва натам. В него има и нещо, което тук ни се изплъзва. Когато сънуваме, цветето изсъхва. Да, не стопляме света на сенките, но... може би точно защото сме далеч от суетата, имаме времето да разберем този свят по-добре от несънуващите. Дори от обичащите.
И сигурно излъчваме това разбиране към другите. То не стопля, ала също е не по-малко нужно - като светлинка е, като пътен знак :) Отваря очите. Предпазва ни например от това да бъдем Богове.
Но в Съня има и още...! Енергията, която влагаме в него, не се губи. Той не само ни води до знанието, а и някак се осъществява сам за себе си. Създава...не, не виртуален свят!, а нещо, за което няма дума.
Спи, заспи, звездичке, небе си сътвори, после го насели с каквото искаш ти.

" " "

Питам се, в света на сенките кое е театърът на сенките? Не се ли случва именно в реала да съм треторазрядна актриса, набутана в смачкана роля като в стъклен буркан? Дори не заради блатото, а просто ей така, и аз не знам защо. И не се ли случва в сънищата ми, от друга страна, да съм много по-инстинска? Там аз съм сценаристката, само аз, безпощадна и великолепна. :) От драконите взела сила, от червените лилии в кръвта ми, от линиите по ръката ми. От стъпките още нестъпвани...
Но когато сме такива, в какво вярваме? В мечтите, в илюзиите си? Вярваме ли?...А кой всъщност ще ми каже къде свършва мечтата и започва илюзията? Според мене няма правила в това. Тук те са само за хора без въображение.
Въображението развихри, в бясната му бездна окъпи ме...От границите - лично мои - аз да се измъкна като пеперуда.
Този свят ще се изроди, ако всички постоянно засънуваме. Но и ако спрем сънищата си, също ще се изроди. А балансът - нима тук можем да търсим баланс?! То е все едно да подгънеш музиката. Объркан свят, нали?

" " "

Сънят и Вярата...
В него тя се полира, престава да е нешлифован диамант.
Повярвай в съня си, звездичке, и ще го имаш! Повярвай в себе си и ще бъдеш. Не събличай главната роля, защото ТИ си главната роля. Животът ни е такъв, какъвто си го направим.
Никога не съм била по-разбираща всичко това. Никога не съм се забавлявала повече. Все едно съм отново дете. Сякаш най-накрая някой ми е предоставил цялата багра, която може да разсее всяка сивота, трябва само да го пожелая - и пак, и пак, и пак...
...Е да, но мъжът от моята приказка е вярвал в съня си, обаче...Обаче може би не се е борил достатъчно за онази жена. Пък и не винаги стигаме там, закъдето сме тръгнали. Въпросът е да вървим, да не спираме, да ни е хубаво.
А непубликувалата стиховете си поетеса, която написа:

"...да бъдеш цвете е дълбока
отговорност." ?

Също ли не се е борила?
Не, тя просто не влиза в никакви рамки. Не подлежи на всеобхватно определение. Всяка дума, написана от нея, е свещичка в храма на женствеността. Не са много подобните светилища. Предполагам, не защото ги е нямало.
А тъкмо там Вярата е изконна добродетел. Вяра в причудливостта и мекотата на всемира, в силата и прошката на сърцето; в залезите, в светостта на любовта...В майчините милувки, в добротата. Вярата като неугасващ ореол - смирен в страстта си, но и дързък като полет; често побран в шепата на привидно с нищо неблестящ живот, ала и по самодивски силен.
Нашепва тайни.
Например, че Сънят на човека е Утроба за Нещо, за което Още Няма Дума.

Момиченцето в Страната на Вярата с часове съзерцавало цветята, дърветата, небето. Така се захласвало, че времето спирало. Сърчицето го заболявало от толкова великолепие. И тогава се понасяло в танц, въртяло се по поляната, смеело се. Смеело се, сякаш в очите на облаците е пробляснал слънчев лъч и ги е разлюлял като камбанки. Но ето, че понякога смехът секвал и то започвало да си представя как идва едно момче, подава й ръка и двамата танцуват. Детето затваряло очи и дълго се носело сред цветята с невидимия си приятел. А когато отново ги отваряло, магията не изчезвала веднага - двамата за миг литвали във въздуха, докоснали сънищата си...Преди ръцете им да се разделят, да се разпаднат в проблясъка на някакво неясно предчувствие...


15-30 септ.
2005г.